Шанс

Седим един до друг. Тя и аз. Седим. Тя мрачно гледа в земята. Аз през дима на цигарата - към небето.

Седим. Паузата се точи цяла вечност. Думите не се подреждат в роман. Трябва, трябва да започна. Трябва да кажа… Трябва… Не се получава. А тя чака… Дава още един шанс. И още един... Тя мисли: "Сега той ще каже, сега ще го направи - и всичко ще бъде отново като преди". А на мен не ми се иска да бъде като преди. Иска ми се да бъде другояче. И гледам далеч-далеч, където завършва площадът и започва улицата. И даже още по-нататък. Там, където стои опърпана панелка. Гледам балкона на третия етаж. Откъдето дебела лелка, облегнала се на перилата, гледа минаващите коли и хората, които се опитват да се надпреварват с тях. Дебелата лелка заема всичките ми мисли. Погледът й от висотата на нейния балкон и от далечината на изживяните години.

Седим. И аз чакам тя да стане и да си отиде. Или да започне да ме обижда. Или да се разплаче. А тя чака мен. Търпеливо. Тихо. Чака, за да ме вземе със себе си и да ме отведе в тихия щастлив живот. А аз още не съм го разбрал. Още не съм пораснал. Все още ми трябва време. Защото разбирам щастието по мой си начин, и за да стигна до нейното щастие, е необходимо да направя голям завой. Нужни са ми години, а имам само минути.

И в края на краищата тя става. Хвърля ми последен поглед. В него е стаена дълбока обида. Тя се обръща и си отива. Отива си, за да стане щастлива. Защото е родена за това. Защото го е заслужила. Отива си - и заедно с нея си тръгва и моят шанс. Шанс, който не познах и никога няма да позная. Може би ще се срещнем отново. НЕ. Непременно ще се срещнем. В тъмна нощ. Когато аз ще се напия и ще дойда при нея. Да кажа това, което не казах сега. Но тогава ще бъде вече твърде късно. А сега ми остават само няколко метра тичешком. Но за да пребягам тези няколко метра, ми е необходимо да преживея няколко години.