събота, септември 26, 2009

Поравно


Светът е много странно и чуждо място...
Той се обажда следобеда и ми напомня, че вечерта с него се разхождаме из Борисовата градина.
Разхождаме - в кавички. "Ако се обади моята".
Това значи, че отива при неговата. Онази, другата, с която не е ходил в гражданското.

Никой така и не се обажда, той наминава при мен вече по тъмно, когато е време вече за сън, доволно се усмихва и разказва за чувствата. Към своята. Тази, от която току-що се е върнал.
Наливам, добавям портокалов сок, лед, поставям пред него чашата. Той не обича сам да налива, не му се получава да налее поравно.

- Да не забравя, - усеща се той.
Следващия вторник ние с него май отново ще ходим някъде. И отново - в кавички.
Аз казвам, че е напълно лишен от фантазия - оправданията са нелепи и подозрителни, аз никога не бих повярвал на мястото на тази, с която е бил в гражданското.
Той с тънък намек пита: а какво в такъв случай измислям аз, щом съм толкова умен.
Аз отговарям, че не измислям. Ако някъде трябва да отида - отивам без обяснения и въпроси. От тази, с която съм. А още не ходя по... В последния момент сменям формулировката. Защото той изпитва чувства. А не това, което исках да кажа.

Той се опитва да ме тушира с въпроса за "преди".
Но сега не е "преди". Сега си е сега, отговарям аз.
А и още, вероятно за отмъщение за опита да ме постави в поза партер, казвам, че не бих могъл да живея с тази, която не обичам. Никога не съм опитвал, но вероятно не бих могъл.

Той нещо иска да отговори, спира се, вади цигара, обръща се към прозореца, напразно щрака с запалката, после отива в банята и дълго не се връща оттам, чува се само плискането на водата.
Когато се връща, не го питам за нищо. В чашите е сипано за последно, поравно, преди тръгване.

Докато пристига таксито му, той се обажда и казва, че скоро си идва, нарича я "пиленце" и я моли да прегледа домашните на дъщеря им. Затваряйки, набира бързо кратък SMS, усмихвайки се при това на нещо, изпраща го, дочаква отговора и протяга ръка за чашата. Тя вече е празна.

Тръгвайки си, той напомня плановете за вторника. Аз мълчаливо кимвам. На прага той отново нещо иска да каже, но само свива рамене и казва:
- По-добре някой друг път.
Знам, че утре той всичко ще забрави, сега говори само алкохолът.

После седя на дивана и гледам мълчащия телевизор. Не мисля почти за нищо.
Тя влиза в стаята почти беззвучно, сяда до мен и по котешки се намества някъде странично до мен. Знам колко не обича такива моменти и мириса на алкохол, но тя дълго не помръдва.

После правя кафе в джезве, не твърде силно, с капчица Бейлис от отдавна празната бутилка, и го наливам в две чаши. Поравно. Макар че тя обича кафе повече от мен.
Моята чаша се изпразва по-бързо. Ставам и излизам в сумрака да погледам нощния град. От кухнята даже през притворената врата се чува шум на разлистване на вестник. Значи тя всичко е чула - и за "преди" също.
Но сега не е "преди", сега си е сега. Някога е било едно, сега е друго.
Вероятно, и едното и другото, поравно.
Но ние не изричаме за това и дума.
И вече е време за сън.

2 коментара :

hkdobrev каза...

Разказа е много хубав. Звучи сякаш има продължение, ное може би няма, кара те да се замислиш, но се питам истински ли е или измислен?

Аспарух К. каза...

@hkdobrev: каквото и да кажа, все ще е лъжа. Така че няма да изрека за това и дума :)

Публикуване на коментар