четвъртък, септември 24, 2009

Пърформансът

Не ми се пише, но пък от друга страна подобно нещо не е хубаво да остане незабелязано. Дори когато авторът му е предпочел да го изтрие... което е жалко. Давам шанс на този текст да поживее още... дори и оригиналът вече да не съществува, мисля, че има още хора, които има какво да научат от него.


… в онази вечер дълго разговаряхме за отношенията. Това беше диалогът на две души на психотерапевти, живеещи за любовта… и за болката от това как любовта умира…
«Жилин, дай да направим пърформанс за това, а?» — спонтанно предложих аз. И Артьом ме подкрепи.
… Стояхме на колене един пред друг, бинтовани плътно като мумии в бинтове на Стария Арбат…


В нашата метафора на отношенията бинтовете символизират страховете, убежденията, илюзиите, с които оковаваме самите себе си, забранявайки си да бъдем себе си – такива, каквито сме всъщност. Често се боим искрено и открито да говорим за чувствата си на партньора, често избираме да не виждаме това, което се боим да видим в другия човек, често се отказваме да обичаме – защото да изживееш любов означава освен другото да се докоснеш до вътрешната си болка…


Стояхме на колене един пред друг, бинтовани плътно като мумии на Стария Арбат…
Знаете ли какво е да стоиш на колене в центъра на огромен град, да чуваш гласовете на десетки хора, щракането на фотоапаратите, смеха на младежите, чуждестранната реч, пияните възгласи на минувачите, шепота на тълпата, в центъра на която стоиш… и да чуеш гласа на малко момче, което се е решило да се приближи съвсем близо и чете по срички «стра–ху-вам се да те о–би-чам»… сега ми избиват сълзи на очите, а тогава се усмихвах от радост от това, че то се е приближило до мен, че проявява спонтанност, ЧЕ ТО ОЩЕ НЕ СЕ СТРАХУВА… усмихвах се от радост, но момчето не видя моята усмивка – тя беше под бинтовете.


Някога стояли ли сте в центъра на огромен град на колене, обездвижени от болничните бинтове, с залепено «страхувам се да те видя» върху очите, «страхувам се да ти говоря» върху устата и със сърце, покрито с «страхувам се да те обичам»?
Не. Но мисля, че на всеки е познато чувството на вътрешно безсилие от самотата сред човешката тълпа.


Това действие беше предназначено преди всичко за главните му участници. За съжаление не винаги се намира време и място за такива осъзнавания: "… И ето «глас отгоре» напомни, че така са отминали 28 мои години. Да си призная в този момент ми стана некомфортно. Когато обмисляхме възможните реакции на ченгетата, когато купувахме бинтовете, когато ни увиваха като мумии – тогава не ми беше толкова страшно, колкото след осъзнаването на това, че така съм преживяла 28 години."


И ако това е станало, значи пърфомансът не е бил безсмислен.

2 коментара :

Лита каза...

So true..
човек по-трудно преодолява границите, които сам си поставя и които са в ума му, отколкото реалните такива..

Публикуване на коментар