петък, май 01, 2009

При мен подът е бетонен


Не плашете щрауса...
Странно нещо е възприятието. Когато си само на 16, ти се струва, че целият живот е пред теб. Уверен си, че към каквото и да се стремиш, то рано или късно ще бъде твое. Към края на университета започва да ти става лееееко некомфортно. А след като минеш 30, на моменти те обхваща направо ужас. Мъча се да се сетя срещал ли съм въобще хора, които да обичат остаряването? Поне жените, когато ги попитате за възрастта им, реагират винаги по един и същ начин: "Не е редно да се задават такива въпроси на дамите". И ако случайно имате малко по-голяма чувствителност и емпатия от един обикновен пън, в този момент на разговора ще почувствате у тях нещо подобно на спазъм в слънчевия сплит, а ако случайно имате неприятния навик да забелязвате дребните детайли, при човек над една определена възраст ще видите и всеизвестния "бягащ поглед" - очите започват нервно да се стрелкат в различни посоки. Мисълта за остаряването не прощава никому, особено на жените. След една определена възраст наблюдаването на това става направо болезнено.

Та въпросът ми е: защо хората се опитват така настойчиво да крият проблемите си? Защо им е така трудно да признаят например, че кариерата им е в застой (или въобще я няма никаква), че парите винаги не достигат, или че отношенията с другия пол не вървят? Редовно ми се случва да говоря с познати, които старателно се опитват да избягват същината на разговора, заради която реално са го започнали. Личи си, че ги тормози нещо, искат да потърсят съвет, да споделят, да чуят странично мнение. И същевременно с часове криволичат около същината, ръсейки банални комплименти и общи фрази... накратко, избягвайки именно въпроса, който ги вълнува. Знам, че в случая има роля и възпитанието, а именно да прекараш известно време в общи разговори, да намериш общия език с другия. Но когато наистина се уморя да слушам общи фрази, се принуждавам да приканвам човека да мине към същината. Следва още една ритуална обиколка около въпроса, поредните кухи комплименти и поредното подканване от мен "кажи си го, ще ти олекне". В някои особено тежки случаи ми се е случвало пет-шест пъти за час-два настойчиво да подбутвам човека към въпроса, който го вълнува.

Защо се налага да измъкваме с ченгел от устата на другите това, за което всъщност искат да говорят? Защо се притесняват да споделят проблема си и да бъдат прями, ако действително той толкова ги тормози? Не, причината не е в доброто възпитание - по-скоро хората някак си искат да прехвърлят инициативата за откриването на проблема извън себе си. Защото споделянето му е пореден удар по самолюбието им. Неприятно е да признаеш пред самия себе си, че има проблем, с който не можеш да се справиш сам. Особено трудно е при жените; впечатлението ми е, че те с години се усъвършенстват в гримирането на самолюбието си - и дори когато е налице очевиден провал на плановете им, някак си те не могат да се насилят да си признаят, че не се получава това, което са искали. Хайде, ще направя очевидната аналогия - това е като мъжката импотентност. Все едно да се фукаш цял живот с кохортата обожателки, които си ощастливил, какъв си цар в леглото и как за 15 минути с теб жената гарантирано получава оргазъм - и изведнъж да си признаеш, че всъщност си импотент от 7-годишна възраст. Да, банален пример, но ми се струва, че достатъчно ясно описва страха да бъде засегнато собственото его от признанието на провала.

Не ме разбирайте погрешно - не държа хората да се правят на жертви и да правят пред мен признания като пред "Анонимните алкохолици", че са се провалили в стремежите си. Просто, когато търсят помощ, е необходимо поне пред себе си да могат да признаят, че имат проблем. И да не ги е страх от тази констатация. Всеки е имал провали в живота си, няма да умрат, ако си дадат сметка, че щом това толкова ги тормози, отлагането и нежеланието да признаеш, че не си удовлетворен от живота си, няма да промени нещата към по-добро. Щраусовото поведение отдавна не върши работа, подът е бетонен (c).

Подозирам, че по-циничните от вас ще ме заподозрат в чесане на моето лично самолюбие и самоутвърждаване чрез това "вижте ме колко съм проницателен, на другите им е скапано!". Тц. Едва ли има някой, който са не съзнава, че в повечето случаи на другите им е скапано. Ако нещата не бяха скапани, щяхме ли въобще да търсим помощ от някого? Идеята ми е, че някак си всички разбират това, но все пак продължават да се преструват, че всичко е нормално. Иска им се някак да намерят решението, но без да настъпят своето его, и по възможност другият да отгатне какво им е. А играта на гатанки е зверски уморителна. И губи време. В крайна сметка минутите и часовете си летят, и колкото и да съм възпитан, имам и по-смислени занимания от слушането на общи приказки.

Този пост е преди всичко обяснение за тези, които не ме познават достатъчно, поради което са склонни да ме упрекват в прекомерна грубост, директност и нечувствителност. Разбира се, той е и намек към една конкретна персона, която е склонна именно към този подход на излагане на проблемите и има нужда от дъъъъълго увещаване, докато проговори. Надявам се никой да не бъде засегнат, ако кажа, че твърде често имам склонността да цепя директно към същината и да вадя картите на масата, приканвайки и другите към същото. Да, понякога особено в началото е леко болезнено - и определено не е кеф. Затова и не търсете от мен утеха в кофти мигове, по-вероятно е да се заема с дисекция на проблема и да започна да търся решението му (ако има такова). Просто не приемам, че проблемите трябва да се засипят и забравят с идеята, че ще се оправят сами. Не че непременно аз със сигурност ще мога да ги реша, но преглътнете моята директност и не считайте, че си го избивам на вас. И ако търсите само утеха и не искате да ви кажат нещата в очите, недейте да се обръщате към мен, моля ви се. Уморявам се да бъда любезно дистанциран и "просто да съчувствам". Предпочитам да направя нещо, което ще има реален резултат.

13 коментара :

Bunny каза...

Всеки избира сам с кой да споделя проблемите си, нали? Може просто да не искат да е с теб...

Важното е да си признал проблема сам прес себе си...

Аспарух К. каза...

Ох, пак си чела по диагонал. Писна ми! Хайде дочитай, преди да коментираш, моля.

Въпросните хора (слава богу, не са кой знае колко!) идват именно за съвет. Казват изрично, че искат моето мнение за нещо. След което в продължение на безкрайно много време ме разтакават с общи приказки. И накрая, след като си изгубя няколко часа и си скъсам нервите, се стига реално до това, за което са дошли.

Хайде, веднъж-два пъти да е, не би ми пукало. Но когато започнат редовно в този дух... ай сиктир! Единствено възпитанието ми пречи да им кажа всичко, което мисля по въпроса.

Номерът е, че освен другото те настойчиво се опитват да твърдят, че всичко е наред, че всъщност това, за което ме търсят, не е важно. Не съм сляп, виждам, че е обратното. Виждам, че са дошли, за да прехвърлят отговорността за решението си на друг (демек на мен). И на всичкото отгоре ми губят времето. А, не! Ако не знаят какво искат, защо идват?

siera каза...

Аз предполагам, че излагайки проблема си по заобиколен начин, те се надяват сам да разбереш за какво иде реч, без да се налага сами да признаят, че са се провалили. Всеки е преживявал подобен момент... просто дори да знаеш, че си се провалил и да имаш нужда от помощ и от съвет, самото изричане на проблема те изправя пред това да признаеш, че не си достатъчно силен да се справиш сам... и е трудно...

Предполагам, де...

nofearinc каза...

Факт - никой не обича да признава, че се е провалил. Никой не желае да се чувства различен, защото нямаме толерантност към такива хора. Всеки, дори да се опитва да бъде индивидуалист, гледа да се слее в тълпата, за да не бъде отлъчен и изгорен на кладата. И дори когато има нужда от съвет, хората не си забиват главата в пода, но опипват почвата, за да е сигурно, че ще получат разбиране или правилен съвет.

А самохвалството при проблем обикновено е комплекс. Вероятно пак породен от същото.

Just A Face In The Crowd каза...

Причини дал Господ.

Някои обичат да "танцуват" около същинския въпрос, без да го засягат, за да сондират почвата и да преценят дали реакцията ти ще им хареса. Например често срещано е явлението искам-само-потупване-по-рамото. Човекът не иска да рискува да му посочиш собствените му грешки и да му дадеш един здравословен ритник - най-общо казано, иска да се увери, че може да похленчи необезпокояван. Ако те заподозре, че можеш да го разкритикуваш или да го агитираш към някакво действие - ще върти, ще суче, ама нищо няма да каже, за да не си развали рахатлъка да плува в собственото си самосъжаление.

И, разбира се, има го детинското запъване без особена логика. Ти виждаш, че човекът очеизбодно има някакъв проблем... дошъл е с цел да сподели... и почваш съвсем логично да го приканваш да си каже това, за което е дошъл при тебе... ама бедната чувствителна душа вземе, че се почувства притисната. "Тоя сега защо така рови?" - настоятелността понякога има обратен ефект. Аз в такива случаи съм се научила да мълча и да оставям човека (с подходящите "мхм" и "да,разбирам" на правилните места) да прави концентрични кръгове около същината на проблема, накрая сам достигайки го - леко издразнен, че не съм проявила по-силен интерес, но в крайна сметка точно това го е провокирало да си "изпее" всичко.

И не на последно място - предпазливост. Аз например имам следния дразнещ навик - когато имам нужда да споделя, след задължителните общи приказки, почвам да "танцувам" около проблема. Не защото ме е страх да споделя, а защото по реакциите на събеседника преценям дали има смисъл да си излея душата, или не. Ако видя, че гледа едностранчиво на нещата, ако заподозра, че не го интересува особено какво ще му кажа, ако е онзи дразнещ тип аз-сега-ще-ти-разкрия-истината-за-живота - няма смисъл. И за да не го/я дразня излишно, изплювам 2-3 сухи факта, описващи проблема, колкото да задоволя събуденото любопитство, и после сменям темата. Така спестявам на себе си неудобството да дискутирам с неподходящ събеседник и на другия неудоволствието да слуша неща, които не го интересуват, или да води спор, в който никой няма да излезе победител.

А замислял ли си се, че първоначалното желание на хората да ти споделят проблема може да се преустанови, ако по някакъв начин ги караш да се чувстват нищожни? Ако си (или поне изглеждаш) много по-уверен, оправен, умен от тях, ще се чувстват неудобно. Никой не иска да се направи сам жалък, споделяйки неспособността си да реши проблем пред човек, който в тоя момент му изглежда г-н Съвършен. В тоя случай действа метода "танто за танто". Изкопаваш някоя история, описваща те като безпомощен неудачник, и оня отсреща вече се чувства много по-спокоен да ти разкаже собствената си неудачническа история.

Друг е въпросът дали си струва да прилагаш толкова чалъми и да правиш челни стойки, заради чуждата неспособност или комплексарщина.

Аспарух К. каза...

@Just A Face In The Crowd: за подхода с мхм и ненастойчивото изчакване си напълно права, в повечето случаи и аз така правя. Но периодично явно ми се изчерпва търпението :(

За това, че им изглеждам по-уверен, оправен и умен... от моята камбанария си изглеждам на себе си май само умен, останалото тц. Мен ме бива най-вече да ровичкам из чуждите проблеми, със своите съм... абе майката си трака. Нали знаеш, детето на обущаря босо ходи.

Явно просто търпението ми не е най-силната ми страна, аз си го знам всъщност.

Just A Face In The Crowd каза...

Нормално е да ти се изчерпва търпението, в крайна сметка хем ти си този, който ще е в ролята на изповедник и утешител, хем "пациента" се прави на ударен ... в един момент изнервя това нещо. Тоя, който има зор - споделящия - по презумпция би трябвало да се съобрази,а не обратното, но ... нали знаеш, неувереността прави хората по-егоистични и несъобразителни.

От своята камбанария може да изглеждаш всякак, но важното е как те вижда човекът отсреща. Понякога дори доброто самообладание и непоказване на слабост (а си позволявам да предположа, че при теб ги има и двете) са достатъчни, за да "спихне" другия, отчаян от мисълта, че разговаря с човек, на който "живота му е ясен" и неговата слабост би изглеждала тройна и четворна.

Пък и си е до излъчване може би, аура ако щеш го наречи - някои хора умеят да предразполагат, други - не. На мен например хората ми споделят отчайващо много неща (някои от които особено лични), поради простата причина, че изглеждам напълно "безопасна" и неосъждаща. Понякога дори ми се ще да излъчвах малко повече "опасност", та да не съм принудена толкова често да бъда кошче за душевни отпадъци, а истината е, че сърце не ми дава да срежа мерака на някой ентусиаст, който е решил да си излива душата ... ама на, съдба.

На мене пък търпението ми е доста повече, отколкото реално ми е необходимо - искаш ли ти дам малко :))) ?

nofearinc каза...

Аз се нареждам зад Паро за търпението... Ако човекът не е специален, задавам 2 въпроса и до трети не стигам...

Just A Face In The Crowd каза...

Взимайте, грабете, ще има за всички и пак доволно ще ми остане :))

nofearinc, и аз се опитвам да се придържам вече към тази тактика, обаче пусто и 2 въпроса са достатъчни, за да текне мандрата. Трябва да почна да тренирам поглед на скептик-критикар може би :((

nofearinc каза...

Известно време като 'кошче за душевни отпадъци' прекрачва границата и обръщаш опакото на ръката... :)

Just A Face In The Crowd каза...

Сега се сетих и за нещо друго ... небезизвестното твърдение, че мъжете и жените споделят с различни мотиви и съответно утешават по различен начин.
Факт е, че когато споделям на мъж, не получавам необходимото ми "лигавене" под формата на съчувствие, а обикновено получавам подробен анализ + алтернативи за решение на проблема, за които всъщност не съм питала, понеже вече съм ги измислила. Емоционално крайно неудовлетворително, както и изнервящо за другата страна. Горкият, хем е изслушал проблема, хем е изскочил с блестяща идея, а на всичкото отгоре аз не съм във възторг, а продължавам да съм спаружена и нещастна. Стигнах до извода, че не е здравословно да ползвам мъж като душеприказчик, освен ако НАИСТИНА не се нуждая от конкретни предложения за действие. Както и обратното - ако мъж ми се изповядва, не е зле да предложа алтернативи или помощ, вместо само да го потупвам по рамото и да повтарям колко ужасно е всичко това. Кой казва, че в клишетата няма истина...

Та в тоя ред на мисли, съобразяването с пола на "пациента" също е от голямо значение.

Bunny каза...

Оцени поне факта, че са дошли за съвет... Не е лесно понякога, има горди хора.

Освен това, пак казвам - зависи колко са ти близки хората. Наистина ли имаш нужда, най-близките да ти казват тези неща в прав текст? Те се усещат и без думи понякога...

vitanova каза...

Нещо подобно четох в една от книгите на Алън и Барбара Нечииси. Според тях това бил голям проблем между половете - жената мрънка, защото й се мрънка, а не защото има нужда от помощ, съответният мъж до нея пък я слуша с ясното желание да й предложи съвети и решения :)
Моята най-добра приятелка е съвършена по отношение на мрънкането - прави го по чат или в блога си, а ако се случим в едно помещение, мълчим траурно и това е. Тъжното минава само. В тоя ред на мисли... ще ти е много по-здравословно да избереш само няколко приятели, на коиот да си Бюро оплаквания и да си разработиш строго индивидуални стратегии.

Публикуване на коментар