сряда, юли 15, 2009

Уродливият

Този разказ попадна преди много години при мен по електронната поща - и почти го бях забравил, докато не попаднах на него тук. Надявам се и у вас той да предизвика същите чувства, които провокира у мен - както преди години, така и сега.



Всеки жител на къщата, в която живеех и аз, знаеше до каква степен Уродливият беше Уродлив. Местният Котарак. Уродливият обичаше три неща на този свят: борба, ядене на огризки и, да го кажем така, любовта.

Комбинацията от тези неща плюс животът без покрив над главата бяха оставили върху тялото на Уродливия неподлежащи на премахване следи. Като начало той имаше само едно око, а на мястото на другото зееше дупка. От същата страна липсваше и едното ухо, а левият крак някога е бил счупен и се беше сраснал под някакъв невероятен ъгъл, поради което се създаваше впечатлението, че котаракът непрекъснато се кани да завие зад ъгъла.

Опашката му отдавна липсваше. Беше останала само малка огризка, която постоянно се мърдаше насам-натам. Ако не бяха безбройните рани и жълти струпеи, покриващи главата му и дори раменете, Уродливият можеше да бъде наречен тъмносив ивичест котарак. Всеки, поне веднъж погледнал го, стигаше до една и съща реакция: "Господи, колко УРОДЛИВ котарак!"

На всички деца категорично беше забранено да го докосват. Възрастните хвърляха по него камъни. Поливаха го с маркуч, когато се опитваше да влезе в къщата, или притискаха лапата му с вратата, за да не може да излезе. Уродливият винаги проявяваше една и съща реакция. Ако го поливаха с маркуча - покорно стоеше и подгизваше, докато на мъчителите не им омръзнеше това развлечение. Ако хвърляха по него вещи, той се търкаше в краката на хората, като че ли молейки за прошка. Ако виждаше деца, тичаше при тях, търкаше глава в ръцете им и силно мяукаше, молейки за ласка. Ако някой все пак го взимаше на ръце, той моментално започваше да ближе ъгълчето на ризата или нещо друго, до което можеше да стигне.

В един момент Уродливият се опита да се сприятели със съседските кучета. В отговор на това бе страховито нахапан. От моя прозорец чух неговите викове и се хвърлих на помощ. Когато дотичах до него, Уродливият беше почти мъртъв. Лежеше, свил се на топка. Гърбът му, краката му, задната част на тялото му бяха изгубили напълно първоначалната си форма. Скръбният му живот наближаваше своя край. Следи от сълзи личаха по челото му. Докато го носех към къщи, той хриптеше и се задушаваше. Носех го и повече от всичко се боях да не му причиня още повече болка. А той междувременно се опитваше да ме близне по ухото. Изпитвайки такива страшни болки, той въпреки всичко искаше да ми се отблагодари.

Притиснах го към себе си. Той докосна с глава дланта на ръката ми, златното му око се обърна към мен и чух тихо мъркане. Даже изпитвайки подобна страшна болка, котаракът молеше само за едно - за капчица привързаност! Може би и за капчица състрадание. И в този момент аз осъзнах, че съм попаднал на най-любящото същество от всички, които съм срещал в живота си. Най-любящото и най-красивото. Никога той не би се опитал да ме ухапе или одраска, или просто да си тръгне. Той само ме гледаше, уверен, че ще успея да облекча болката му. Уродливият умря в ръцете ми, преди да успея да стигна до къщи, и аз дълго седях, държейки го на коленете си.

Впоследствие много размишлявах за това как едно нещастно сакато животно можа да промени моите представи за това какво е истинска душевна чистота, вярна и безгранична любов. Така и стана наистина. Уродливият ми разкри за състраданието повече от хиляди книги, лекции или разговори. И за това винаги ще му бъда благодарен.

Неговото тяло беше осакатено, докато при мен травмирана беше душата. За мен настана времето да се уча да обичам вярно и дълбоко. И да давам на ближния всичко, без остатък. Повечето хора искат да бъдат по-богати, по-успешни, обичани, красиви. А аз винаги ще се стремя към едно - да бъда уродлив.

8 коментара :

Христина Чопарова каза...

Много поучително. Не разбирам що за същество (няма да използвам 'човек') трябва да си, за да изпитваш наслада от малтретирането на една котка. Какви маркучи, какви предмети... Такива заслужават да изпаднат в абсолютно същата ситуация, и да претърпят същата болка, за да проумеят какво причиняват. И колко е тъпо. Недостойно. Отблъскващо.

saty каза...

Дори не знам какво точно да кажа, от всичко, което ми идва наум (на сърце). Много е хубав разказът, до сълзи, дори ако си подготвен (така, по логика) какво ще е съдържанието. Благодаря ти, че го сподели, аз не го знаех до сега.

Аз лично се разплаках точно там, където котаракът почва да мърка. Имах подобен случай. Идваше вън при вратата 1 болно коте; не се знаеше какво му е, но беше доста болно - направо почваш да се чудиш каксе движи. Но се движеше и показваше апетит. Аз бях вече прекалено отчаяна от котешки смърти и не знам какво точно си мислех; но сестра ми каза, че котето иска да живее и така почнахме да го водим на лекар. Заболяването било най-тежкото и смъртоносно за котешката популация - панлевкопения. Надежда лекарят не даваше, но ние си го водехме, даже го прибрахме в къщи, като взехме мерки да няма никакъв досег с "вътрешните" ни котки. Топлихме го със сешоар, чистехме го, както можем, и колчем влезехме там, където го бяхме настанили, то почваше да мърка. Едва живо, а мърка... как да не ти се скъса сърцето и да не ти дава душа да го "приспиш", както съветваше докторът. Замърка дори единия път когато сестрата в кабинета се занимаваше с него, и тя страшно невярващо каза: "Това коте мърка ли??" За жалост, накрая стана точно това, което не искахме: котето беше приспано - защото веднъж на доктор го заведохме не ние със сестра ми, ...и лекарското тяло придумало другите хора, кое е "най-добре" (разбира се, не го оставихме там, а си го погребахме; както всичките му побратими/посестрими, които са избрали да идват за храна при нас). Друго, което се случи, е, че 1 от домашните котки - котараче на няколко месеца - неизвестно как прихвана, след време... и си отиде, преди изобщо да разберем какво става, разбрахме чак впоследствие. Не знам защо Господ (каквото и да представлява той) реши да накаже това, че се опитвахме да помогнем... но не сме съжалявали, че прибрахме онова коте; съжалявам обаче, че не схванах веднага какво става с другото.

Хората често се научват един друг на омраза (ако някой не прекъсне веригата, в която участва) - животните научават хората на любов. При това положение, не разбирам защо съдбата им често трябва да е толкова жестока... Не, не че искам съдбата на хората да е жестока; но животните никому нищо не са сторили, те просто са друга категория...

Много дълъг коментар се получи. Но много ме хвана разказът. Благодаря ти още веднъж!

Владимир Кабрански каза...

Всяко същество се нуждае от внимание.Човешките същества също и в този смисъл, разказът е общовалиден.

tL_ каза...

няма лоши котки, има лоши хора. Уродливите на два крака са навсякъде и да ми пишат как животинката е докоснала душата им, не вярвам. щото са Уродливи.

Аспарух К. каза...

@tL_: с цялото ми уважение, много си огрубял като възприятие за света. Боя се, че или просто не си разбрал смисъла на текста, или просто той се плъзга по черупката на съзнанието ти, без да стигне до сърцето, защитено с броня, за която бронебойни патрони няма открити. Жалко.

Розичка каза...

Много жалко! Милото котенце... Що за "човек" трябва да си, за да се гавриш така с беззащитното животинче, което нищо друго не иска, освен малко любов и състрадание. Горко им на "хората", които не могат да осъзнаят това...

Анонимен каза...

Животните умеят да се раздават изцяло - при тях няма почти обич...
Този разказ предизвика у мен доста размисли, които не мога да формулирам добре, но всички те са свързани с това, че уродливостта и красотата винаги имат две страни - видима и невидима.

Нали - скритите неща обикновено са по-ценни, но надали някой ще тръгне да ги търси, щом не става въпрос за заровено злато... Това е подигравката, заложена в целия свят - има толкова много неща, за които не знаем, че съществуват, защото не виждаме по-далеч от носа си...

Е, в разказа преди всичко става въпрос за това, кой е уродливият всъщност, но всичките тези нюанси на дадено vs. получено от едно мъркащо коте могат да станат основа за цял трактат...

saty каза...

"надали някой ще тръгне да ги търси, щом не става въпрос за заровено злато" - уви, Танче, много си точна:((...

Публикуване на коментар