вторник, май 12, 2009

Размисли за ревността

Нещо съм се измързеливил напоследък. Изпаднал съм в типичното за мен положение на коледен подарък - лежа си кротко под елхата, и докато не ме побутнат към нещо, докато не ме провокират с някоя дума или текст, витая в някакво безвремие. Обсъждането в Говорилнята на ревността ме размърда, та да споделя какво ми е мнението по въпроса. И претендирам, че съм напълно безпристрастен и обективен - защото... ами защото практически не зная какво е това ревност.

Това сърце е мое! Мое! МОЕ!
Разправяли са ми истории, които са си направо патология. Страховити разправии за една усмивка към непознат, за скандали заради кого другият се се облича по-добре напоследък, за случайни погледи, за самото забелязване на представителите на другия пол. В такива случаи се чудя искрено защо такива хора така си тровят живота. Бих разбрал да не е на сериозно, или да е някаква провокация, дори да е примерно епизодичен пиянски изблик. Но трезвен, съзнателно да превърнеш живота си в такъв ад? Аз не проумявам в повечето случаи дори баналните, незначителни демонстрации на ревност. Какво толкова лошо има в това благоверният да обръща внимание другиму? Защо това да е повод за демонстрация на собственост?

Мен самия също почти не са ме ревнували. Не мога да кажа, че въобще не е имало поводи - аз съм склонен да скъсявам дистанцията с други хора, често му отпускам края, говоря на свръх-лични теми, танцувам с почти непознати, смея се на висок глас, изобщо се държа практически така, все едно съм напълно неангажиран (дори когато имам сериозна връзка). Подхождам по същия начин и към другия, отпускайки му без проблем колкото свобода му е нужна. Примерно, ако жената до мен ме е прегърнала с едната ръка, а другата е преметнала през рамото на друг мъж, не изпитвам безпокойство. Сигурно съм твърде наивен или самоуверен, но смятам, че ще почувствам, ако отношението й към мен се е променило. А дотогава съм напълно спокоен - дори ако приятелката ми преспи с друг, не мога да кажа, че това особено ще ме притеснява. Защото той просто няма да получи от нея това, което което тя ще даде на мен. Понякога даже си мисля, че вероятно не бих имал и проблем да я гледам да го прави с друг (само теоретизирам де, досега не ми се е случвало). Не си спомням време, когато да съм възприемал отношенията другояче - някак си още от детството съм бил такъв, въпреки възпитанието и средата. Изглежда необяснимо - все пак съм чел същите книги, учил съм в същите училища като другите, които сега вилнеят в изблици на бясна ревност. Любовта при мен никога не е била обвързана с идеята за притежание. Последиците от това не винаги са били така розови, но хайде сега да не задълбаваме в това :)

Не помня кой точно беше казал, че истинската любов е свобода, а не окови. Дали не беше Ницше? Мързи ме да ровя в Google, за да проверя. Мисля си, че именно на този принцип съм живял досега - и продължавам да живея.

Имал съм няколко кратки връзки с жени, които бяха склонни да дирят под вола теле - и които подивяваха, когато примерно излизах без тях, или когато дрехите ми миришеха на чужд парфюм, защото в студа бях наметнал сакото си през раменете на колежка, или защото ме бяха видели примерно на кафе с непозната... Някак си тези изблици се уталожваха от само себе си. Не мисля, че съм казвал нещо специално или реагирал по някакъв по-особен начин; познато ли ви е усещането, когато разпалено се опитвате да обясните нещо на друг човек, жестикулирате, а той просто ви гледа смаяно? И осъзнавате в един момент какви дивотии сте наговорили - и до каква степен се излагате? Казвали са ми, че горе-долу това впечатление оставям у другия в такива ситуации. Не знам дали наистина е така, не ми е хрумвало в такъв момент да се погледна в огледалото. Някак си другият просто сам осъзнава неуместността на подозренията си - или избира да си тръгне, защото съ-съществуването с мен му изглежда като твърде сериозно изпитание.

Парадоксът е, че аз не се старая да се сдържам, нито да провокирам каквото и да е. Примерно е общоизвестно, че повечето хора, с които контактувам, са жени - в указателя на телефона ми я има, я няма десетина мъжки имена. Да, заглеждам се без особена умисъл и нерядко отбелязвам дори и на глас хубавите жени наоколо. Поддържам контакт с някои от бившите ми, чуваме се по телефона, срещаме се да пием по едно питие и да споделим това-онова. В последната ми връзка имаше един момент, когато аз ходих да си поговоря с една бивша, и за да не засегна тогавашната ми болезнено ревнива приятелка, се измъкнах с общи фрази. Признах си едва след това. Реакция за моя изненада не последва - явно тя беше осъзнала, че ако исках да й изневеря, просто щях да го сторя, без да се крия.

В крайна сметка, без непременно да претендирам, че съм прав, смятам, че нещата опират до това двете страни да желаят да участват в тази игра. Ревността си е просто вид тирания, която като всяко насилие изисква участието и на жертвата. Как да бъдеш тиранин, ако нямаш насреща си жертва? И как да се превърнеш в жертва, ако липсва тиранин? Насилието не е нещо едностранно. Ако си нямаме работа с завършен психопат, човек не може да породи насилие, ако няма насреща си друг човек, който да приема това. Тъжната и ужасна истина е, че и двете страни са виновни.

Ако бъдем честни, ревността е един от най-безопасните видове домашно насилие. Тя не е наказуема като побоищата, не се порицава, за нея дори хората са склонни да не носят отговорност и да изпитват чувство за вина. Вместо това ревнивецът просто казва "Не мога да направя нищо, такъв съм" и с това въпросът се изчерпва. Жертвата няма какво да възрази.

От страната на тиранина нещата са напълно ясни. Стремеж към самоутвърждаване, комплекси и ниска самооценка, плюс желание да контролираш другия. Не че това не е преодолимо, но единственият начин да излекуваш другия от тези му склонности е изначално да не приемаш неговите условия и да не влизаш в подобна игра. Ако сам доброволно приемеш позицията на жертва, положението е обречено.

При жертвите нещата изглеждат по-сложни. Или поне ми е по-трудно да ги обясня - много е лесно да се превърнеш именно в жертва, просто като прехвърлиш отговорността за своя живот на някой друг. Да замениш "не мога" с "другият не ми позволява". Звучи примамливо, нали? С едно действие се отърваваш от вината за каквото и да е. Ставаш нещастна жертва, къпеш се в съчувствието на другите, жертва си на обстоятелствата и на тиранина-партньор. Приемайки тази позиция, охотно се заемаш да се бориш с последствията: да се притесняваш какво ще си помисли той/тя, да убеждаваш, да отстояваш правата си или да отстъпваш… Тук нещата опират до твоя собствен темперамент и интелект - в някои случаи съумяваш да изградиш що-годе нормален живот и да навреш чуждата ревност в най-тъмния ъгъл на подсъзнанието, позволявайки й да се показва само от време на време. При по-слабите това просто не се получава, така че им остава единствено да се подчинят и да се жалват на хората наоколо. Което им осигурява заряд от емоции, компенсиращи почти без остатък недостатъците на такъв живот. И им осигурява сигурното оправдание да не носят отговорност за самите себе си...

Та ми се струва, че причините за ревността не са само в другия, но и вътре в самия теб. И борбата с последиците е безсмислена - ако причините все така продължават да са налице. Ако човек сам не е склонен на участие в подобни игри, има чисти помисли, не се стреми да провокира другия или да се отърве от отговорността за собствените си постъпки, колкото и да хвърлят кал по него, тя няма да се залепи. Ако ти сам не предразполагаш другия към ревност, просто няма да те ревнуват. Така поне на мен ми изглеждат нещата… сигурен съм, че има хора, които ще ги видят в съвсем друга светлина.

8 коментара :

Bunny каза...

На моменти като те чета, все едно го е писал бившия!Като човек имал връзка с друг човек, опериран от ревност, мога само да кажа, че усещането не е приятно.

Чувстваш се, все едно на другия въобще, ама въобще не му пука за теб и ти не значиш нищо за него. Аз съм свободолюбива и надали бих търпяла и другата крайност, но и тази не е за мен. Аз искам средата - искам да знам, че съм достатъчно важна, че да го жегне, ако види ръката ми на чужд задник.

Разбира се, че ревността идва и вътре от теб. Аз също нямам навик да давам умишлени поводи за ревност, но... повечето хора, около мен са мъже - просто се разбирам по-добре с мъже. Често съм пиперлива и поведението ми може да се разчете, като флирт, но всеки който ме познава достатъчно знае, че не е така.

Затова пак да кажа - мярката му е майката!

Tina каза...

"...една бивша...". дали е просто груб изказ за живо същество, невинна статистика или пък уж неглиже внушение за неизброимо стадо, което пък веднага би те накарало да осъзнаеш, че Авторът вероятно страда... ама истински страда от липсата на (всъщност) повече бивши и нито една настояща, която да му е по вкуса... тази "бивша" е като капка катран в иначе медения пост :-)

siera каза...

Аз съм същата. Никога не съм ревнувала гаджетата си и отсрещната страна винаги е приемала това като липса на заинтересованост. А аз дори да държа страшно много на човека до мен си мисля, че ако е решил да ми изневери ще го направи, независимо дали аз правя сценки или не. Така че не предизвиквам нещата...

Аспарух К. каза...

@Tina: "една бивша" беше цитат. Точно с тези думи отговорих на въпроса на тогавашната ми прителка къде съм бил. Тогава това беше просто опит да омаловажа нещата, за да не я засегна, защото тя беше твърде чувствителна именно на тази тема за предишните връзки. Но опитът да ме провокираш с тролски коментар наистина е сполучлив, караш ме да се оправдавам. :)

А "стадото" далеч не е така неизброимо, колкото ти се иска. Въпреки че наблюдението ти за липсата на настоящи е точно. Броят им поне за мен е без значение, далеч по-болезнено ми е, че с тях не се е получило.

P.S. Случайно да си литературен критик-деконструктивист? :)

P.P.S. Би трябвало по същия начин да подходиш и към коментара на Събина. Ако цитирам: "все едно го е писал бившия" :)

Tina каза...

@Пухчо :-) Raise above trolls... do ur deed and dont bother, you, the man with the many exes hahahaha no worries, the Lady will come. and you'll be watching current.com till u get deadly bored

Bunny каза...

Тина,

не се познаваме, но ще си позволя леко да говоря/пиша с тон... От името на всички сингъл хора много моля, няма нужда от изречения от типа "Ще го/я намериш! Ще се появи". Нямаме нужда от съжаление изказано с поквителски тон и облечео като утеха от страна на "срещналите половинката си". :)

Аспарух К. каза...

"Жената рядко прощава ревността - и никога не прощава отсъствието й" (c)

Bunny каза...

Е сега, като си прав, нищо не мога да кажа!

Публикуване на коментар