Дървета за окастряне

Сивият вятър бавно и неуморно превзема небето. То се гърчи и с парцаливи облаци се разгъва нашироко. Дъждът се кани да тръгне не знам вече колко часа, но така и не събира смелост. Някакви птици във висините се мятат насам-натам като точки, в средата на нищото. Особени мисли в главата няма, само частичка отровна жлъч и раздразнение от околните и себе си лениво се поклащат в бутилката и се пръсват в мехури на отровни коментари. От време на време ти се приисква да треснеш нещо голямо, кухо и твърдо в стената, така че да откънти. Например главата си. Но мисълта отминава бързо. Гневът не е отговор, беше казал някой. Той е въпрос, казвам аз. Неотговорен - и дразнещ повече от всичко с неуместността си.

Ако дълго тичаш подир нещо, след известно време преставаш да разбираш - ти ли го гониш, или бягате заедно, само че то е набрало преднина. Та така и днес. Посока, която теоретично ти изглежда правилна, мисъл, която дълго и старателно си отглеждал като дете, кой знае защо започва да изглежда адски крехка, направо рахитична, и обречена на скоропостижна смърт - и на моменти се запитваш всъщност има ли я въобще. Може би всичко това е просто плод на болното ми въображение. В крайна сметка всички ние сме виртуози на самозалъгването. Най-лесно е да измамиш себе си, дори преди още всичко да се е случило. Да си кажеш, че всъщност именно така си си го представял. Само че знаеш, че всъщност ще се получи не това, което си желал. Макар че кой ли вече помни какво точно си желал? Минало няма, бъдеще също. Само този миг, сега. Този миг. После ще останат само следите от това "сега". Като незнайни паячета, падащи с адска избирателност в ноемврийския ейл, те ще останат именно такива, каквито май искат да бъдат всъщност. Запечатани в този миг, непомръдващи, винаги задаващи си въпроса - а сега накъде.

Ръката се протяга към телефона, включва го, поглежда часовника, разлиства адресната книга, погледът се спира на едно име. После с въздишка оставяш старата "Моторола" настрана. История, която върви толкова добре, че е направо плашеща. До степен да не можеш да решиш дали да продължиш. Защото си мислиш, че в реалността няма как да бъде по-добре, отколкото е в твоите представи. Защо, боже, защо трябва въобще да имаме някакви предварителни представи или очаквания какво ще се случи? Накрая осъзнаваш, че реалността е нещо, в което идеалът се разхожда по ефирните мостове на въображението - и когато иска да слезе от тях, за да докосне нещо друго освен силуети в пространството, го хваща страх - дали точно там, на края на моста, на няколкото последни стъпала, няма да се окаже, че този мост е дотолкова ефимерен, че вече никога да не можеш да се върнеш обратно? Ако в момента, в който слезеш от него, той се срине безвъзвратно? Какво тогава остава? Само спомени - и някои дреболии, които са колкото абсурдни, толкова и хаотични. Изведнъж ти се приисква да се заровиш в себе си и да изсипеш цял куп "защо", от които най-болезнено е терзанието - защо мисълта за евентуално щастие ти изглежда така страшна? Да, гадната мътна вълна на преоценката, заливаща всеки на около тридесет. Защо да направя това? Закъде вече, не е ли късно? На кой изобщо е нужно? И какво ще ме чака после? Ей такива неща. Типичната криза на средната възраст.

Да се натряскаш, или да отидеш да вариш сапун… Да правиш това, което ти се вижда безсмислено, противно и досадно. Само и само за да прогониш мисълта, да спреш да ровиш там, където вратата отдавна е заключена, ключът е глътнат, но упорито отказва да се разтвори в стомашния сок. Защо ти е да опитваш, защо ти е да знаеш? По-лесно е да продължиш по утъпканата пътека, и да се надяваш, че векторът е бил зададен правилно в самото начало. Естествено, пълна илюзия. Знаеш от самото начало, че той води наникъде, но някак си е по-просто да се оставиш на течението, на навика. По-малко болезнено е, така ще си въобразиш, че някак си вината за всичко няма да е в самия теб.

Толкова въпроси, на които няма кой да отговори. Въпроси, които блъскат като топка в стената - отмерено, настойчиво, неизбежно. Няма добър дядка с дълга бяла брада, който с мъдър поглед да ти даде отговор на всичките ти въпроси, които реално дори не са въпроси, а просто бълбукащи течности в твоя организъм. Сигурно след решаващия миг, който неизбежно ще си пропуснал, адреналинът и тестостеронът ще скочат отново - и слънцето изведнъж ще светне по-ярко. Дано. Най-гадното е, че като че ли нищо лошо не се е случило, даже по своему си казваш, че изглежда, че всъщност нещата вървят в правилното русло, стига само да не се самозалъгваш. Същевременно знаеш, че времето е ограничено, че трябва да вземеш решение. Трябва да станеш като дърветата под твоя прозорец, които с такава безмилостност окастриха преди около месец - но трябва не просто да бъдеш като тях и да си готов да ги режат, не, трябва сам да донесеш резачката и да я връчиш на този, който ще реже. И после сам, с осакатените си клони, да замажеш раните и окастреното с зеленото лекарство, което ако не лекува, поне прави разреза не толкова очевиден - и не толкова грозен.

Мразя "Боен клуб". Обичам го, заради илюзорния отговор, който дава на някои въпроси. Но го мразя, защото зная, че всъщност този отговор е само отлагане на неизбежното. Понякога си мисля, че ако всички започнем да варим сапун, или да треснем един по мутрата на съседа, може би ще ни олекне. Не, едва ли. Остава само да стоиш, да гледаш в точката, в която виждаш своето бъдеще, и да изпитваш отвращение. От себе си, че отлагаш решението, от мисълта за това как ще се чувстваш, когато времето за това решение изтече, а ти не направиш нищо, от съзнанието, че вече търсиш и пишеш оправдание защо няма да го сториш. Едно такова мазохистично удоволствие от осъзнаването на неизбежното - и от двубоя със самия себе си в мрачното подземие с лъх на сапун. Кое от двете лица е твоето? Тайлър? Или Тайлър? Кръвта накрая пак ще е по твоето лице, така че какво значение има кой ще удари пръв?

Имам нужда от нещо светло. Нещо хубаво, истинско, което да бъде като опорна точка. Иначе тези мозъчни еквилибристики започват да придобиват съвсем закоравял BSDM привкус. Ето например, съществува ли морето? А когато всичко е добре, а хората ти се усмихват? Искрено. Защото всъщност аз съм добър. Наистина съм добър, не желая злото никому, макар понякога да си казвам, че може би пък е време да започна. Защото понякога хората са способни да нанесат такъв удар, че да изгубиш напълно опората под краката си. Но пък осъзнаваш, че сам си си виновен, защото си изградил един въображаем свят, в който реката тече натам, накъдето решиш.

Тогава влизаш в този свой свят, извикваш на двубой този аз, който стои там и не иска да излезе, и удряш безпощадно. Не до първа кръв, а докрай. Докато спреш да мърдаш. Докато осъзнаеш, че си довършил себе си. Докато усетиш кръвта по лицето си и праха в ноздрите си. Най-хубаво е накрая да сложиш отгоре голяма плоча. Твърда, за предпочитане с надпис, изпълнен с лицемерно възхищение от твоето аз, което ще почива в мир. Това е то, да си помислиш за хубавите неща. Време ми е да отида нависоко, на хиляди метри височина, в пещерите, където хората са малко, а въздухът много. Само кислородът в толкова много въздух не ми достига - но понякога това просто е без значение. Nothing really matters, right?