Ненаписано

Няма нищо по-сложно от взимането на решение, когато със сигурност знаеш, че това решение ще бъде нещо, което ще повлияе на цялото по-нататъшно развитие на сюжета. Сюжет, който много години старателно се е градил, достига своя апогей и нещастният автор е изправен пред избора - да остави ли главния герой да живее, или не. Чашата, пълна с горещо кафе, която би трябвало да подреди мислите, отлита настрана. Пепелникът, останал от времето, когато в този дом още се пушеше - е пълен със смачкани листчета хартия, вместо фасове, като мълчаливо признание за собственото безсилие. На пода петна от разлятото кафе, напомнящи петната някъде дълбоко в теб - същите, които толкова години старателно са били заобикаляни, старателно "Ама за какво говорите - вижте какво прекрасно време е навън!". И така можеш хиляди пъти да откланяш разговора. И можеш за милионен път да се криеш зад облаците и времето. Но когато се стигне до откровеността - сам със себе си - облаците внезапно изчезват. И може да ги викаш до посиняване, затваряйки очи и мислейки само за прогнозата - минала през ушите, но нечута. И понякога, от време на време, мълчащото, почти не тревожещо, позволило да бъде забравено, скрито, невероятно страхливото собствено аз изпълзява навън. То трепери и се крие в далечния ъгъл, не понасяйки чистия въздух и лепкавата, застинала мисъл. То пита, подмазвачески и страхливо заглеждайки в очите ти - "А нататък какво? Какво? А аз какво ще правя?". Отломките от чашата - за поета символичен образ, за прозаика - повод да отиде до кухнята за метлата. Да събере, да изхвърли, да забрави; нека бъде както преди - "Какво прекрасно време е навън - не смятате ли?". И в отговор така предвидимото и очаквано, но от това не по-малко ехидно и вярно - "Смятам - "едно, две, три....". A във всеки отломък се отразяват страх и недоизказаност. Отразяват се така, че продължават да те заслепяват дори тогава, когато вече са се оказали в кошчето - в черен чувал, зад дебелата врата. В черен чувал, който по обещанията на всички производители само поглъща - никога нищо не отразява. Никога. Нищо. Производителите не лъжат. Лъжат отломките, нагло блестейки и напомняйки за това, което така и не е стигнало до облаците. Лъжат, надявайки се, че ти ще се овладееш - ще преминеш през страха, отчаянието, горчивината и натрупаната умора - и....