вторник, август 25, 2009

Making It To 30


Докъде ни докарва съвременното общество
Реч на Дейвид Фостър Уолъс пред завършващите Кениън Колидж през 2005 г., посветена на това какво е "да осъзнаваш живота и да живееш ден за ден" ("to stay conscious and alive, day by day"). Кратък откъс:

«Типичният ви ден например е: ставате сутринта, отивате във вашата сложна, интересна работа, работите там 9 или 10 часа, и в края на деня сте уморени, изтощени психически - и всичко, което искате, е да се приберете вкъщи, добре да вечеряте и може би да разпуснете няколко часа, а после по-рано да легнете да спите, защото трябва утре рано да станете и да правите всичко това отново, но след това си спомняте, че вкъщи са ви свършили хранителните запаси, а не сте имали време да пазарувате тази седмица, защото сте били изключително заети непрекъснато, заради сложната, но интересна работа, и се налага да минете с колата до супермаркета и да купите нещо за ядене.

Краят на работният ден е - и трафикът по пътя е изключително натоварен, затова вие стигате в супермаркета по-късно, отколкото сте възнамерявали, а после, когато най-накрая се окажете в него, той е абсолютно препълнен с хора, защото сега, както вече казах, е краят на работния ден, когато всички хора с тежка, но интересна работа си купуват продукти за вечеря - и супермаркетът е ужасно, безумно ярко осветен, и там звучи някаква попмузика от типа на Кание Уест или нещо дори още по-лошо - и това като че ли е последното място, където сега би ви се искало да се намирате, но нищо не можете да направите, защото трябва да хапнете нещо, и бродите из огромните, обсипани с флуоресцентна светлина коридори на хипермаркета, промъквайки се между количките на другите хора, в напразни опити да откриете необходимите ви продукти, изпреварвайки другите бързащи хора с пълни колички, и накрая ви се пречкат някакви старци, които се движат много бавно, пречкат ви се младежите, които се возят на количките по коридорите между рафтовете, а хиперактивните деца, които дърпат родителите си за ръкавите, умолявайки ги нещо да им купят, също не добавят оптимизъм, но ето че в края на краищата събирате всичките необходими ви продукти в количката и бързате към изхода, за да откриете едва тогава, че всички каси са препълнени от купувачи и се налага да застанете на опашка на сто метра от самата каса, което действа абсолютно обезкуражително – защото магазинът е толкова огромен, нима е толкова трудно да направят повече каси?, но вие поемате десетина пъти дълбоко дъх и удържате яростта си.

На касата плащате в кеш, или с кредитна карта, след което ви изпращат с думите "Всичко хубаво! Заповядайте пак!", и това е истински глас на смъртта, а после на паркинга, балансирайки с купчините пакети с хранителни продукти, се опитвате да ги поберете в миниатюрния багажник така, че нищо да не падне на земята, а после, след половин час маневри по препълнения паркинг край хипермаркета, най-накрая излизате на шосето и можете да се влачите със скоростта на костенурка до дома си, за да можете най-накрая да си направите вечеря, и така нататък, и прочие, и прочие.»
Едно от най-добрите неща, които съм чел напоследък.

Впрочем седмица след публикуването на тази реч Уолъс се самоубива. Многозначително, доколкото едно от последните изречения в този текст гласи: "It is about making it to 30, or maybe 50, without wanting to shoot yourself in the head."

7 коментара :

Събина каза...

Кофти... не текста, макар че не съм впечатлена. Всеки трети има такива идеи, а всъщност животът често просто е такъв, какъвто си го направим...

Кофти е, че явно не е бил щастлив, кофти е че толкова секси мъж се е самоубил, и още по-кофти е, че се е самоубил на рождения ми ден... :(

vilekula каза...

Ти нали нямаш самоубийствени намерения :)?

Аспарух К. каза...

@Събина: Сигурно ще ми се присмееш, но съм неочаквано разочарован от коментара ти. Заради едно-единствено нещо... ако го кажа с чужди думи, the triumph of the form over the substance. На мен самия ми звучи глупаво и заядливо това, което ще кажа, но ако доразвия казаното от теб, излиза, че ако не беше толкова секси - и особено ако не се беше самоубил точно на твоя рожден ден, а на нечий друг, нямаше да е "кофти".

На мен ми е криво, че той е постъпил така със себе си, защото беше талантлив писател и умен човек. Кофти ми е за пропиляния талант и това, което не е успял да даде на хората - въпреки че се надявам да е породил в учениците си стремежа към доброто писано слово. И Бог ми е свидетел (въпреки че не вярвам особено в Бога - и това ако не е парадокс!), ако бях на негово място и бях научил, че на хората би им било по-кофти, че съм си отишъл, защото примерно съм бил секси (какъвто, слава Богу, не съм!), отколкото заради нещо друго, с лекота бих си теглил куршума.

@vilekula: засега не, макар че разбирам адски добре какво му е тежало. Аз съм по-страхлив, не ми достига смелост да го направя, така че вероятно, ако не стане чудо, ще изкарам доста годинки, преди светът да се отърве от мен... :)

Събина каза...

Не съм чела нищо негово, нямам впечатления от него като автор. А и горният текст не ме впечатли. Аз виждам симпаитичен, видимо умен мъж, който въореки всичко се е самоубил... Не, не е по-жалко, понеже го намирам за секси. Просто е жалко.

Denia каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Denia каза...

На мен ми стига сложната, интересна работа и обещавам да не се самоубивам... Човекът явно никога не е бил две години без работа.
Бих си позволила да гадая, че го е убила не ежедневната рутина, а хроничната депресия, която си е болест като всяка друга и то с голям процент смъртност.

Анонимен каза...

Пичът наистина е страдал от хронична депресия. Години наред се е лекувал медикаментозно, докато в края на краищата депресията не го е надвила. В този смисъл изречението "да доживееш до 30 или до 50, без да поискаш да си пръснеш черепа" звучи по-скоро "героично", отколкото остроумно.

Публикуване на коментар