събота, ноември 28, 2009

Магията вече я няма


Толкова е странно да срещнеш тази, до която някога направо си умирал, не ти е достигал дъх, и да видиш как пулсът ти въобще не се ускорява. Че сърцето ти продължава да бие все така, както и преди тя да се появи - спокойно, равно, само леко си нарушава ритъма, в самото начало - от предвкусване, или по-скоро опасение, което всъщност не се сбъдва.

Толкова е странно да познаеш тези очи, специфичния глас, ръцете, които си гледал като замаян – не защото са направили нещо изключително, а по-скоро със съвършенството на очертанията си, защото ръцете означават много и казват много. Тя изглежда същата, не се е променила, движението, с което поглежда телефона, разцъква бутоните… как леко се намръщва, гледа, усмихва се, как нервничи, как по станалото за миг сериозно лице преминават някакви мисли – до болка странно е да отбелязваш всяка от тези черти, която някога беше камък, който запращаше все по-дълбоко и дълбоко във водовъртежа – и да осъзнаваш, че те никак не ти действат.

Нещо проблясва вътре, твърде далеч, за да го различа ясно, но нищо повече. И странно е при това да разбирам: ако я бях срещнал сега такъв, какъвто бях тогава – отново щях да се удавя, щях да жадувам срещи, дори за пет минути, дори с крайчето на окото да я видя… бих писал само за нея, надявайки се да го прочете, защото само нейното мнение имаше значение… Сега, когато е близо, до мен – вече нищо не се случва, защото хората никога не остават такива, каквито са били.

И виждам нея – леко променена, но все пак все такава, за другите все толкова опасна, забелязвам бързите погледи; забелязвам ги, но нищо не чувствам, освен може би радост, че тя е такава, особена, фантастична, и най-накрая мога да я гледам колкото си поискам, да говоря с нея, да се смея, и да не умирам вътрешно. Мога да питам всичко, да седя на сантиметри от нея, когато няма как да не чувствам присъствието й. Когато мога да си представя как тя върви с друг по есенна улица, под ръмолещия дъжд, говори му мили глупости – и се усмихвам, представяйки си всичко това. Защото най-накрая вече съм узрял за това да не страдам, да не ревнувам. Да, тя все още ми харесва, но другояче, без тръпките, без нервите. И къде се дянаха болката и ядът, кое слънце изпепели мрака, който се трупаше така мъчително някога?

Сякаш учените са извадили някаква молекула от формулата - и тя се е променила; вече омагьосващата трева можеш да я ядеш, да вариш от нея супа, да я сушиш за хербарий. Да, огънят както и преди си гори, но вече не пари. Колко е странно да бъдеш толкова близо до нея – и да не умираш.

И лекарството, впрочем, не се казва "време".

2 коментара :

krassyo каза...

Да, времето наистина НЕ лекува, но преосмислянето на нещата сякаш го прави.

Майк Рам каза...

Времето дава възможност за промяна и за преосмисляне. Ние също вече не сме същите.

Публикуване на коментар