четвъртък, ноември 05, 2009

Времето лети

Из разговор вчера:

- А ако не знаеше на колко години си, как би се чувствала?
- Ох, ако само не знаех... Бих се чувствала чудесно!
- Тогава какво би искала и какво би направила?
- Тогава, като се замисля, може би не бих се вманиачавала така на тема брак. Може би... Бих си сменила професията. Бих заминала на пътешествие за няколко месеца... Всъщност не съм толкова примряла да се омъжвам. По-скоро просто искам дете, много ме интересува каква ще бъда в ролята на майка... А иначе не бих бързала за никъде...
- А би ли се омъжила за някой от тези, които сега имаш като кандидати?
- Не. Ако не бързам - очевидно е, че те не са подходящи.
Най-простата проверка за това доколко истинско е едно желание.

Хората ги пришпорва не времето. Пришпорват ги генерализираните убеждения - убежденията, изградени от обществото и не принадлежащи на нас самите. "На 26 ти вече си стара мома", "Дете трябва да се ражда на младини", "Ако си толкова умен, защо нямаш пари?", "Неомъжената жена не може да бъде щастлива"... Генерализираните убеждения витаят във въздуха и ни притискат незабелязано, но постоянно. Принуждавайки ни да се чувстваме непълноценни, неудачници, неуспели - от израза "не успяхме да се вместим в отпуснатото ни време".

Кога мина това време?
Много от тези убеждения реално отдавна са остарели, но продължават да работят по силата на навика; други ни принуждават да тичаме, без да виждаме и без да чуваме самите себе си и истинските си желания. Някои получаваме по наследство от родителите, без да го съзнаваме, но послушно се реализират: "Всички жени са курви" - и мъжът си избира точно такива, всеки път, без да се замисля, за да не опровергае думите на майка си; "Всички мъже не стават за нищо" - и жената избира негодни за съвместен живот мъже, инфантилни или с огромни недостатъци, за да докаже, че баба е била права... "Жените в нашия род винаги са нещастни" - въздиша майката, и дъщерята, без да го осъзнава, цял живот се стреми да го потвърди. "Кариерата се гради до четиридесет, каквото си постигнал дотогава - това е", казва бащата, и синът бърза, препуска, вземайки хаотични решения, само и само да оправдае очакванията. "До тридесет трябва да родиш, после вече здравето ти не е същото" - повтарят на момичето роднините в продължение на цялата му младост, и на 29 тя спешно ражда от алкохолик... "На четиридесет няма да си потребна никому" - постоянно заплашва майката тридесетгодишната си дъщеря, така че около четиридесетте тя се развежда от мъжа си, старателно внасяйки в живота си паника и самоизолация...

Какво да правите ли? Много просто: не робувайте на чужди очаквания и убеждения. Да, животът е един и непрекъснато се движи напред с 60 минути в час. Но преди да вземете някое прибързано решение, задайте си въпроса: а ако времето не стоеше като фактор, дали щяхте да постъпите по същия начин? Всъщност не, не съм в правото си да давам акъл на другите. Аз самият не съм много по-различен, и въпреки че съзнавам колко често робувам на очакванията на другите, все пак се поддавам. Ей това са минусите на социализацията... :)

8 коментара :

пепеляшка каза...

Много истини...някои неща все едно аз съм ги писала. И като майка на 2 девойки, май ще трябва да си меря приказките....
Поздрави
Пепеляшка

Събина каза...

Тоест, ако искам дете робувам на чужди виждания за живота? Не може ли просто да искам дете. А знаеш ли колко жени с грешното убеждение, че "има време" така и не раждат? Кое по-доброто да родиш рано, евентуално от грешния човек, или въобще да не родиш?

Да, ти си мъж, за вас времето има различни измерение, но ти Е фактор и факт.

Аспарух К. каза...

@Събина: нещо си недоразбрала в моя текст. Мисълта ми беше, че преценката за истинността на желанието ти е хубаво да се прави не от гледната точка единствено на "колко време ни остава". И че има нещо доста кофти в това да се водиш от представите на другите какво точно трябва да си направила до определен момент. Ти слагаш знак за равенство между две отделни тези в текста, които принципно са свързани, но не са едно и също.

А ако искаш дете, и това е истинското ти желание - ми раждай го, естествено (макар че че не е задължително да е точно от грешния човек). Но може би пък, ако не е точния човек, не се жени за него. Бракът не е задължително условие за бременност, доколкото съм чувал.

Анонимен каза...

Да, и аз така съм чувала.

Събина

Mike Ramm каза...

Признавам си, че и аз прекарах близо 40 години от живота си, робувайки на предразсъдъци. За щастие, получих шанса да разчупя черупката, в която се бях окопал и сега се чувствам безкрайно щастлив от това, че всички решения в живота си вземам сам, без да се съобразявам с мнението на другите.

Вярно, възможно е да имам малко време пред себе си, но съм щастлив, че мога да го изживея така, както си искам. Само да имах и малко повече пари... :-)

Таня Джекова каза...

Страхотен пост. Робуването на предразсъдъци може да доведе до умопомрачаване. Имах една колежка в предната работа, която дори беше колекционирала такива - като се почне от черната котка дето ти минавала път, през това как си събуваш и обуваш обувките, как си поставяш очилата след като ги свалиш, как хващаш ножицата, къде оставяш ножа та се стигне до - недей да правиш това или онова или пък срокът за женене и раждане и човек може да лудне.

А всъщност предразсъдъците май са доста разпространени в нашето общество. И са глупави. С изключение на този, че човек в живота си трябва да засади поне едно дърво.

Ако си израснал с подобна закваска, трудно е да се отърсиш от нея. Като че ли хората имат нужда от подобни правила, но може би трябва да се сменят правилата с някои по-смислени. Може би служат и като оправдания за невъзможността да бъдеш смел и да вземеш решение на собствена отговорност.

И аз съм робувала на предразсъдъци. И спрях да го правя, когато видях, че като ги престъпиш светът не свършва.

И често съм се чудила кое е по-лошото: да свършиш нещо през пръсти, само защото те притиска времето или да не го свършиш. Ако раждаш дете, само за да имаш дете и да се чувстваш майка, съм виждала до какво води - след като спре да бъде интересно, детето се превръща в тежест и у него се насажда чувство за малоценност. Ве всички хора са такива де, ама имам доста примери, но това е друга тема.

sky_mender каза...

В пристъп на егоцентричен минимализъм ще изразя съгласието си като се самоцитирам. Писано е по друг повод, но вярвам че и така ще разбереш.

Аспарух К. каза...

@Mike Ramm: Аз още се боря да комбинирам социализацията с несъобразяването с мнението на другите. Не мога обаче да кажа, че ми се получава особено добре.

@Таня: и аз не съм се отървал напълно от това, за което говориш, макар че правя известна разлика между суеверия и предразсъдъци. За котките, пресичащи пътя... рефлекторно ми е, въпреки че принципно обичам котки (извоювах си изключение от суеверието на младини - ако е малко коте или трицветна, да е на късмет :D ); също така адски внимавам да не чупя огледала, гледам да не минавам под електрически стълбове със странична подпора, ей такива неща :) Годините на възпитание от баба ми и майка ми не са ме отминали напълно.

@sky_mender: много добре казано. Малко ми изглежда прекалено крайно като формулировка, но по същината си е твърде вярно.

Публикуване на коментар