Всичко е точно както трябва да бъде

"Don't wait; life cannot be postponed"
Irvin Yalom

В продължение на години чаках в живота ми да се случат някои събития, за да бъда най-после щастлив. Примерно ето какво си мислех, гледайки тавана ми под терасата: някой ден ще се захвана и ще го оправя сам, или ще се изнеса на квартира и когато при мен идва жена, няма да се паникьосва при вида на дивашкия вид на тавана ми. Е, тогава най-после личният ми живот ще започне да се подрежда и ще открия щастието.

И все пак някак си се получи така, че се случва да бъда щастлив без всичко това, макар всъщност нищо кой знае какво да не се е случило. Таванът все така си виси от протеклата тераса отгоре, съседите отгоре редовно го поливат, отдолу дъщерята на съседите дъни як рап, новият ми дом не е и почвал да се строи, а когато бъде построен, ще е с бетонен под, и вероятно тогава бих си мислил - каква жена при такъв под, и така и вероятно бих си умрял сам.

Всъщност въпросът не опира до жената. От известно време си имам нещо като мантра - когато ме прихване паника или ми стане зверски тежко, си казвам – всичко върви точно както трябва. В тези думи се крие потресаващо доверие към принципите на действие на вселената. Научих това от един човек преди години, когато ми изглеждаше, че падам в истинска бездна - и че няма нищо, за което да се захвана; нито храст, нито дума, нито нечия протегната ръка. Казвах си тези думи, когато ми ставаше нанагорно, и малко по малко светът се променяше.

И сега понякога ми се случва да се събуждам с чувството, че нищо не съм постигнал. Че всички вече са женени или поне живеят с някого, а аз все така продължавам да съм сам. Че всички имат това, което искат, а аз отново го нямам. Че всички са заминали, а аз оставам. И тогава, преди да стана от леглото, си казвам, че всичко върви именно така, както трябва. Важното е да не оставяш без внимание бъдещето си - в смисъл да се виждаш там щастлив и удовлетворен. Но пък и съвсем настоятелно да го държиш под око също не е особено на добре.

Сега се замислям, че в по-голямата част от живота си хората непрекъснато отлагаме. Първо си мислиш, че истинският живот започва в училище. Когато станеш по-голям, по-самостоятелен. Попадайки в училище, осъзнаваш, че всъщност и това още не е животът - истинският живот е някъде там, след края на училището; когато станеш студент и пораснеш още. А времето ти в училище - то е все още упражнение, репетиция преди основната ти роля, преди истинския живот. Но и като студент истинският живот ти изглежда все още в бъдещето - все едно е някъде зад ъгъла. Не, казваш си, истинският живот би трябвало да започне тогава, когато започнеш работа и изкарваш пари. Но - какъв парадокс! - и тогава той не започва.

В крайна сметка, когато нямам връзка, все пак я имам, защото - ако не друго - връзката ми е с целия свят. Защото всъщност, ако перифразирам думите на един любим писател, все се канех да живея, а в крайна сметка се оказа, че през всичкото това време съм живял. И наистина живея, откакто спрях да се страхувам - от себе си, от чувствата и желанията си. И ценя всеки миг от живота си, защото зная, че той повече няма да се повтори. Напоследък се стремя да правя именно това, от което се страхувам най-много. Защото какво друго е животът, ако не това да преодоляваш собствените си граници?

Бахти, на самия себе си започвам да звуча като Пауло Коелю. Ето това е кофтито да не пишеш на трезва глава... Нищо де, ще ме изтърпите и малко философстващ. Пък и да се надяваме, че скоро тези щастливи наивници от кръстовището ще престанат да броят до 12 :)