Честно, не упреквам жените. Макар понякога да ми се иска да съм на тяхно място.
С редки изключения, на жената й е лесно. Поне в сравнение с мъжа. Не говоря за фанатичните феминистки, които все са онеправдани - дали като длъжност, или като заплата, или като обществена реализация и прочие. Тях не ги броим - те винаги са нещастни, дискриминирани и така нататък. Не, в един момент просто си задайте въпроса - всъщност кой наистина мисли за мъжете? И по какви поводи? Ако сте кит, или тюлен, или морж, вероятно от време на време се намира някой, загрижен за вас. Но дали за мъжа някой наистина се замисля? Дали Жената се замисля какво означава да бъдеш Мъж?
Основното, от което жените се интересуват, когато става дума за мъжа, е дали всъщност Той (който и да е този той) ги обича. Или дали ще дойде, дали ще закъснее, дали ще си намери друга... Жените сами избират да са зависими, извивайки сами ръцете си зад гърба и приковавайки се с белезници към... да, естествено, към мъжа. Ако той помръдне, следват оплаквания "ама какво правиш, боли!" Ако пък просто стои неподвижно, започват терзанията "а защо пък сега няма реакция? да не е умрял? ехо, буден ли си, жив ли си, какво чувстваш към мен?"
Все повече мъже се оплакват от това, че са самотни. И наистина изглеждат такива. Или избират съзнателно самотата (да, и аз съм в това число, макар от време на време да ме прихваща нещо). Понякога на нас като мъже просто ни е нужна малко ласка и внимание от страна на жените, без условия, без въпроси. А жената дай й само въпроси да задава. Вечните безпокойства - дали още се интересува от нея, дали я обича, дали я мрази. Не е от значение какво точно - важно е да се научи как стоят нещата. Добро или лошо, да има НЕЩО!
Понякога жените замислят ли се, че наистина се уморяваме? Просто ни омръзва и затваряме очи. Не ни интересува работата или бизнесът, жените, купоните, или това да сме непрекъснато отговорни за какво ли не. В такъв случай моментално ни се залепва етикетът "безотговорен" и "егоист". А замисляте ли се, че се приема, че ако нещо не ти се получава, си лузър? Живееш с усещането "аз съм лузър", и дори нямаш спасителната сламка "за сметка на това". При жените винаги има алтернативен изход - "окей, кариерата ми не върви, но пък имам добър съпруг". Или: "нямам нито мъж, нито работа, но пък какви гърди имам! А краката... на тях може да завижда и Скленарикова!" Или: "Добре де, имам няколко кила над нормата, но за сметка на това Катето е същинска лоена топка!". Сори, скъпи мои, при мъжете аргументът "за сметка на това" не върши работа. Нещата са ясни, очевидни и практически абсолютно безмилостни. Може да имаш 30-сантиметров инструмент, но кариерата ти е в застой? Бахти лузъра. Имаш мазерати, но тази, в която си влюбен, не те желае? Лузър! Или пък имаш любима, но нямаш мазерати? Така ти се и пада, лузър такъв!
Животът ни е непрекъсната конкуренция. И място в някоя йерархия. Мъжката реализация винаги минава през тъпкането на другите мъже - няма как, на това се гради цялата обществена система. Самодокажи се или умри! Е, понякога просто ти се приисква да се прибереш, да паднеш върху леглото без сили и просто да се изолираш. По възможност, сам, без да те безпокоят. Защото ако и в този момент не можеш да останеш сам, отново си лузър. Слабак и смотаняк. Не говоря конкретно за себе си, въпреки че понякога и аз имам такива моменти. Просто искам да имам правото да бъда слаб, да се разрева, и никой да не ми държи сметка за това. И да не се упреквам за това, когато ми се случи. Омръзнало ми е да бъда герой.
Не мога да понасям, когато се прибера капнал от умора, а някоя жена наоколо - дали приятелка, дали майка, дали някоя друга, казва "поговори с мен". Да, правя го. Но това ме изцежда докрай. Особено ме уморява да се обяснявам, да описвам какво чувствам, да излагам мислите си - не защото ми се иска, а защото някой е неспособен на емпатия.
Жени, защо непрекъснато искате нещо от нас? Дали любов, дали брак, дали това да ви защитаваме, пазим, щадим, или просто удоволствието си? А когато, не дай си боже, ние очакваме нещо в отговор, да се оплаквате, че сме "експлоататори" и виждаме във вас "само обекти" (sic)? Окей, защо просто не се опитате да ни приемете и разберете такива, каквито сме, да помълчите малко, да ни донесете едно кафе, и ако виждате, че това е необходимо - дори да го правите дори по-продължително време, докато отново съберем силите да бъдем силни и герои? Наистина ли сте неспособни просто да направите за другия нещо, от което ще му стане по-добре? Да подкрепите човека в миг на слабост? Да бъдете и приятели, а не само жени?
Не мога да отрека, че гледах на текста на Светла за това какво искат мъжете с умерена насмешка. Не за друго, а защото в крайна сметка все пак това е погледът от женската камбанария. Не че мога да добавя нещо особено. Просто си признавам (с очевидната си склонност да опростявам и генерализирам), че мъжете ставаме все по-самотни и все по-изоставени, а жените стават все по-самостоятелни, агресивни и безмилостни. И очакващи от нас - колкото повече, толкова повече. Не можем да говорим за това, не можем да признаем тази си самота, защото няма нещо по-унизително за един мъж от това да го съжаляват. А ние всъщност не искаме да бъдем съжалявани, а просто да не се налага да бъдем непрекъснато герои...
Не приемайте този текст като някакво мрънкане и самосъжаление, уважавам ви достатъчно като мои читатели, за да си позволя това пред вас. Ето ви живото доказателство за мъжката отговорност - не бива един мъж да говори такива неща, това просто не се вписва в приетите норми за мъжко поведение. Така че не, това не е изповед. Но ще се радвам, ако поне провокирам дискусия по въпроса. Не се надявам на това жените да се променят... но дано поне да ги накарам да се замислят 
сряда, май 06, 2009
Самотата и мъжът
Абонамент за:
Коментари за публикацията
(
Atom
)
Публикации
14 коментара :
Някои неща са леко преувеличени, но цялостната гледна точка е абсолютно точна. Уж жените били онеправдани и все те са ни в устата. На тях винаги им е простено, ако са ужасно щастливи, след това реват, започват да задават въпроси, да дискутират разни неща... В ужасно много случаи жената е неукротимо зверче, което има право да си шари, както си иска.
А мъжът? Изключвам jerk-овете, по които си падат тийнейджърките или ужасно заблудените жени - мъже, които не се занимават с нищо, псуват на поразия, правят простотии и се държат като bad ass. Стандартното мъж трябва да има похвална професия, стабилен доход, сигурност в живота, чувство за хумор, да е поне малко привлекателен и по-добър в леглото, да е социализиран, да е 100% готов да успокои жената, да е кошчето за душевни отпадъци. Вечната Китайска стена. Е, да, ама китайската стена няма душа и не се нуждае от презареждане и сън. А и никой не й надува главата 24/7 в прекия смисъл на думата.
Факти, но, както казваш, от женската камбанария нещата изобщо не се гледат по този начин...
Самотен си, защото сам си избрал да си такъв /имаш високи претенции, както беше писал преди/ и постове, подобни на този са само оправдание.
И двете страни има какво да се оплачем от другата, но това ли ни е целта? Няма ли и двете страни за какво да се ПОХВАЛИМ от другата страна?
Докато се оплаквах и аз, че бях самотна, все очаквах той да ме намери. И когато се взех в ръце и започнах да го търся, се намерихме взаимно по много прозаичен начин.
Този пост не го приемма насериозно, да знаеш :-)
Таня, не говоря конкретно за себе си. Въпреки че в момента съм в някакво такова депресарско-философско настроение, това е по-скоро джендърна генерализация и преувеличение :)
И все пак в това има частица истина. За мъжете като цяло, и за вменяваните ни роли.
Нека погледнем нещата и от другата страна - защо има мъже, които търсят жената-майка? Да взема решения вместо тях, да бъде инициативна вместо тях, а когато тя има проблем, да свият рамене и да кажат проформа "Миличко, не се притеснявай, аз знам, че ще се справиш." Изморително е.
Защо има мъже, които изискват от жената да бъде мултифункционален робот - оная прастара мъдрост "дама в обществото, готвачка в кухнята, курва в леглото". Не е ли изморително да поддържаш образа на Идеалната във всички аспекти от живота си, за да не се размрънка Безценния, че за нищо не ставаш, че не му даваш това, от което има нужда и прочие ала-бала в тоя смисъл?
Така, това, което искам да кажа е, че винаги е имало и ще има такива Хора - както Мъже, така и Жени - мрънкащи, изискващи, егоисти.
Егоизмът и емоционалната незрялост, които описваш, не са характерни само за женския пол. Всеки има нужда от някой, който да го разбира, да съпреживява и да влиза в положение. Да те приема такъв, какъвто си, а не да се опитва да те направи Супермен/Суперуомън.
Много е лесно да се каже "Ама те жените са лоши, тъпи, незаинтересовани кучки". И на мен ми е лесно да обобщя, че мъжете като цяло са дебилни, неемоционални, инфантилни лузъри. Най-лесно е да видиш недостатъците в човека, който е (или трябва да бъде) най-близък - интимен партньор, родител, брат/сестра. И да пропуснеш факта, че колегите, приятелите и познатите от твоя пол са същата бира - или поне солиден процент от тях. Защото просто не се взираш толкова усилено в недостатъците им - нормално, когато не делиш нищо с някой, е ужасно лесно да си мил, съпричастен и чудесен. А дали наистина е така - съмнявам се.
Просто е трудно да откриеш човек, с който можеш да бъдеш себе си. Трудно е да намериш някой, който да "предава на същата честота" и да се заинтересува достатъчно от персоната ти, за да постави интересите си (чието преследване е причина за егоистичното поведение) на заден план - независимо дали говорим за партньор, приятел, роднина.
Еъй, този коментар ме разби направо - поздравления за just a face in the crowd :-)
Сутринта и аз исках да се разпростра надълго и широко върху темата, която си захванал, ама нямах време, иначе щях да ти офлудя блога...
Ама сега мога само да добавя, щото повечето съществено беше казано в предния коментар, че когато чакаш да те намерят, се вживяваш в ролята на великолепния, който иска да избира. А когато започнеш да търсиш, ти трябва сам да определиш каква жена искаш да намериш, с кои недостатци ще си съгласен да се примириш и с кои - не.
С така поставена визия в главата си много лесно е да откриеш човека и после заедно да се шлайфате един друг, щото и аз колкото и да си мислех, че съм превъзходна мома за женене и почти без недостатъци,2 се оказа, че съм доста трудна за понасяне на моменти - открих го, когато се караме със съкровището и когато се опитвах да се поставя на негово място и да се погледна отстрани. Е, в тия моменти направо се чудех, как се е осмелил да се събере с мен и започвах още повече да го уважавам за появеното безстрашие.
Ето един много хубав текст от Нав за емпатията:
http://nav.blog.bg/izkustvo/2009/01/10/empatiia.275411
Това мъж го е писал, да кажа само...
Честно казано се чувствам тъпо, да коментирам, ама не мога да се сдържа... Обърни половете и всяка дума пак, ще е вярна. Повярвай, и жените се чувстваме по същия начин. Повярвай, в моите очи вие имате много повече оправдания и "за сметка на това". И повярвай, някои сме се отказали да очакваме каквото и да я от вас. И може би и затова сме по-агресивни, защото неразчитайки на вас носим доста повече отговорности. А светът въпреки всичко, все още е повече мъжки... сори, ако искаш ме сложи в графата феминистки... :(
Ако съм разбрал правилно Аспарух, т.е. ако споделям точно мнението му, то ние не отричаме позитивите на жените. Въпросът е, че и ние сме хора, а не сме машини, така че е добре и вие да се съобразявате с това. Т.е. ако ние сме толерантни към вас, искаме и обратното. Просто е.
Явно и възприятията са полово обусловени, или хората са твърдо решени да отстояват честта на собствения си пол. Или де да знам, може би не се изразявам ясно, щом толкова много жени някак си не успяват да разберат моя пост... а Марио някак успява. Окей, сгъстил съм леко боите, но смисълът от това не се променя.
Това, което виждам в коментарите по-горе, е поредната война на половете. И не проумявам защо вие така охотно награбихте мечовете и застанахте от двете страни на барикадата. Престанете да се докачате на тема пол и погледнете към същината на въпроса. Погледнете която и да е легенда. От античните, та до Супермен, Спайдърмен и всякакви други "-мени". Има ли въобще някой супергерой с читав личен живот? Задължението да бъдеш герой просто торпилира каквито и да е шансове за реализация в личен план. За любов, за каквито и да е отношения човек трябва да може да си позволи да бъде слаб и уязвим. Точно на това ни е отказано правото - по идея. Е, как тогава нещата да не се изродят във война на половете? Особено когато вие държите да бъдете силни, но ни отказвате правото да бъдем слаби?
@Bunny: Аз просто казах, че съм уморен да отговарям на нечии очаквания. И че искам да мога да си позволя да бъда слаб. Вместо това основният контрааргумент, който получавам, е че и ние сме имали оправдания и "за сметка на това"-та. Може ли все пак малко резонна аргументация на тезата защо се очаква винаги да бъдем герои? Недей го оправдава с тезата "и вие с нищо не сте по-добри". Защото това просто няма нищо общо с въпроса, и въобще не е сериозен аргумент.
Аз нямам нужда от оправдания, нито от компенсаторни механизми от типа на "да, обаче". Знам си слабите места, но не мога да направя кой знае какво по въпроса - вродени са. И силните страни си ги знам, де :) Това, което ме учудва, са силно завишените женски очаквания към мъжете, ролята, която ни се отрежда изначално. Искаш да ми кажеш, че това, че "светът е повече мъжки", кара жените да очакват повече от нас? Разбирам това другите мъже да очакват от нас да бъдем герои и да не бъдем слаби, но защо и вие, жените, правите същото?
@Just A Face In The Crowd: същото мога да отговоря и на теб - тезата, че има и обратното - или че почти всички хора са такива, не отговаря на основния въпрос: защо има тези абсурдни и неоснователни очаквания за героизъм от нас? Не че не съм съгласен, че има някакви очаквания и към вас, но може би именно въпросът е в размера им? На вас поне ви е разрешено да бъдете слаби - нещо повече, приема се за естествено да не бъдете герои. Знам, социални роли, нищо ново. Въпросът е защо продължавате да робувате на стереотипите спрямо нас, когато вие самите се борите да преодолеете тези за вас като "дама, готвачка и курва"?
Не търся противопоставяне, ако си пропуснала, започнах с "честно, не упреквам жените". Просто искам да проумея защо нещата не могат да бъдат реципрочни. Защо винаги едната страна има свръх-изисквания, а другата трябва непрекъснато да прави компромиси? Признавам, гледам от собственото си минаре, затова може би се е чул някакъв неволен упрек към жените - какво да се прави, просто съм хетеросексуален, сигурно ако бях хомо- или би-, щях да соча същите недостатъци и у мъжете. Но пусто не съм :)
Не търся целенасочено недостатъците у другите, някак си те сами ми се набиват в очи. Просто в един момент ми идва нанагорно - и чисто в статистически план констатирам трайни тенденции. Не обичам да лепя етикети, но си признавам известна склонност да генерализирам. Просто чисто статистически виждам именно това - масова неспособност да се намери разумният баланс между очаквания и реалност.
Ха! Аз да съм "мил, съпричастен и чудесен" към хората, с които не деля нищо?! Никога не съм твърдял, че съм такъв. Напротив, никога не съм крил, че съм гадно копеле, че рядко цепя басмата на хора, които са ми чужди, и че съпричастността при мен се свежда повече до стремеж да реша проблема, отколкото до голо съчувствие. Има хора, които изпитват удоволствие да демонстрират общоприетото социално лицемерие, просто при мен това не важи от доста време. Нямам желание и нерви за това.
@Таня: не чакам мен да ме намерят, нито държа да избирам. Всъщност не съм спирал никога да търся - от години. И не мога да кажа, че съм толкова безкомпромисен, нито че имам някакъв стабилен идеал, към който настойчиво да се придържам. Не знам как изглежда отстрани, но понякога дори си мисля, че съм твърде отстъпчив по отношение на чуждите недостатъци. Просто не срещам същото от другия - толерантността към моите минуси в повечето случаи граничи с нулата. Понякога откривам човека - но той просто не иска да бъде шлайфан; в неговите представи той вече си е отшлайфан диамант. Не знам, явно просто компромисите не се срещат толкова често. Бога ми, не се смятам за идеален. Далеч съм от тази илюзия. Просто явно при хората, с които си имам работа, липсва безстрашието, за което ми говориш - те избират лесния път и или ме затрупват с упреци за недостатъците ми, или просто изобщо не се занимават с тях, а директно продължават да търсят г-н Идеален. Не искам да обиждам или упреквам никого - всеки преценява сам за себе си; още повече че не това беше всъщност темата на моя пост. Както и да е...
Мерси за линка към Нав, ей сега ще го прегледам.
Паро, във въпроса се съдържа и отговорът, а именно - липса на добра комуникация и толерантност. Ако ти не си съпричастен с жената до себе си (говоря принципно), то нормално и тя да не е към теб - важи и обратното, не твърдя, че липсата на толерантност идва по презумпция от мъжката част.
По отношение на очакванията можем да поспорим - от жените се очаква хем да са женствени и нежни, хем да са борбени и неустрашими - парадокс, който е на практика неприложим и въпреки това се изисква.
Защо се робува на стереотипите - добър въпрос!
Моите наблюдения сочат следното - на стереотипите робуват като цяло ограничени индивиди и от мъжки, и от женски пол. Дали поради емоционална незрялост и неопитност, дали поради лични "качества" като егоизъм и самовлюбеност, или заради податливостта към насажданите постоянно шаблони - няма голямо значение. Обаче!==> хората, които са "широко скроени" (с малкото уточение, че говоря за тези, които СА, а не които СИ МИСЛЯТ,ЧЕ СА) не дърпат чергата само към себе си и не робуват на общоприетите тинтири-минтири.
Доколкото разбирам от думите ти, именно склонността ти към обобщения ти пречи (поправи ме, ако греша) да погледнеш на проблема цялостно. Гледайки от собствената си камбанария - само и единствено от нея, няма начин да не си на мнение, че жените са кофти парчета. Без да претендирам, че съм извор на неземна мъдрост, смея да твърдя, че от доста време се старая да гледам на подобни проблеми не само през моите очи, но и през чуждите. Прав си, да, не отричам, че към вас, мъжете са отправяни високи и нереални изисквания. Обаче не мога да се съглася, че вие сте склонни на компромиси, а ние - не. Просто зависи изцяло от конкретния индивид, както и от това на какъв човек попадне. И най-разбиращия и търпелив човек да си, ако си имаш работа с кон с капаци, няма да стане магията.
Когато е налице проблем, никога няма само един виновен. Дори вината ти да се изразява само в пасивно приемане на обстоятелствата, които не те устройват. Та щом двама души не могат да се разберат, то определено не е само заради единия.
Балансът между очаквания и реалност - е, то за тая работа се иска акъл. И опит. Как да очакваш от някой, който още хвърчи в облаците, да разбере, че хората не се напъхват в калъпи току-така? Здравомислещите личности не страдат от подобни предразсъдъци и неистови стремежи да намерят Идеалния и те самите да бъдат идеални. А масовата тенденция хората да са антиздравомислещи е факт, за жалост.
п.п. Относно изказването ми в предния пост - за съпричастността към хора, с които не делиш нищо - не визирах конкретно теб, говорех принципно.
Паро,
подкарвам ги подредено с точки:
1. Никой не очаква от вас да се супергерои. Повярвай мъжете въобще не се държите като такива, най-малкото защото сте капитулирали от редица отговорности. Но това е ваш избор. Имате това право използвайте го. Но тези отговорности все някой трябва да ги поеме и този Все някой сме ние. Ето това ни прави агресивни. Жената не може да капитулира от отговорности - няма това право. Ако мъжа може да си събере багажа и да си замине от жена и от дете, жената не може.
2. Това, че светът е все още мъжки, просто ни прави по-агресивни. Няма как - светът е фалоцентричен.
Ние нямаме проблеми с това да сте слаби...
:)
Вие каква готина дискусия сте си направили.
Аз примерно не съм съгласен с едно, не съм съгласен с друго, но като цяло това няма голямо значение.
Все си мисля, че в живота си, важния си Ти. Не е важен тоя, къде ти вика "Лузър" или те гледа все едно си "Лузър", важно е дали ти ще се приемеш като такъв. Важни са нагласите, отношенията, неизказаните първосигнални впечатления. И колко ангажираш себе си за да ги следваш в позитвна гледна точка. За това на някои жени не им е трудно да играят много роли - просто защото те имат значимо, важно и контролирано от тях отношение към впечатленията, нагласите и като цяло поведението си. Те се ангажирват с това.
Само че за да се ангажираш с нещо като това, с нещо като да променяш и да контролираш и да ангажираш отношения, настроения, нагласи и т.н. хубаво е човек да е сигурен в това, че може да си хапне хубаво и няма да се притесни от факта, че ще остави 30лв в магазина за една торба, която ще свърши след ден и половина. Да знае че е сит и да не се притеснява от това. Гърлата да не са проблем. Да знае, че има хубави дрехи, които той иска да носи и други ще харесат и да не се притеснява, че ако се получи проблем с колата, ще се чуди от къде заем, от къде борч. Нека първо човек се чувства сигурен за нещата в своя собствен живот. Нека първо човек да се чувства сигурен в уменията си, във възможностите си и да е уверен в успехите си.
Пък после да го мисли как ще променя подобни неща като ангажираност на впечатления, контрол над настроения и т.н.
Нещата които си написал са адски мъжки като думи, не знам защо си мислиш, че не е характерно за мъж да се оплаква: според мен е характерно когато се стигне мъж да се оплаче, всички да стоят мирно, но няма значение, не всички мъже очевидно са такива... : ))))
Последния ми коментар върху идеята ти за "лузър"-а е такава: мисля си така, ако се състезаваш душевно гладен и жаден с когото и да е, стига целта на състезанието е да отстояваш себе си, интересите си и т.н. не е много вероятно да се пратиш на финала с нещо по-различно от кофти прийоми и страни етикети. А така и с добро впечатление. Но не се и чудя на повечето хора, които видимо са така, просто не се състезавам с тях. Дано поне живота ме разхвърли из среди, където ще се наложи сит да се състезавам с по-сити, но и по-гладни от мен. :) За мен поне така живота би бил по-интересен.
Аспарух - не си ме разбрал съвсем точно може би защото аз не се доизказах както трябва. Това че пиша във второ лице, единствено число не означава, че конкретно към теб отправям казаното - това е просто генерализация и е проблем в стила ми на писане, върху който ще трябва да поработя.
Исках да кажа, че когато ти започнеш да търсиш, това индиректно ще означава, че си готов за това и си наясно със себе си, знаеш какво искаш и какво - не. Говоря от собствен опит. В момента, когато аз започнах да търся половинката си по-сериозно, започнах да си давам сметка, какво мога да допусна у един мъж и какво - не. Така много лесно се оказа отсяването.
Не беше всичко толкова идеално, колкото аз го представям. Доста пъти сме се карали, някои от които си беше направо гадно. Два пъти бяхме на път да се разделим и то след като сключихме брак. Успявахме по някакъв начин да го преодолеем и сега въпреки че работим по въпроса за изчистването на такива недоразумения, от които тръгват големите караници, знам че винаги може да се случи отново. И основното е да искаш да продължаваш да живееш с този човек - това е нещото, което помага винаги в такива моменти.
Не очаквам от моя мъж да е супер герой. Искам да е трезвомислещ и разумен, каквато се опитвам да бъда и аз.
Ти говориш за жени, които очакват от теб да си супер герой. Ми бягай надалече от такива жени с такива очаквания. Чел ли си "Души в окови"на Съмърсет Моъм? Страшна книга е. За търсенията на един мъж, който най-накрая откри жената, която се оказа, че почти винаги е била близо до него. Елементарно, нали?
Исках д асподеля с теб два мои поста, където разказвам как се събрах със съкровището си.
http://djekova.info/blog/?p=602
http://djekova.info/blog/?p=567
Публикуване на коментар