Дзифт

Е, и аз се прежалих да гледам това чудо на беге киното. Раздвоен съм - от една страна "Дзифт" ми изглежда кух, по театралному маниерен и претенциозен, от друга има наистина хубави лафове от рода на "Мъжът е жив корал, докато не го пипне жената. Пипне ли го жената, пипва го Ада." Плюс мястото, където се е намирал диамантът по време на обира. Priceless. Въпреки това съм разочарован - и то при положение, че не тръгнах с особено големи очаквания; не толкова от актьорските изпълнения, особено на главните герои, а от цялостния послевкус.


Езикът в диалозите е прям и вулгарен, и това оставя смесено чувство в мен. От една страна така изглежда по-естествено, но явно аз съм надраснал възрастта, когато това беше достатъчно, за да ме спечели. Същото се отнася и за стилистичните заемки от "чистия" ноар, който тук лъха от всеки кадър. Черпено е с пълни шепи от образците в жанра, за съжаление лаконичният разказ и стилистиката а ла Гай Ричи просто звучат неубедително в тези реалии. Операторската работа обаче е за милиони, кадрите са изпипани необичайно добре за български филм. Явно Гърдев е оставил изцяло визуалните решения в ръцете на Емо Христов, без да се меси много-много, от което филмът само е спечелил.


И все пак едната визия не е достатъчна при толкова слаба спойка, за да се получи силен филм. Въпреки че е на светлинни години пред останалите БГ бози от близкото минало ("Мила от Марс" например), "Дзифт" тръгва повече по пътя на чистата провокация (визуална и вербална), отколкото в изграждането на въздействаща емоционално история. От реалиите и добре познатите ми сгради от центъра наистина ме обхваща топло чувство, но... единственото, което всъщност ме спечели, бяха диалозите с Окото. Хващат някъде под лъжичката и те преобръщат с хастара навън. И отчето на Джоко Росич. В сравнение с тях останалото просто не е на нужното ниво, за да въздейства по такъв начин. Просто харизмата на актьорите си казва думата, това е. Дори само заради тях филмът си заслужава гледането.


Дяволът обаче е в детайлите, и именно там филмът на Гърдев се дъни неимоверно. Хореографията на бойните сцени и преследванията е неимоверно куца, все едно гледаш индийски филм. Рамкирането на всичко с вездесъщото съобщаване на точния час по радиото дразни неимоверно. Болничните епизоди пък са карикатурни и издържани в стил "мечтата на фетишиста". Епизодичните герои - с изключение на харизматичните стари актьори, вадещи от шаблонните си персонажи и невъзможното - са направо жалки. Отделно сцената, заимствана от "Гилда", е откровен провал заради отчайващо слабото изпълнение на песента. И накрая, разбира се, целият филм е пропит от кенефна тематика. Което е логично предвид тълкуването на заглавието и въведението с лайновозката. Жалко, при по-различен подход можеше и да излезе нещо наистина силно, вместо това се е получила най-вече постмодерна хулиганщина, която в голямата си част звучи по-скоро забавно, бунтарски и нихилистично. Все пак не мога да отрека, с добър и впечатляващ финал.

В крайна сметка на филма липсва темпо, липсва харизма, липсва и цялостност. Стилът на разказа е насечен в типично съвременен дух, което в случая (все пак по сюжет събитията се развиват през 60-те години) вреди на възприятието. Впрочем не е изключено за това да е виновна самата литературна основа. Признавам, не съм чел оригиналната книга; казват, че филмът е правен съвестно по нея, още повече че сценарист на филма е авторът й. Ако това наистина е така, не съм сигурен, че и желая да я чета. Финалът наистина донякъде изкупува прегрешенията на първите час и нещо, но въпреки това в крайна сметка вкусът в устата на зрителя остава точно на дзифт... стабилен, плътен и цялостен.