Изтръгване на плевели

Бих искал да изтръгна любовта от корен. Да я извадя от сърцето си, да я размажа с пръсти, да я скъсам на парченца и да я пусна по вятъра. Да направя с нея същото, което тя направи с мен.
Любовта ми е извратена садистка. С усърдието на маниак тя ме убиваше отвътре, изгаряше ме до пепел, бавно ме режеше на части. Бавно, но сигурно.
Любовта ми е като сляпа чужденка. Говорехме с нея на чужди езици и не можехме да се разберем един друг по жестовете и погледите.
Любовта ми и абсолютна егоистка. Тя се опиваше от себе си и не забелязваше нищо наоколо.
- Не може така! – викаха всички.
- Да, но аз другояче не умея. – отговарях аз.
Любовта ми искаше прекалено много. Всичко наоколо да й бъде подчинено. Любовта ми никога не е била пазена, глезена, носена на ръце, не е била ценена като съкровище. Никога не са се бояли да изгубят любовта ми, докато я е имало. А после вече е късно.
Любовта ми вече почти “беше”. Съвсем скоро тя ще се превърне в минало. Силуетът й още се вижда в сумрака на отиващия си ден, но става все по-незабележим и абсолютно неосезаем.
Искам да изтръгна от себе си любовта от корен. И вече почти успях. Ще притисна сърцето си със здрава превръзка. Да заздравява. До нова любов и нова болка.