20 години

В изминалите месеци откривам, че все по-често се замислям да напиша нещо по повод някоя годишнина или актуално обществено събитие, но се сдържам. Не толкова от страх, колкото от нежелание да ровя миналото. Особено тези 20 години от промените, които за добро или лошо, заеха почти целия ми съзнателен живот. Този път ще наруша мълчанието, колкото и болезнено да е, защото все пак 20 години са добър повод за равносметка.

Фото © Портал Европа

Повратният момент, когато осъзнавам на практика защо ме е обхванало това нежелание да "бистря политиката", освен с единични изречения в Twitter, е сегашният 10 ноември. Сега с известна болка ми се прииска да разкажа историята как научих за станалото - и как минаха тези години в едно (почти) обикновено семейство; как във въпросния месец 11 на лето 1989 с майка ми, която по това време помагаше на своя приятелка с един фундаментален френски превод на литературоведска тематика, а аз тогава - 13-годишен хлапак, още в основното училище, изпълнявах длъжността на щатен спец по разлистване на речници, докато двете възрастни дами обсъждаха тънкостите на кипърския мотив в литературата (който поради брилянтно неразчитаемия почерк на госпожата се превърна в един миг в "кипърски молив" - le Crayon de Chipre)... но се отплесвам в спомени. Както и да е, ние бяхме от малцината, които нищо не подозираха за ставащото, докато не посетихме достопочтената доцентка, която ни посрещна танцуваща си на площадката на стълбището и ни обясни, че Тошо падна. Спомням си, че май зададох свръх-оригиналния въпрос - от масата, или на стълбището. Винаги съм бил несъобразителен, какво да се прави.

Е, броени часове след това, на купичка топла пилешка супа с картофи в кухнята, още боейки се от "ушите" в стените, обсъждахме накъде ще тръгне всичко. Спомням си майка ми, която пророкуваше, че 5 години ще са достатъчни - и страната ще се изправи на крака. И оттам нататък... раят. Тогава тя беше на 45... и с буфера от 5 години до мечтания рай, май си представяше, че пенсията е много близо, така че с това, което ще получава като заслужени плодове на труда си, ще обиколи света, вратите на който й бяха затворени до този момент. Да, наистина, Унгария беше виждала, Източна Германия - също. Дори за три дни беше ходила в Мароко - като преводач в делегация, но поне имаше спомени! Алжир така й не й се сбъдна, защото е била "неблагонадеждна", за да работи зад граница, а заветната й мечта... Париж, така и не успя да посети. Всъщност отново се отплесвам, но както и да е, ще трябва да ме изтърпите и да ми простите хаоса и битовизмите. 20 години са - много спомени, хаотично разбъркани в главата на едно хлапе, за което тези години минаваха в тръпката на осъзнаването, че светът около него се променя заедно с него, че узрява за... упс, замечтах се, за една красота, за времето, когато всички ще бъдем братя - и няма да има уравниловка, а тези, които знаят най-много, ще печелят най-много... изобщо ех, мечти.

Последваха годините, които всички определят като времето на най-големите грабежи в държавен план. В битово отношение ние някак още не ги усещахме твърде болезнено - не се промениха кой знае колко нещата, освен че вуйчо ми, лека му пръст, като художник успя да направи няколко изложби в Япония и САЩ, донесе си миниатюрно цветно телевизорче с много канали, а с майка ми станахме домашни революционери. Още помня купонните времена, когато трябваха купони за сирене, кашкавал, захар и прочие, които получавахме от местното проф-клубче, където сега се намира един доста приятен ресторант, в който така и нито аз, нито тя сме стъпвали... помня магазина на ъгъла, където се редяхме от ранни зори на огромни опашки за мляко - и аз отстъпвах на майка ми реда си, при всеобщи ругатни на останалите чакащи, за да отида на училище. Или да не отида... най-често :) Помня походите в ранни зори до подлеза на "Царевец", за да бъда сред малцината, които успяваха да си купят в-к "Демокрация" и "Свободен народ", а по-късно и "Век 21", преди да са свършили. Тогава още купувахме вестници, защото мама беше още на работа във външнотърговското предприятие - и макар да получаваше смешна по нейни понятия заплата, с нея някак успявахме да плащаме ток, парно, вода и всичко останало. И дори за вестници оставаха пари! За храна пък, съвсем.

Помня как мама тъжеше, че баба, която се спомина три години преди промените, не е доживяла да види как всичко тръгва към по-добро. После си промени мнението и години по-късно каза "добре че не доживя, още една промяна щеше да й дойде твърде нанагорно". Помня деня, когато в училище научих от учителката, че днес бандити и вандали само дето не са срутили парламента, хвърляли камъни, бутилки, трошили стъкла. После разбрах от майка ми, че тогава един чичко на стълбите отпред казал, че трябвало "да дойдат танковете". За съжаление тогава бях на училище - иначе си мисля, че щеше да ми допадне. Голяма тръпка беше онова време. Помня лудите митинги на онези времена, страха по Великден да отидеш до "Невски", за да запалиш свещ, защото милиционерите отбелязваха кой ходи, помня безбрежното море от хора на Орлов мост на онзи юнски митинг, в което бяхме пред самата трибуна - и хората припадаха от жега и жажда. Ще ме прощавате, че не карам по хронология - сега правя разходката из джунглата на младежката си памет и изравям оттук-оттам това, което ми се е запечатало като картини. Логично е да не е подредено - все пак не съм историк :)

Фото © Портал Европа

Помня първата "гладна зима", която преживяхме с консервите с пастет "Апетит", които мама с късмет и връзки взе от службата, и чувала мокра захар, който колежката й и партийна членка, поради това с предимство, не пожела, защото не й бил нужен, така че го продаде на мама на някаква свръх-надута цена. И как го гребях със супена лъжица и ядях захар с хляб, за да преживеем. Странно, тогава, понеже бях млад и буен, не качих нито килограм от онази захар :) Как майка ми го е мъкнала до къщи от "Христо Белчев", пардон, тогава се наричаше "Гаврил Генов", не ми се и мисли. Помня времето, когато всички се надигнаха срещу Луканов, и дори аз носех значка, която сам си направих от първите гъзарски значки с майтапчийски надписи от типа на "Як и проз", каквато си бях закачил на чантата. Ох, чантата ми тогава. Някой път ще си спомня и за нея - едно от последните творения на соца - и първия продукт на тогава измътилите се джойнт-венчъри. С гръмкото име Mitsukoshi Sofia :) Което ми напомня, че още ползвам един пешкир на плажа със същото название. Все пак май тогава произвеждаха по-държеливи неща, които изтраяха вече 20 години... :) Та си убих аз гъзарската значка, за да сложа вместо нея листче, че Луканов трябва да падне, и местната продавачка в зеленчуковия магазин ме пита защо нося това - и аз й обясних много аргументирано...

Някъде около онези времена отново повторихме онзи си диалог за петте години, които бяха минали дотогава. В които вече щяхме да бъдем в рая. Тя още беше оптимист, каза, че трябва да бъдем търпеливи - и да почакаме още малко, че може би месеци, но със сигурност бъдещето е розово. Аз, като типичен черногледец, й казах, че ако стане след 10 години, би било чудо. Оказах се недостатъчен песимист, но както и да е...

Помня деня, когато мама се прибра през 1993-1994, и ми обясни, че пред нея стои алтернативата или да стане акционер в държавната фирма, в която работеше, или да остане на улицата. Тя пари да бъде акционер нямаше, още повече че тогава ставаше дума за някакви безумни суми, които да вложи - от рода на 30-60 000 лева, така че реално беше ясно, че ще остане на улицата. После през годините същата тази фирма с тези безценни акции, която заемаше цяла огромна сграда срещу кино "Благоев", се спихна само до стаите на един етаж, после до една стая с един директор, една зам-директорка, плюс задължителната секретарка, която спеше с директора и беше господар на положението... :) В тази фирма що пари изгоряха... слава богу, в това нещо майка ми така и не успя да вложи последните си останали пари, които да й бъдат ограбени; за съжаление обаче това означаваше, че към края на годината тя се прибра, заливаща се в смях и сълзи едновременно - и ми съобщи, че 28-те години, прекарани от нея на това място, с тези хора, са приключили. Помня времето, в което тя беше на трудовата борса, където естествено не се намери нищо с нейната квалификация - и изобщо за висшист, а тя като горд човек отказа да стане миячка на чинии в ресторант. Фактът, че беше вън от външнотърговска фирма в онези години, беше като клеймо - това значеше, че тя знаеше достатъчно много за това, което е ставало в тези предприятия в годините след промените - и никой от хората, с които тя формално беше приятел, защото бяха работили бюро до бюро, които естествено бяха "с чин" в службите - не искаше да я вземе при себе си, за да не научи още нещо, което би могла да каже "не където трябва".

Помня кандидатстването си в университета, парите за записването, които бяха събрани назаем, ликуването, че съм в специалността, която желаех. Изпитите, на които ходех, носейки начупен на парчета просрочен шоколад, защото вече нямаше нищо за ядене, а мама изживяваше последните дни на своята заплата. Първите ми опити в журналистиката - кандидатстването и попадането по чудо за кратко в "Стандарт", където дори не си получих накрая хонорарите... Лутанията от редакция на редакция и отчаяните ми опити да се добера до щат, които винаги се спихваха, защото никога не дочаквах този миг. Колегите ми, които ме обявяваха за "меркантилен" и осъзнаването, че ако не изкарам половингодишна ангария на безплатен стаж, няма никога да попадна на нормална журналистическа работа. Само че какво се яде през тази половин година? На този въпрос никой така и не ми отговори.

Помня деня, когато тя отиде да моли за помощ бащата на сегашния виден подсъдим Марио Н. - Алекси, лека му пръст, който беше много свестен човек, и който като партиен деятел беше ходил на работа в Париж, имаше фирма - и най-вече й имаше достатъчно доверие, че ще си държи езика зад зъбите, и за кратко я прати на работа в фирмата свой близък познат, който после също се разписа в публичното пространство като виден бизнесмен, търговец и банкер - и за малко да го осъдят, но така и не му се случи. За съжаление престоят й в тази фирма трая твърде кратко, защото така става, когато си познат на познат... и има и други, по-знатни познати на познатите... и тя отново остана на улицата. Помня половин десетилетие, което изкарахме на заеми, помощи от познати, съседи, съкварталци, бурканите от Лиана Д., миговете, когато ходехме отново да помагаме на вече поизкатерилата стълби в университетската кариера доцентка, която беше открила фирма за езикови курсове, която после скоропостижно се разсъхна... как превеждахме за смешни суми Кодекса на основаващия се тогава български масонски орден :) Това помагаше да се удържим на повърхността в онези години, в които животът беше като бурно море. Помня как ликуваше тя, когато успя да дочака пенсионната възраст - и да мине малко преди да падне гилотината на точковата система, която иначе щеше да я остави да чака пенсия още десетина години. Помня как ходихме в някогашната й титанична фирма, заемаща пет етажа, която се бе свила до една стая - и където зам-директорката й даде ведомостите, защото нямаше дори кой да оформи документите за пенсия - и сами вадихме всички цифри, смятахме, писахме, брисахме, консултирахме се с познати - и накрая тя успя да вземе пенсията.

Помня как тя никога не се оправи от това, което й донесоха годините на несигурност - и как психически никога вече не бе същата. Помня преди добирането до пенсията краткия й престой като преподавател в УНСС, който, въпреки че обичаше безкрайно, се принуди да напусне, за да не се налага да внася осигуровки от смешните лекторски хонорари. Беше необходимо сама да напусне, за да може накрая все пак да вземе някаква прилична пенсия (всички осигуровки след 1997 по закон влизаха в общата калкулация на коефициента), иначе съвсем щяхме да затънем в мизерия. За тези години тя преживя такова изкупление, което не пожелавам никому. 5 години без каквито и да е доходи, освен случайни хонорари. Нито една книга за превод, защото тя не беше член на съюза на преводачите, а за да си член, трябваше вече да си преводач с издавани книги...

Ускорявам темпото, защото всичко стана прекалено дълго. Съзнателно прескачам виденовата втора страховита зима, стачките, запалените гуми на Орлов мост, чая за протестиращите в "Синия клуб" при паметника Левски, "кой не скача е червен", борда, Костов, моите първи университетски неволи, втори университетски неволи, безбройната върволица от кратки работни места, заради които някога след рекорден (!) шестмесечен престой в една фирма, подготвяща фирмени бюлетини с анализ на печата за политика, икономика, приватизация и така нататък, бях постигнал личния си рекорд за дълъг престой на едно работно място. Допълнителните години, в които така и не успях да направя кариера, заради името, което ми бе излезло на човек, който не е работлив и не се задържа дълго на едно място - докато не дойде 2002, когато, слава Богу, след 2 години живот на двама души с една пенсия се хванах на (квалифицирана) работа, където изкарах цели 2 години! И дори успях да заведа майка ми на море, което тя не беше виждала от 1979. После се старах да го правя почти всяка година, чак до смъртта й преди няколко месеца - за да види все пак нещо добро след годините изпитания.

Тогава вече бяха отминали вторите 5 години от нейното пророчество, че ще сме видели рая. Чак рай може би не беше, но тъй или иначе, все пак това бяха най-щастливите й години. Бяхме стигнали до това да помечтаем да я заведа да види Солун, който видях за около месец по време на първия си курс в Университета. Но обстоятелства донякъде извън нашия контрол, като закриването на две от четирите издания на фирмата, плюс други лични фактори, ме изстреляха отново на улицата, така че тя така и не видя нито Солун, нито Париж, нито дори родния Ниш, където бе живяла баба. Е, след известен период на кариерна засуха отново се изправих на крака - и я крепих до края. Времето, в което тя усети нещо от плюсовете на капитализма - но същевременно й се разбиха на прах всичките мечти и илюзии какво всъщност е представлявало това светло бъдеще, към което та така упорито се стремеше. Времето, в което осъзна какво точно е да си пенсионер в дива капиталистическа държава. И че никога няма "като германките" да ходи по курортите и да обикаля света и да разглежда нови места, а ще се опитва отчаяно да върже двата края и да успява да плаща парното, данъците, таксата смет - и да се храни някак, без прекалени глезотии.

Прескачам още години, докато стигаме до един разговор през май... тази година. Когато тя стана на 65, а аз с неподправен ужас осъзнах, че са минали почти 20 години. Двадесет години от онзи танц на стълбищната площадка, от пророчествата за 5 години до рая, 10 години до рая, двадесет години на борба за оцеляване, които тя води докрай, със сила, която аз едва ли някога ще имам. Битка, която тя изгуби в средата на юни, когато сърцето й не издържа. Разговорът ни, че са минали 20 години, откакто всичко това е започнало - и краят му не се види. Съзнанието, че мен ме чака същата съдба - и някой ден, след 20 години, ще обяснявам на детето си, че всъщност фразата "45 години стигат" звучи смешно, като осъзнаеш, че си изживял в още по-ужасни условия от какъвто и да е комунизъм половината от това време, което е било нужно на комунистите, за да превърнат страната в развалина. За тези 20 години тази страна, поне за хората, които не бяха бизнесмени, нямаха пари и не емигрираха навреме... се превърна в ад, в краен случай, в чистилище. В което те изкупуваха първо 45-те години "народна власт", а после порива си към свобода.

Не ми се искаше да пускам точно този клип, но в YouTube няма друга версия на тази песен, сори.

Какво е станало на 10 ноември? Не зная вече. Не зная и дали искам да зная. Зная само, че 20 години по-късно тя не намери своето щастие, освен в няколко кратки мигове, които се опитвах да й даря. И които вероятно нямаше да види, ако беше останала съвсем сама. Зная, че аз в следващите 20 години ще гоня моето щастие. Иска ми се поне аз да доживея да го достигна. Но не съм сигурен вече дали наистина вярвам в него. Съзнавам, че тя беше, както тя самата казваше, "пожертвано поколение". Питам се обаче, дали и ние самите не сме такова?