"Къде си?"

Ако има въпрос, който да ме довършва, той е "Къде си?"

Естествено, няма как да е без предистория. Преди време се разделих с една девойка (е, девойка е силно казано - по-скоро лелче, но... хайде, току-виж ме прочела и се обидила). Тогава ми се струваше, че след като скъсахме, просто животът се спрял. Докато ходехме, тя ми пишеше разни SMS-и. Познайте кой беше най-честият от тях? Същият, правилно. Ходехме къде ли не, ядяхме в заведения в Студентски град и се смеехме като луди. А после скъсахме.

След това, като отивах на гости при мои епизодични приятелки, пишех непрекъснато: "В трамвая съм", "Излизам от подлеза", "Чакам маршрутка", "Качих се в маршрутката", "Отминавам една жълта къща", "Маршрутката зави зад ъгъла, аз също, понеже съм в нея", "Ей сега ида", "Чакам светофара", "Пресекох улицата". Просто нонстоп, все в този дух. Приятелките ми се потрисаха от такива количества SMS-и. А за мен беше адски важно да пиша тези съобщения, за да знае някой къде съм. Тогава се чувствах като изгубен в мислите си, живота, пространството и всичко останало - и ми изглеждаше, че това е завинаги. Така че упорито и настойчиво рапортувах на всички къде съм.

Впрочем тези SMS-и вероятно някой ден биха свършили работа за нещо. Примерно когато направят за мен филм в документалната поредица "Най-великите и гениални българи. Най-красивите българи. Най-добрите българи. И изобщо най-чудесните българи на света." (би било чудесно име за предаване, не намирате ли?), което да води примерно Кеворк Кеворкян, и тогавашната ми изгора, хлипайки пред камерата, да разкаже "... за последен път получих от Ари SMS "Пресичам улицата, виждам будка". След което ще звучи тъжна музика.
"И това е всичко... оттогава никой не е чувал за него. Това беше последното, което той написа. И изчезна завинаги", - така ще говори водещият, докато на заден план ще звучи тъжната музика - и на блубокса в студиото ще покажат някоя моя идиотска снимка, където изглеждам като пълен гъз и гледам с усмивка към хоризонта.

Не. Водещият би казал така:
"И… Това Е. Всичко. Оттогава. Никой! Не. Е. Чувал. За… За Него… Нищо! Това. Беше! Последното!!! Което… Той… Написа. И… Изчезна. Завинаги!" С трагичен акцент върху всяка отделна дума.
По-нататък следват надписите на фона на моята идиотска снимка, вероятно с прическа като на Любо от "Те".


А после отмина известно време. И се запознах с друга девойка. Веднъж тя тръгна да си се прибира в родните Люлински селения, аз нещо се размотавах и не й звъннах, когато се бяхме разбрали, и тя сигурно по майчински се е притеснила - и ми писа от метрото около Обеля SMS "Къде си?" Тогава си рекох, че в живота ми задължително винаги ще се намери човек, който непрекъснато да пита къде съм. Даже ако се намира под земята.

После и с нея се разделихме. И сега преди няколко часа се въргалям в леглото, наканил съм се да спя, проверил съм всички пощи, туитъри, фейсбуци, блогове, докарал съм гугъл ридъра до това да има 0 непрочетени неща... изключвам лаптопа и изведнъж просто ме обхваща маниакално усещане, че току-що e пристигнало писмо. От Нея. Ама така съм сигурен, все едно това писмо ми е в главата, не в компютъра. Както казват, с вътрешностите си го усещам. И че е именно от нея, макар че преди секунда съм проверявал хипер-личната поща, която я знаят само няколко души. Там е, сигурен съм. Отварям направо сървъра, за да не чакам да се зарежда тромавият KooMail с 500 мегабайта кореспонденция - и виждам, че наистина има ново съобщение. Без заглавие, от непознат адрес. Пускам го да се дръпне. Спам. "Increase Your P3nls Width (Girth) By up\to 20%. Gain 3+ Inches In Length.".

Накъде бия? И защо разправям тази история? Ами защото все пак не съм дете. Макар че явно създавам такова (погрешно) впечатление. Нямам нужда да се притесняват за мен, нямам нужда да бъда спасяван, нито да ме обгрижват. Смятайте ме за умерено стар, ленив, досаден и циничен котарак, който е достатъчно голям, зрял и разумен, за да се грижи сам за себе си. И имам бълхи, да. Но нямам нужда да ме посипвате с Фронтлайн, нито да ме лекувате. Харесвам си ги, макар че понякога си чеша ухапванията до кръв. Нямам и нужда да ме храните - да сте виждали котарак, който яде насила?

Не, май тръгнах с погрешния крак. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ацнапикс, или Аспарух, както предпочитате. На 32 години, живея в София. Нормален, здрав, полово зрял четириног екземпляр от котешкия род. Когато нямам пари и ми е скапано, съм склонен да спя много. Защото когато спя, не чувствам нищо, не харча пари и не ям. А когато ми е добре, съм склонен да пиша всякакви дивотии в блога и в Twitter. Не ги приемайте твърде сериозно. Защото аз самият не се приемам насериозно. Обичам си бълхите, а ако изгладнея до полуда, ще притичам при когото трябва и ще замрънкам така, че накрая да ме нахрани, само и само да му се махна от главата.

Преди време на една конференция като начинаещ журналист имах случая да разговарям с известен западен продуцент - и имах глупостта да му задам неимоверно тъпия въпрос кое е най-главното в работата му. За мое оправдание мога да кажа, че бях млад, зелен и наивен. Той, въпреки че явно му бяха втръснали подобни въпроси, отговори: "Да не се приемаш прекалено насериозно. Веднъж снимах рекламен клип, където по сюжет героят се движи из града на легло с огромна скорост. И отивам на снимачната площадка, а там сто души работят - и вървят насам-натам с такива сериозни физиономии, че просто да те хване шубе да се приближиш. Каскадьори, ефектаджии, катаджии, бърза помощ (понеже снимките са с ефекти и каскади, да не стане някоя беля), чуждестранен режисьор, чуждестранен оператор. Направо да останеш с усещането, че този клип ще го показват вместо новогодишните обръщения на всички президенти в света. Обстановката пълна с патос и напрежение. А в кадъра междувременно се движи насам-натам легло, завързано с въже към бронята на автомобил. И в него седи вече позеленял актьорът, който се е изтерзал от цял ден клатушкане и направо е на ръба на това да повърне. И тогава си помислих: "Боже мой, с какви глупости се занимавам…"