Прави ме по-силен, не ме прави, прави ме...

Някои обичат да задават въпроси, аз обаче ще кажа нещата с имената им, без недомлъвки. Когато опирам до философия, ставам зверски сериозен :)


Трудно ми е да кажа какво в живота ми не ме е убило, но пък със сигурност да ме е направило по-силен. Сигурно защото често виждам кофти нещата и ситуациите, а и съм си типичен мрън, макар че обикновено в крайна сметка върша това, което е необходимо. В един момент обаче ме прихваща да се запитам - толкова ли много са нещата, които са ме блъскали по пътя ми дотук, че съм се дисциплинирал така - и действително ли съм толкова силен, за колкото се смятам?

Първото, за което се сещам, което зверски ми е тежало... но все пак ме е направило кораво кофти копиле - липсата на самостоятелност. Съзнанието, че носиш отговорност за другия, че не можеш да правиш каквото си поискаш. Дългото съжителство с друг човек отнема ужасно много свободи, но те научава на компромиси. Научава те, колкото и в началото да ти е противно, че понякога е необходимо да ти е кофти, ако с това ще помогнеш на другия. Отучва те в някаква степен от егоизма (макар че е добре да си запазиш малко в резерв, защото ставаш твърде уязвим, но това е съвсем отделен въпрос...) Научава те да мислиш в понятията "ние", вместо "аз", което на моменти ми изглежда неописуемо гадно. Защото когато, опазил Господ, дойде моментът да се отучваш... ох. Хайде да не започвам.

Самотата. Тя винаги е била нещо, от което съм бягал, но независимо от огромните й размери (което би трябвало да предполага, че ще е тромаво годзилоподобно чудовище), за отрицателно време ме е застигала. От нея съм се научил да диря други светове - в четенето, мислите, в битовете и байтовете по световните информационни супермагистрали... Колкото и човек да не иска да рови в себе си, настъпва моментът, когато осъзнава, че се ражда сам, живее сам и умира сам (сори, клишетата сами се навират там, където им изглежда, че са на място) не може да разчита на другите да му създадат свят, в който да му е хубаво. Самопознанието си е съвсем отделна гадория, която те скапва почти толкова, колкото ти дава, така че ако не искам да затъна в тежки рекурсивни психологии...

Любовта. Ей това нещо го мразя от все сърце. Тази самоизмама, наречена любов, която те хваща и губиш трезва оценка за хора, обстоятелства, за самия себе си. От нея поне аз си научих урока да не вярвам на себе си, да не мисля за бъдещето, да живея в днешния ден. И се научих да преживявам разделите. Или беше обратното? Разделите ли ме научиха да бъда силен в любовта? Или любовта ме научи да бъда силен, когато дойде раздялата? Не, отказвам да го разплитам. Твърде голяма каша е, всичко е взаимосвързано. Някак си не успявам да слагам етикети - това е кофти, а това хубаво, и от него съм научил това и това. Оказва се, че май почти всичко при мен е и хубаво, и лошо. Или аз все търся повече от една гледна точка?

Съмнението. Във всичко. Адски е гадно. Съмнявам се, следователно съществувам. Стремежът да осмисля всичко, с което се сблъсквам. Не умея да подхождам с пълно доверие към каузи, идеи, към определени хора. Освен когато ме налази любовта (виж малко по-горе). Мразя да не мога да се контролирам, чувствам се като сляп. Опитвам се да се уча да балансирам между двете, когато наистина го овладея, вероятно ще кажа, че съм станал по-силен. За момента по-скоро се мисля за двойно по-слаб, защото залитам и в едната, и в другата посока.

Съзнанието, че животът тече. Вбесяващо е да знаеш, че още един ден от оставащото ти време е изтекъл безмилостно - без никакъв резултат, промяна или развитие. Както обича да казва една моя позната "Е, и днешният ден беше напразно разхищение на козметика" :) Не робувам на цифри, годишнини и прочие, така че съм се научил да гледам на това философски и по своему фаталистично, но... не знам дали това ме прави по-силен. Това слага върху възгледите за живота печата на една доста мрачна, леко кафкианска философия, която дори когато я криеш под повърхността, пак си излиза сама в неподходящи моменти.

Животът. Плуването в непознати води винаги те прави по-силен. Защото научаваш, че трябва да запушваш пробойните и продължаваш. Не става само едното или другото. Ако не правиш и двете, или изпадаш в безветрие, или потъваш. Ако останеш в безветрието, остава само да залягаи като на галера върху греблата, като си бъдеш сам и надзирател, и гребец, и капитан. Отвратително е да се заставяш да правиш неща, които са ти дълбоко противни, знаейки, че е за твое собствено добро. Тук си мисля, че вече съм станал твърде силен и съм попрекалил. Май дори уроци по това давам, дори и другите да не ги искат... :)

Не, Мите, спирам дотук. Кофти услуга ми правиш. Не ме карай да ровя толкова. Излизам от кожата си, после ми е трудно да се прибера обратно в нея. Ненапразно отлагах отговора толкова дълго...

Тъй, сега да преминем към избора на следващите жертви. Сигурен съм, че някои няма да се зарадват от призива, но... изкушението например да видя философстващ Крокодил е твърде силно, сори. Същото се отнася и до един човек с вкус съм трите шестици и Пентаграм-ите... Бих се радвал още, ако чуя подбрана житейска философия за ползата от гадостта от едно наистина кофти копеле, което някак успява да се движи по ръба на доброто възпитание, без да прекали. Ако пък и успея да накарам някои умни хора с никнейм, провокиран от книгите за Дюн, да споделят... would be nice.