Вчера водих един твърде личен диалог, в който ми зададоха въпроса, защо някои неща от миналото ми дори и след 10 години още не са напълно изтрити. Не намирам по-добър начин да отговоря от това да публикувам тук един текст от последните дни на тази ми връзка, за да не се налага да се обяснявам другояче. Имам чувството, че тогава съм бил по-способен да го кажа простичко и ясно, отколкото сега.
- Нищо не ограничава така, както страхът. Страхът пред това, че нещо няма да се получи, ще свърши, ще отмине. Тогава излъчваш ужас, и превръщаш възможното в неизбежно.
Но и това не е достатъчно: страхът да изгубиш някого - някога - те лишава и от това, което вече имаш. Отнема ти го, удавяйки го в лепкав поток от ужас.
Страхът е бедствие с разрушителна сила, което е особено опасно, защото действа, без да можеш да го контролираш.
Страхувах се да не й угодя и адски й досаждах със своята загриженост. Представи си: каниш се да направиш стъпка и премествайки крака си, изведнъж чувстваш дланите, любезно подложени под твоите стъпала.
- Звучи направо умилително.
- Може би – веднъж или два пъти. Но скоро толкова настойчивата опека започва да дразни. Това го разбирам сега, а тогава всеки ден я задушавах с уютно меко одеяло.
Боях се да не й се харесам – и станах друг човек. Постоянно играех роля. Не бях този човек, който ти сега познаваш. И колкото по-далеч отивах, толкова по-трудно беше някога да се върна към истинския себе си. Страхът ме направи не само лицемер, но и взискателен тиранин. Непрекъсната мъчителна болка – животът на ръба на пропастта. Веднъж осъзнах: само тогава усещам блаженство и радост, когато тя се държеше така, както съм планирал. Когато успееше да се напъха в рамките на определеното от мен "как трябва да бъде, за да не свърши всичко утре". Не само че се заставях да постъпвам по определен начин - някак си се беше получило, че и тя трябва да се държи "правилно". Ако не беше така, започвах да се ядосвам. И тогава започнах да осъзнавам своето изтезание. Нейното изтезание. И заявих на страха: "Край!". Ако всеки ден умирам – за какво да живея тогава? И ми стана все тая – дали ще има нещо по-нататък, или не.
- Какво, спрял си да я обичаш?
- Ни най-малко. Но едва тогава успях да я видя – с новите си, отворени очи. И тя ми се стори още по-прекрасна, още по-жива. Тогава, когато вече си казах, че може да се разделим с нея още на следващата сутрин, дори нейните недостатъци започнаха да ми се струват трогателни и мили. Свободата ме отърва от границите. Тя изведнъж спря да ми лази по нервите. Ако ни беше хубаво да бъдем заедно – значи си заслужаваше да продължаваме. Ако раздразнението започваше да прелива чашата – нашата история можеше във всеки момент да бъде приключена.
- Излиза, че тя всеки ден ходеше по ръба на пропастта?
- Това е съвсем друг ръб. От този момент, ако исках да я зарадвам, го правех само защото наистина исках да й доставя радост, а не от страх да не я изгубя. Минусите вече ги нямаше. Това беше нашето щастие. Пуснах я на свобода, без да отивам където и да е. Без да я пропъждам.
- Наистина ли си готов да скъсаш с нея?
- Това добавя цвят в света. Ядеш сладолед, знаейки, че той ще свърши. Отхапвайки парченце, облизвайки капка от разтопеното, виждаш, че то е станало малко по-малко. И заради това още повече цениш сладостта му и освежаващия му хлад. Огромно удоволствие е да можеш да се наслаждаваш на това – сега, в този миг.
Но ако сладоледът би бил безкраен?
- Бих се уморила да го ям. Би ми омръзнал.
- Именно.
2001
Публикации
