Огледало

Казваха й: "Ти си загадъчна… неразгадаема… има нещо в теб". И се смееха: "Какво е то, сподели?".
Тя мълчеше. Усмихваше се. Мислеше, стараейки се да не бърчи чело. Какво има в нея? С какво е изпълнена? Какво не й достига? Какво й се иска?
"- Харесва ли ти да учиш?
- Да, харесва ми.
- А какви предмети?
- Всички.
- А кой от тях най-много?
- Никой."
Нито едното, нито другото. Нито минус, нито плюс. Вероятно не черно, но със сигурност не и бяло. Каква? Как да разбере?
Тя нищо не знаеше за себе си, и това омагьосваше. Непрозрачен съд. Не знаеше нищо, освен едно: че за нищо на света не би станала такава като майка си. Полупобърканата си майка, която би могла да се преметне в другата крайност в следващия миг. Която се обсипваше с хапчета, за да си зареди батериите. Майката, от която тя избяга, за да не я види никога повече. Майката, която обичаше и ненавиждаше повече от всички.
По-скоро купонджийка, отколкото манекенка. По-скоро манекенка, отколкото продавачка… А времето си летеше.
"- Разбирате ли, че всеки, който влиза в този дом, желае нещо да постигне?
- Не.
- Какво желаете?"
Отново този въпрос, на който тя не получаваше отговор, колкото и да се стараеше да погледне вътре в себе си. Непрозрачен съд. Неразгадана загадка.
"Започнах да се срещам с него, за да стана поне някой".
Ако не друго, да бъде половинка тя умееше по-добре от всичко. Не можеше да допълва – защото нямаше какво да даде, освен грижа, разбиране и ласка. Тя се отдаваше повече, отколкото даваше – оставяйки на другия още повече място за неговите желания и мисли. Тя отдаваше себе си.
А времето си летеше.
Децата пораснаха, дъщеря й също така я ненавиждаше, както тя някога - майка си.
"- Нещо не направих както трябва, някъде сбърках".
Мъжът й се състари - и това я плашеше. А нейният страх докарваше него до ужас.
"- С теб се чувствам старец!" – извика й той, обяснявайки изневярата.
"- Ама ти наистина си старец…", - възрази тя.

Всичко се разпадна. Тя беше нужна и живееше с това. Тя беше идеалната жена – в това беше нейното призвание, нейната роля. Но филмът свърши. Остана само тя - сама.
"Какво искаш? Какво искаш ти самата? За себе си?" - отново този вечен въпрос, като никога изискващ отговор.
Тя не можеше да се ориентира в себе си. Никога не го беше умяла.
И започна да ходи насън – щом не е способна да направи крачката наяве.
"- Лекарят каза, че ти е нужно някакво занимание".
Но на нея й беше нужна не работа. Тя винаги имаше нужда от някой, който би станал ако не решение, то поне повод… и този някой отново стана мъж.
"Не зная, какво ще стане по-нататък. С кого ще бъда", - каза тя, тръгвайки към новия си живот. – "Знам само, че това е началото".
Тя ще стане идеалната жена. За него. Тя нищо друго не умее.

Ей такава простичка, и същевременно сложна история, наречена "Личният живот на Пипа Лий".