Тежка демотивация

Доколкото днес ми предстои пренеприятната тръпка на фамилна служебна сбирка с равносметка къде сме добре и къде се дъним, нещо ме прихваща мисълта за мотивацията. Може би защото въпросният ни мениджър, който организира срещата, е яко надъхан за благото на фирмата. Та си спомням как са ми проглушавали ушите от години на тема колко е важно да бъдат мотивирани колегите, учениците и прочие, при това колко е важно да ги мотивираме позитивно. Малко като с кучетата - насърченията били по-важни от наказанията. Това било особено ефективно, хората оценявали поддръжката на усещането, че не са по-лоши от другите. Защото усещането за непълноценност щяло да съсипе най-добрите намерения и други подобни бабини деветини.


Честно да си кажа, ама стопроцентово не съм съгласен. Признавам, че малоценността наистина е вредна, но още по-унищожително за всякаква мотивация е съзнанието, че останалите ама с нищо не са по-добри от теб. Сигурно за всеки е индивидуално, но май пак опираме до историята със счупения прозорец, който ти създава усещането, че можеш да оставиш нещата да тръгнат надолу по плоскостта. Гледаш колегите, които би трябвало да ти служат като образец, и забелязваш, че при тях отношението към проблемите предизвикателствата е яко безразлично. Пример: въвежда се система за съобщаване за бъгове. Натоварваш проджект мениджърите да съобщават за тях, както и да пускат нови идеи, през определен срок. И какво правиш с тази информация? Оправяш бъговете? Въвеждаш нова функционалност? Нищо подобно. Всичко си стои както е било преди година, съобщените бъгове не са и пипнати (е, слава богу, поне не се появяват нови :). Как тогава човек да е мотивиран да подава такава информация?

Всъщност въобще изпитвам твърде сериозни съмнения доколко едната гола мотивация (нямам предвид материалната) е в състояние да движи колектив, и дали харизмата и целеустремеността на един човек са достатъчни, за да помръднат сивата маса. Честно казано, яко ме съмнява. Вярно, в последната година и половина движа всичко по моята част дистанционно, така че преки контакти с шефовете нямам, освен на подобни сбирки. Но пък предишният ми главен, колкото и душа и старание да влагаше в организацията и мотивацията на колегите, винаги връзваше броя в последния момент. Един-двама спазвахме сроковете, останалите се налагаше да бъдат юркани редовно и настойчиво, за да има резултат що-годе навреме. Така че поне в журналистиката, пък дори и технологична, май мотивацията яко куца. За мотивацията в сегашната фирма пък въобще не ми се говори... че ще мина на нецензурни изрази.

Разбира се, мотивации много и различни, ето тук можете да намерите доста добър списък с варианти (заплащане и стабилност, интереси, цели, глад, общуване, колектив, идеи), както и един кратичък, но доста смислен тест за това коя мотивация работи при вас. Въпросът обаче е, че по мои наблюдения у нас работи най-масово и често мотивацията на глада...

Та въпросът към малцината, които четат и този въпрос ги вълнува: кое ви мотивира да си вършите работата - и кое ви демотивира? И важи ли при вас правилото, че ако другите не са по-добри, и вие няма да се стараете?