Изкуството на негативното мислене

Обичам психологически етюди, нищещи издълбоко важни проблеми. Когато пък темата на филма е критиката на така омразния ми подход да се открива във всичко нещо позитивно, изпитвам направо неподправено удоволствие. Допълнително удовлетворение ми поднася фактът, че Kunsten å tenke negativt е освен другото и доста "черна" комедия, ебаваща се фундаментално с фалшивата политическа коректност към хората с увреждания.


Самата история сполучливо се крепи на мощни, заредени с енергия изпълнения от главните герои, близки по ярост до "Срещу стената". В началото имаме гневен и отчаян от собствената си осъзната непълноценност мъж, който е прикован в инвалидна количка след катастрофа и въпреки че жена му продължава да го обича, води битка със самия себе си да открие смисъла на подобно съществуване. В опит да измъкне него и себе си от дупката, съпругата довежда в дома група за взаимопомощ, съставена от травмирани физически и психически пациенти, водени от терапевтката към катарзис чрез постоянен позитивизъм и фокусиране върху решението, вместо върху проблема. За жалост обаче тя е толкова добра в ръководенето на хора, колкото и в шофирането, и единствено илюзията за липса на други алтернативи удържа групата сплотена.


Второстепенните персонажи са много ярки и убедителни, а въпреки че общото усещане от филма е за леко несръчна кинопостановка на абсурдистка пиеса, харизмата на главния герой Гаир изнася успешно всичко до самия край. Той поема с лекота юздите, неутрализирайки без особени усилия "позитивната" терапевтка, и насочва групата към разкриване на негативната страна на изживяното от тях, чрез което те ще се освободят от тежестта на вината и отчаянието. Сблъсъкът на двете коренно различни възприятия за света е демонстриран чрез елегантна престрелка от хапливи реплики, която за тези с по-циничен поглед към света е същинско наслаждение. Следват мигове на омраза, гняв, пушене на трева, изобилие от алкохол, плюс неочаквана секс-сцена в тоалетната и вдъхновен от "Ловецът на елени" епизод с руска рулетка, който е едновременно убийствено трагичен и смешен. Урокът по психотерапия е болезнен, но резултатен - и усещането от него е подобно на електрошок.


Филмът е видимо бюджетен и е правен с ясното съзнание за огромното значение на убедителността на героите, ето защо всички актьори се вписват изключително добре в ролите си и нито за миг не събуждат усещане за фалш. Разбира се, под повърхността са скрити доста нападки към самата система за терапия на инвалидите (съжалявам, уморявам се да бъда политкоректен!) в Норвегия, но доста от въпросите изглеждат общочовешки и няма да бъдат чужди на нашенците - за любовта и фрустрацията, непълноценността, самотата и зависимостта от другия.


В последните кадри самата къща се е превърнала в същинско бойно поле, не по-лошо от това на любимия на главния герой "Апокалипсис сега", но катарзисът е налице; при това чрез осъзнаване и признаване на проблемите, вместо чрез така пропагандираната в групата формула за "малките промени, водещи до големи промени". Торбичката, в която (подобно на кладенеца на цар Траян) се изричат забранените в терапията негативни неща, в края се завръща при тази, която би трябвало да погледне на свой ред проблема си в очите.