Не мога да намеря подходящи думи, с които да опиша този текст. Не зная дори какво заглавие бих могъл да му поставя. Зная, че след като го прочетох, никога вече няма да бъда същия. Едва ли и някога ще успея да предам всичко, което е заложено в него. Мога единствено да го споделя с вас в свободен превод; едно мога да призная - той обобщава всичко, за което продължавам да скърбя от много години.

"Ето, виждаш ли, все пак ти написах писмо. Преди много години възнамерявах да го сторя. От онзи миг, в който ние с теб се разделихме. Завинаги. За да не се видим никога повече.

Мен вече ме няма на този свят, мила моя. Това, което все още е останало, въобще не съм този аз, който ти обичаше и помниш. Това е само едно вместилище – на памет и чувства. Отминаха много години и аз го разбрах. И ти също го разбра, нали? Защото ти - тази, която беше, също не съществуваш. Станахме други, отделно един от друг, без примирение и срастване с промените в любимия, по различни пътища, в различни животи.

Времето ни обработи на различни стругове и световете ни станаха различни.

Даже ако предположа безумното, невъзможното, ние да се срещнем – това няма да има никакво значение. Ще търсим и желаем един в друг това отпреди, което сме познавали и чувствали някога. Ще се стараем да видим и постигнем това познато, което сме били.

Усещането е странно. Все едно не ги е имало всички тези безкрайни отминали години, изживяни надалеч и по различен начин, все едно годините са преминали в някакво паралелно, различно, нереално измерение, нямащо нищо общо с това, което е живяло вътре в нас и между нас, а сега се срещаме – и продължаваме да живеем заедно от точно този момент, когато се разделихме. Сякаш се разделихме съвсем скоро, вчера, преди седмица.

И когато се разделим отново, в паметта си отново ще бъдем тези, които сме били някога - млади, здрави, красиви и весели, в полет и в силата на живота си, даже когато той е болка, защото огромни неща ни предстоят, – а тази среща, тя ще остане така, отстрани, като малко странично разклонение, не променящо нищо.

Някога имах толкова много думи за теб, толкова много, че не можех да се спра да ги изричам. Това не беше от словоохотливост, не беше и от това, че ми беше лесно и безпроблемно без замисляне да ги казвам – а от това, че бяхме заедно толкова кратко, безкрайно кратко, броени дни, мила моя, а аз мислех за теб толкова много, през целия си живот, и разговарях с теб – без теб – цял живот, и при срещи не ми стигаше времето да ти кажа всичко, което така ми се искаше, което беше така нужно.

Не е имало и ден, когато да не съм разговарял с теб. Целият ми живот се състои от две половини: в първата те чаках, през втората те помнех.

Писах това писмо много години, много дълго. В нощите, гледайки в мрака, и във влаковете, пушейки в коридора, и в блъсканицата на улиците, и просто в свободните минути. Толкова е странно: и пееше гондолиерът във Венеция, и свиреше цигуларят в Йерусалим, и светеше Айфеловата кула, и в безсънието в тундрата сред хъркането на бригадата се обаждаше разбитото радио: "Само за това, че всичко ще отмине, не бива да си спомняш". Тогава все още умеех да плача.

Плачеш ли за мен, мила моя? Помниш ли ме?

През целия си живот се опитвах да разбера теб, да разбера себе си и за хиляден път си спомнях отдавнашни събития - и намирах в тях в нови подробности, откривах нови подробности, нови мотиви и тайни причини.

Много те обичах, мила моя. И сега те обичам. Но сега това вече няма съвсем никакво значение. Сега вече определено е твърде късно.

Някога, в този живот, ти каза насред едно лято, Ленинград и тополов пух: "Влакът замина". И аз отговорих: "Е, аз такъв влак бих дърпал за връвчица с пръста си".

Някога имаше лято, стаичка, чаршаф, покривало на прозореца, завързано с каишка от сурова кожа на калмикски възел. Ти попита: "А на теб нужно ли ти е аз да те обичам? Или и така те... устройва?" Не намерих отговор, имаше твърде много верни отговори и всички те бяха за едно и също, пробляснаха за миг, всеки от тях главен и единствен, не можех да избера, толкова болезнено, и печално, и бързо биеше сърцето ми, и успях да отвърна едва на издиханието си: "Господи, дай ми любовта на това момиче, и повече нищо не ми е нужно от живота."

От този момент през целия си живот отговарях на този въпрос. От всички варианти в света търсех един, за да разбереш колко нужно ми беше това, за да ти кажа: "Ти ме обичаш. Когато ти се побъркваш по мен и дотичваш, изоставяйки всичко, и ме прегръщаш, притискайки се отчаяно, и очите ти сияят, и ти си моя, и ти стенеш с мен, и отвръщаш с всяко докосване на същото, което правя аз, и чувстваш същото, което чувствам аз, – ти ме обичаш, и го знаеш, с цялото си същество, и аз го зная и го чувствам с цялата си същност, защото иначе не съществуват такива неща."

Ти се боеше да попаднеш в плен. Боеше се да повярваш докрай, до последната си частица. Ти не можеше да живееш в покой с никого, защото никога не живееше в покой със себе си. Животът кипеше, искреше, пръскаше в теб, и ти се искаше всичко, и всичко ти беше малко. Ти беше такава светла и радостна. С теб беше светло.

Никого в живота си не съм разбирал така, както теб; не съм чувствал така, както теб; не съм чел, като отворена книга – само за мен! – като теб.

– Колко сияещи са твоите очища!..
– Това е само за теб...

В унисон, в фаза, в боите на карти. Обръщах се и отварях уста, а ти отговаряше: "Да, каква пролет, нали?"

Ти ужасно се страхуваше да останеш сама, да остарееш без мъж, без семейство, и затова произнасяше речи за скуката и еднообразието на семейния живот, в защита на свободата и приключенията. Ти предчувстваше своето бъдеще и се боеше да признаеш поражението си дори и в едно-единствено нещо. А така ясно се чуваха в твоя глас слабостта и желанието да те опровергаят, да те уверят, да те успокоят, че ще бъдеш надеждно и спокойно обичана през целия си живот – и при това ще има всичко, което може да бъде измислено - прекрасно, интересно, необичайно, и при никакви условия няма да бъдеш изоставена – даже ако сама от самолюбие, противоречие или злост направиш всичко, за да останеш – напук на самата себе си – сама; че няма да останеш сама, винаги ще успеят да те разберат, да те приемат, укротят, да направят така, че да ти бъде хубаво и да те оставят до себе си, както сама желаеш в дълбините на душата си, повече от всичко на света.

Аз се научих да разбирам, нали? А това е единственото, което ми остана, главното ми занимание, това е целият ми живот: да помня, да зная, да разбирам. И това е огромен, огромен, невъзможен за обхващане живот! Уверявам те...

В полетата под снегове и дъжд, моя мила приятелко, моя верна приятелко, бих те укрил с наметката си от зимните бури, от зимните бури, и даже ако биха ми давали цялото земно кълбо, цялото земно кълбо, с какво щастие бих притежавал само теб, единствено теб... кадифени джинси, месингов свещник, водка от нощен шофьор на такси, китара, еленова кожа, ръкопис и цигара... Писма се пишат различни, сълзливи, болезнени, понякога прекрасни, най-често безполезни, в писмата не може да се каже всичко, няма да се чуе всичко, в писмата все ни се струва, че няма да бъде написано правилно.

Ние много си приличахме. Бяхме млади, красиви, самолюбиви, обичани от мнозина, алчни за живот и веселие, мечтаехме за морета-океани, канехме се да заминем директно на Хаваите, в пампасите... мемсахиб.

"Между нас винаги оставаше един, последен милиметър, нали?" – каза ти. След много години аз отговорих: "Той оставаше вътре в теб. Ти така и никога не го преодоля в живота си, не се хвърли в дълбоките води, без да гледаш, не се отдаде изцяло безогледно и без остатък, и затова и не получи в замяна едновременно всичко, съвсем всичко, което така ти беше нужно, без което ти така и никога не стана щастлива."

Сега този милиметър се разпростря до неведоми хиляди километри, в друго измерение. И твоят глас, нисък, нежен, гръден: "Здравей, зайо. Е, как живееш?"

Живея.

Твоите опити в журналистиката, литературата, киното - какви глупости… Но аз така обичах, така страдах, така виждах в теб само всичко най-добро, че играех твоята игра, подмазвах се, ласкаех – и удивително, в това имаше повече истина, и ние двамата, както е било винаги, точно чувствахме степента на истината и фалша в моите думи, и в твоите също.

Колко е просто: теб те устройваше твоят живот. Ти го каза честно. Така искаше: и приключения, и надеждно базово летище, и свобода за маневриране, и романтична любов с разлъка...

По дяволите, но най-главното, което ме спечели, главното, което ми беше по-скъпо от всичко в теб – беше потресаващата чувствителност, отзивчивост, чистота на тона: на всяко мое движение, всяка дума, всеки жест – ти постъпваше именно така, че да бъде истинско, както аз исках повече от всичко, както мечтаех. Преди теб предполагах, че чувството никога не може да бъде напълно взаимно. И изведнъж се оказа, че може... В резонанс, в такт, в един удар на сърцето.

Всичко в теб е дреболия в сравнение с главното, потресаващо, дадено от Бога: ти си жена, каквито почти не съществуват. Ти си редом до мен – и вече има празнична светлина, радост, любов, щастие. С поглед, усмивка, жест, случайна постъпка – ти даряваше на мъжа пълното усещане за това, че той е желан, значим, интересен, достоен, че той – само за теб! – е единствен по рода си, мъжествен, силен, красив, забележителен. Това не беше съзнателно въздействие – това произлизаше от твоята същност, от алчното и радостно приемане на живота, от вярата в него - и тази радост и вяра ти естествено, като дихание, споделяше с този, който срещаше по пътя си.

Но аз не съм първият случаен срещнат, нали, малката ми? Помниш ли ме? Мъчи ли те тъгата?

И аз се разкрих изцяло – в изумлението на идващото щастие, което е възможно само веднъж. И ти се изплаши – от поробването от собствените чувства. "Аз не съм си позволявала да чувствам дори хилядна част от това, което чувствах наистина, което исках..."

И започна да забиваш в мен куки. Много се боеше да се разкриеш напълно – за да не могат да ти причинят болка. А аз бях щастлив от немислимото за мен поробване от своите чувства. Ето там стана разминаването. И се боях, не можех, не исках да причинявам болка; потребно ми беше да се грижа за теб, не да се боря.

Аз ти говорех, а всичко така или иначе няма как да кажеш, и всички думи толкова пъти са се употребявали в живота, и какво тук ново можеш да кажеш, и какъв смисъл има в това, няма смисъл в това, освен един, един единствен: аз говоря – и аз съм с теб, мила моя, сродна, любима, единствена моя, светлина моя, и аз виждам теб, чувам теб, чувствам теб, щастлив съм с теб, както никога и с никого в живота си. Нямах никой по-близък от теб.

Беше ли ти хубаво с мен? Харесвах ли ти? Устройствах ли те?

Малката ми, чуча-муча, пъстро магаренце, само за миг прояви малодушие, съвсем малко, и това е тази последна частица, която решава всичко.

Никога няма да се отърва от истината, че бяхме създадени един за друг. Ти не беше най-красивата, или най-умната, или най-добрата – аз те виждах с ясен поглед, не те идеализирах: ти беше подходящата за мен, и всеки поглед, въздишка, всяко твое движение – бяха отражение на моите, като в огледало.

Виждах теб – и другите преставаха да съществуват, отделяха се от стъклена стена: чужди, странични, други.

Виждах теб – и бях по-добър, отколкото съм бил без теб: бях по-храбър, по-силен, по-умен… не, това е глупост: по-добър, по-фин, по-благороден... и това не е главното: бях по-значителен, по-голям, отколкото без теб.

Заради беззащитността, заради ранимостта си се опитваше да изглеждаш безсърдечна – и изведнъж постъпваше според тези си претенции, а под блясъка на очите трепкаше плахост, защото самата ти същина беше добра и прекрасна, а ти се боеше да бъдеш такава, за да не изгубиш борбата в живота, за да не изглеждаш слаба. А аз дотолкова знаех силата си, че не се боях да постъпвам като слаб, и в резултат на това ти постъпваше като силна, а аз като слаб, макар всъщност да беше обратното, а на практика се получи обратното... Господи, мила моя, как помня всичко...

Всичко свършва, животът е в залеза си, финишът е определен. Не съм имал и ден без теб. Хайде накрая, както тогава, да допрем пръсти.

Твой Аз"

© Михаил Велер