Объркан съм

Не сме се виждали с него от петнадесетина години.
Някой и друг мейл за рождени дни, Коледа, Великден - традиционната история.
Всичко в живота му е подредено.
Прекрасно семейство: жена с добра кариера, красива, умна, той е младши партньор в някаква юридическа фирма, няколко чудесни деца, работа, за която е мечтал.
Всичко, към което някога се е стремил. Освен едно-единствено.
Преди половин час телефонът ми иззвъня. Идва тук, за два дни, по служебни работи. Не в София, но за няколко часа ще мине оттук, да остави по цвете на гроба на родителите си и да поговорим.
- Искам да знам как са всички - каза.
Но знам, че всъщност никакви "всички" не го вълнуват, кой знае колко приятели той нямаше, по-скоро само познати. Живееше доста затворено.
Знам, че той иска да говорим за нея.
Миналата година в мейл неволно се изпуснах, че съм я видял на улицата.
И какво да му кажа?
Че от 20-годишната чаровна в наивността и глупостта си какавида се е излюпила мощна агресивна лелка, окичена с килограм злато от Капалъ-чарши и с наслаждение обсъждаща колко струва всичко, което си е купила?
Това, че е дебела – не е като да има значение, дори дрънкулките по нея са маловажни; но какво да правя с това, че се е превърнала в това?
Как да му обясня, че някогашният приятно звънлив глас е станал писклив и се забива като винт в мозъка? Тя млъква, но ехото от въртенето на винта остава в главата ти още десетина минути.
- Ето къде държа това нищожество! – казва тя, и свива пръстите на мощната си ръка в здрав юмрук. Говори за мъжа си.
- Все така мизерно изглеждаш. Все едно никога не си си сменял дрехите от университета насам. - подхвърля на мен.
- Кой да знае, че такъв смотаняк ще се окаже толкова перспективен, изпуснах го аз някога! - коментира за него.

Някога той ми беше казал, че е започнал живота си от табула раза. От нова страница.
А предишните страници просто ги е откъснал.
Все едно не ги е имало.
Останали са само малки нишки, свързващи го с миналото.
Баба му, майка му и баща му, малкият му брат - като порцеланови портрети на плочи. В 52 парцел.
И тя.
На която той беше непотребен.

Той е умен човек. Но изглежда смята, че миналото е неизменно. Вярва. Или много му се иска да вярва.

И си нямам и най-малка представа какво да му кажа.