При мен подът е бетонен

Странно нещо е възприятието. Когато си само на 16, ти се струва, че целият живот е пред теб. Уверен си, че към каквото и да се стремиш, то рано или късно ще бъде твое. Към края на университета започва да ти става лееееко некомфортно. А след като минеш 30, на моменти те обхваща направо ужас. Мъча се да се сетя срещал ли съм въобще хора, които да обичат остаряването? Поне жените, когато ги попитате за възрастта им, реагират винаги по един и същ начин: "Не е редно да се задават такива въпроси на дамите". И ако случайно имате малко по-голяма чувствителност и емпатия от един обикновен пън, в този момент на разговора ще почувствате у тях нещо подобно на спазъм в слънчевия сплит, а ако случайно имате неприятния навик да забелязвате дребните детайли, при човек над една определена възраст ще видите и всеизвестния "бягащ поглед" - очите започват нервно да се стрелкат в различни посоки. Мисълта за остаряването не прощава никому, особено на жените. След една определена възраст наблюдаването на това става направо болезнено.

Та въпросът ми е: защо хората се опитват така настойчиво да крият проблемите си? Защо им е така трудно да признаят например, че кариерата им е в застой (или въобще я няма никаква), че парите винаги не достигат, или че отношенията с другия пол не вървят? Редовно ми се случва да говоря с познати, които старателно се опитват да избягват същината на разговора, заради която реално са го започнали. Личи си, че ги тормози нещо, искат да потърсят съвет, да споделят, да чуят странично мнение. И същевременно с часове криволичат около същината, ръсейки банални комплименти и общи фрази... накратко, избягвайки именно въпроса, който ги вълнува. Знам, че в случая има роля и възпитанието, а именно да прекараш известно време в общи разговори, да намериш общия език с другия. Но когато наистина се уморя да слушам общи фрази, се принуждавам да приканвам човека да мине към същината. Следва още една ритуална обиколка около въпроса, поредните кухи комплименти и поредното подканване от мен "кажи си го, ще ти олекне". В някои особено тежки случаи ми се е случвало пет-шест пъти за час-два настойчиво да подбутвам човека към въпроса, който го вълнува.

Защо се налага да измъкваме с ченгел от устата на другите това, за което всъщност искат да говорят? Защо се притесняват да споделят проблема си и да бъдат прями, ако действително той толкова ги тормози? Не, причината не е в доброто възпитание - по-скоро хората някак си искат да прехвърлят инициативата за откриването на проблема извън себе си. Защото споделянето му е пореден удар по самолюбието им. Неприятно е да признаеш пред самия себе си, че има проблем, с който не можеш да се справиш сам. Особено трудно е при жените; впечатлението ми е, че те с години се усъвършенстват в гримирането на самолюбието си - и дори когато е налице очевиден провал на плановете им, някак си те не могат да се насилят да си признаят, че не се получава това, което са искали. Хайде, ще направя очевидната аналогия - това е като мъжката импотентност. Все едно да се фукаш цял живот с кохортата обожателки, които си ощастливил, какъв си цар в леглото и как за 15 минути с теб жената гарантирано получава оргазъм - и изведнъж да си признаеш, че всъщност си импотент от 7-годишна възраст. Да, банален пример, но ми се струва, че достатъчно ясно описва страха да бъде засегнато собственото его от признанието на провала.

Не ме разбирайте погрешно - не държа хората да се правят на жертви и да правят пред мен признания като пред "Анонимните алкохолици", че са се провалили в стремежите си. Просто, когато търсят помощ, е необходимо поне пред себе си да могат да признаят, че имат проблем. И да не ги е страх от тази констатация. Всеки е имал провали в живота си, няма да умрат, ако си дадат сметка, че щом това толкова ги тормози, отлагането и нежеланието да признаеш, че не си удовлетворен от живота си, няма да промени нещата към по-добро. Щраусовото поведение отдавна не върши работа, подът е бетонен (c).

Подозирам, че по-циничните от вас ще ме заподозрат в чесане на моето лично самолюбие и самоутвърждаване чрез това "вижте ме колко съм проницателен, на другите им е скапано!". Тц. Едва ли има някой, който са не съзнава, че в повечето случаи на другите им е скапано. Ако нещата не бяха скапани, щяхме ли въобще да търсим помощ от някого? Идеята ми е, че някак си всички разбират това, но все пак продължават да се преструват, че всичко е нормално. Иска им се някак да намерят решението, но без да настъпят своето его, и по възможност другият да отгатне какво им е. А играта на гатанки е зверски уморителна. И губи време. В крайна сметка минутите и часовете си летят, и колкото и да съм възпитан, имам и по-смислени занимания от слушането на общи приказки.

Този пост е преди всичко обяснение за тези, които не ме познават достатъчно, поради което са склонни да ме упрекват в прекомерна грубост, директност и нечувствителност. Разбира се, той е и намек към една конкретна персона, която е склонна именно към този подход на излагане на проблемите и има нужда от дъъъъълго увещаване, докато проговори. Надявам се никой да не бъде засегнат, ако кажа, че твърде често имам склонността да цепя директно към същината и да вадя картите на масата, приканвайки и другите към същото. Да, понякога особено в началото е леко болезнено - и определено не е кеф. Затова и не търсете от мен утеха в кофти мигове, по-вероятно е да се заема с дисекция на проблема и да започна да търся решението му (ако има такова). Просто не приемам, че проблемите трябва да се засипят и забравят с идеята, че ще се оправят сами. Не че непременно аз със сигурност ще мога да ги реша, но преглътнете моята директност и не считайте, че си го избивам на вас. И ако търсите само утеха и не искате да ви кажат нещата в очите, недейте да се обръщате към мен, моля ви се. Уморявам се да бъда любезно дистанциран и "просто да съчувствам". Предпочитам да направя нещо, което ще има реален резултат.