Ябълката

Животът му се сриваше, а зад прозореца цъфтеше ябълката...

Именно така исках да започна разказ, който непременно би станал шедьовър. В него би имало всичко: трагедия, сълзи, едни такива неочаквани обрати, промени... После вероятно би било малко смешно, а след това задължително и малко тъжно. Иначе е невъзможно, нали така. Другояче не може. И действително, каквото и да правех, ако винаги ми беше тъжно... Или например винаги весело... И героят задължително щеше да е красив, умен и въобще... А тя, вероятно, също е красавица и чудесен човек, но между тях просто не се е получило. После например него го уволняват от работа. И още много други неща междувременно... А зад прозореца би продължавала да цъфти ябълката - на нея й е абсолютно все тая какви метаморфози се случват в живота на главния - или не съвсем - герой. И вероятно в това би се състоял и щастливият край - защото, ако се замислиш, това е просто поразително, че независимо от всичко, въпреки - или обратно, благодарение на ставащото - зад прозореца цъфти ябълка. Просто зад прозореца. Просто ябълка. Просто цъфти.

И този разказ задължително би бил истински шедьовър. Всички биха се възхищавали и удивлявали колко необичайно са подбрани метафорите, как забележително са описани дребните детайли. После вероятно по него биха заснели филм. Или дори няколко филма. Но тогава най-вероятно това вече не би била ябълка. Вероятно това би бил рядък евкалипт, който е бил внесен и засаден в градината преди много години. И на всички би им било абсолютно неясно как въобще е успял да се хване. Всъщност евкалиптите май не цъфтят. Впрочем това вече са такива дребни подробности... И героинята би престанала да бъде крехка, романтична и тургеневска, а би се превърнала в предизвикателно красива и с дълго цигаре в ръка. Тя би гледала отегчено как той си събира багажа, и би мислила за това как утре трябва да става много рано - например в седем. Или даже в шест. И още би мислила за това, че отдавна е време да отсече същия този евкалипт - защото й закрива слънцето, а за нея е толкова полезно да прави слънчеви бани. Но едно със сигурност биха запазили - вероятно в самия край на същия този филм, тя все пак би застанала до прозореца и замислено би се загледала в толкова загадъчния и екзотичен евкалипт. И даже би се усмихнала - защото тя задължително трябва да се усмихва, иначе какъв щастлив край би било това?

А аз вероятно бих страдал - защото при мен щеше да бъде ябълка, и това за мен беше много важно. Не е нужна никаква екзотика в случая - беззвучно бих се възмущавал аз и бих мислил, че това абсолютно не е това, което съм имал предвид. Защото при мен е щяло да има ябълка - и тя е щяла да стане едно от основните действащи лица. Защото това е просто невероятно, когато зад прозореца цъфти ябълка - не е ли така? И абсолютно безинтересно е да наблюдаваш този толкова странен и същевременно обикновен евкалипт. Защото именно заради това разказът би започвал с това, че зад прозореца цъфтеше ябълка... Но всичко това няма значение. Не успях да измисля нито нужните думи, нито нужните метафори. И сега никой няма да може да замени моята прекрасна ябълка с екзотичен евкалипт... Или например с кактус. И все пак, независимо от всичко, написах първото изречение - защото е толкова прекрасно, когато зад прозореца цъфти ябълка, не е ли така?