Утрото

Утрото.
То идва внезапно и бързо.
Като че ли на хоризонта тъкмо е започнал да се разгаря изгревът. Поглеждам часовника. Четири часа сутринта.

До истинския изгрев има още много, но трябва да изпия едно кафе, за да се ободря. Не, не ми се спи. Вече съм се отучил от това да ми се спи. Просто клепачите ми са невероятно тежки, все едно върху тях са седнали по тридесет хлебарки, а в устата ми има горчивина, която ми се иска да разредя с горчиво-сладка кафява маса със странен лепкав вкус. Първата глътка пари гърлото. Втората правя малко по-бавно. Поднасям чашата към устата и леко я накланям. Едновременно започвам да всмуквам въздуха с устни, докато горчивата течност не започне да изпълва устата ми. Не толкова кафето, колкото парещата гореща вода заставя тялото ми да произведе адреналина. Чувствам се по-жив и отново съм готов да продължа да работя.

Става по-светло. Имам усещането, че слънцето е огромна златна топка, която запълва целия хоризонт. Само на небето то изглежда толкова малко. А сега то е като бог, който става и изправя рамене над света, за да го озари отново със своето сияние.

След моите отмерени удари по клавиатурата на екрана на монитора се появяват черни символи. Това е част от работата ми. Да създавам черни символи на екрана. Понякога ми се струва, че ако ги свържа в едно, те ще придобият някакъв смисъл.
Не ми се иска да пиша. Иска ми се сега да бях на Гоа, с любима жена. Иска ми се просто да лежим един до друг, да се плискаме в океана и да ядем загадъчни плодове, които никога дотогава не съм виждал. Вятърът би донасял до нас солените пръски на океана, а ние бихме се гонили един друг по плажа и бихме се смяли весело. Бих подхванал детето ни под мишници и бих го подхвърлял високо. А то радостно би пищяло и би молило да го направя отново.

Трябва да изпия още кафе - и може би сто грама водка.

Съвсем се развидели. Настъпи денят.
Почти не забелязах как настъпи новият ден.