Есенно

Искаш ли да ти разкажа приказка за планините, за ручея, който след дъжда се превръща в бурен поток, отнасящ всичко по пътя си надалеч, в незнайни далечини, през девет страни в десета? Теб нали веднъж така те отнесе? И оттогава заекваш? Е, аз също някога заеквах в присъствието на жените, а сега наопъки - прихваща ме, когато дълго няма жени. Знаеш ли, те наистина са като бурни реки: подхващат те, отнасят те, губиш равновесие, a после се будиш през нощта: някъде в мрака тиктака чужд будилник, през чуждия голям прозорец заглежда уличен фенер с извита шия, като хвърля студена светлина на белите непознати стени. A най-чужд тук съм аз, чувствам го с всяка клетка на кожата си, как не я обича чуждият чаршаф, даже не знам, какъв ще бъде подът до леглото, когато спусна крак върху него: студен, като каменен, върху който винаги те хващат иглички в пръстите, или рошав, неприятен, на който нервничи стъпалото, опитвайки се кой знае защо да отгатне цвета му. А до теб меко дишане - то дали е... твое? Не, едва сме се запознали, а там имаше друга жена, а ние с теб се разхождаме из парка, и кой знае защо ми се струва, че през целия си живот съм търсил точно теб. А ти се намери сама, ти вървеше към мен, усмихвайки се още в далечината, а аз седях на пейката и всяка твоя крачка попадаше в синхрон със сърцето ми, и с всеки следващ удар то удряше по-силно, а когато ти се приближи и спря срещу мен, то удари така, че ръцете ми изпуснаха книгата, а подготвеното приветствено слово заседна в пресъхналото на мига гърло. Струва ми се, че исках да кажа "здравей". А какво друго всъщност да кажа, ако хиляда години съм чакал теб, а ти някъде там, в друг свят, си живяла без мен и не си бързала да дойдеш при мен, а когато вече бях решил да забравя, изведнъж се появяваш в това смешно розово яке, което вече обичам?
Ти се приближи и изгуби усмивката си - и ме гледаше в очите дълго-дълго, прехапвайки до кръв долната си устна, а после видях по лицето ти да се стича една сълза, ти дори не се опита да я изтриеш, тя падна върху жълт есенен лист, който вероятно реши, че отново е започнал дъжд. А после ми протегна ръка и просто каза: "Ще вървим ли?"
И ние тръгнахме, хванати за ръце, по пътечката, обсипана с червени и жълти листа, а книгата остана да лежи под пейката.
- Чакай! - спомних си аз и се хвърлих назад, вдигнах листото, на което беше паднала твоята сълза, и го пъхнах в джоба си. - Сега си цялата с мен!
- Имам много такива, - усмихна се ти, - аз съм ужасна ревла! А още и заеквам, но точно сега кой знае защо не заеквам, предрекоха ми, че когато те намеря, това ще премине на другия човек, но въпреки че той изведнъж ще започне да заеква, заедно с това ще получи и голямо щастие. Не е ли абсолютна глупост, а? Или ти вярваш в такива неща?
- Н-н-н-н-е з-з-з-з-н-ная.. - свих рамене аз и здраво стиснах твоята мека длан.