Да. Има Бог

Преди време работих почти седмица денонощно, без паузи за сън и отдих. Когато се случи такова натоварване, винаги в рамките на деня се появява изборът: да пиеш или да пишеш да вечеряш или да продължиш да пишеш? Защото се налага да избираш да бъде или едното, или другото. И аз винаги избирам писането, защото съм свръх-търпелив (сега остава само да си повярвам...).

Когато толкова много работиш, рано или късно ти се появява усещането, че започват да ти омекват костите. Не знам как точно да го обясня, но просто омекват. Имам си една позната, която е свръх-неразговорлива. Мълчалива си е по природа - и това е. Когато започнат да ме прихващат меките кости, понякога се примъквам при нея да си помълчим. Познавам много малко хора, с които има за какво да си помълчиш. При нея живее папагал, много рядък вид, който е способен да говори. Но папагалът естествено мълчи като утрепан, защото няма от кого да взима пример. Познатата ми досега се е развела от трима мъже, защото прекалено са разговаряли с нея. Последният съпруг й остави папагала като един вид ехидна насмешка. Тя има чудесна огромна квартира, която преди години единият от бившите й съпрузи е строил, обединявайки два отделни апартамента - и огромен диван, който според мен е сглобяван от пет дивана наведнъж. С нея се засичаме изключително рядко, примерно два-три пъти годишно, защото тя почти никога не е в София. Когато пристига, задължително пуска съобщение: "Тук съм". Пиша й: "Имам нужда да си помълча с някого". Тя отговаря: "Тук съм". И това е проява на зверска многословност от нейна страна.

Пристигам при нея и зная, че никой няма за нищо да ме пита, или да си играем на свалки. Първо, че отдавна сме минали през това, а и понякога това е просто излишно. Та отивам при нея неотдавна и питам: "Мога ли да поседя тук?" Тя седеше на компютъра и си работеше, аз се хоризонтирах на дивана и си мълчахме. Идеята беше следната: тя да си довърши работата на компютъра, междувременно аз да полежа малко, после да пием чай и да се поразходим някъде, или тя да кара колата си накъдето реши. Мълчешком. Преди време тя предложи една малка игричка: харесвам си някоя кола, залепваме се зад нея и караме докрай. Накъдето тръгне тя, натам поемаме и ние. Веднъж така стигнахме чак до Добрич. Но играта е такава - който предложи да обърнем назад, губи.

Та лежа си аз на дивана, навън е ярка оранжева привечер, костите са ми меки като кашкавал, абсолютно съм останал без сили, диванът е мек и комфортен, а осветлението наоколо е едно приятно и предразполагащо. После видях яркочервена лачена обувка, хамак, сирене на големи дупки и до него огромно яйце, плюс огромно огледало, в което не забелязах да се отразявам. Изведнъж се стреснах, събудих се и се изправих. Гледам - навън е вече четири през нощта, познатата ми както си седеше, все така си е пред компютъра, наведена и леко изгърбена, дори прозорците на екрана изглеждат същите. До мен има чаша изстинал чай. Телефонът не показва нито едно пропуснато обаждане, така че явно никой не се е обаждал. С други думи, нищо не съм длъжен да правя за никого - а това е такава рядкост, че е достойно за празнуване. Тя грижовно ме е завила и ми е сложила няколко възглавници, не се е случила междувременно война или преврат, папагалът спи, пъхнал главата под крилото, познатата ми продължава да трака нещо на компютъра, мога да спя още колкото ми се прииска, а и утре не съм на работа. Завивките са меки, чаят приятно мирише на жасмин... За всичко това никой няма да ми иска нищо в замяна и няма да ми задава въпроси. Най-рядкото удоволствие е когато невероятно ти се спи и можеш да си позволиш да спиш. Сядам и възкликвам: "Да. Има Бог". И рухвам обратно сред възглавниците.

Днес получих от нея мейл: "Заминавам. Ти каза, че ще полежиш малко, и заспа. Много пъти ти се обаждаха и ти отговаряше на всяко позвъняване. Плюс това ме пита как се пише правилно думата еквивалентно (която съм сигурна, че иначе знаеш как се пише). Питах те: "Чай искаш ли?" Ти отговори "да". Донесох ти чай, но ти спеше. После ми се изключи компютърът, макар почти да бях написала почти напълно материала, но проклетият компютър се изключи, а аз не бях сейвала. Бях писала с часове и нито веднъж не бях сейвала. В файла имаше адски много цифри, които пресмятах. Мислех си вече, че просто ще убия някого. Просто ужас, представях си вече как ще пиша всичко отначало. Включих компютъра и видях, че ми се отваря записано автоматично копие с всички цифри. Оставаше да допиша само няколко реда и да го пусна по мейла, всичко си му беше наред! Никакви мъчения повече! Слава Богу! И изведнъж ти се изправяш, гледаш ме с мътен поглед и казваш: "Да. Има Бог". И отново заспиваш".

Една от най-хубавите вечери в моя живот.