неделя, юли 26, 2009

Прави ме по-силен, не ме прави, прави ме...

Някои обичат да задават въпроси, аз обаче ще кажа нещата с имената им, без недомлъвки. Когато опирам до философия, ставам зверски сериозен :)


Трудно ми е да кажа какво в живота ми не ме е убило, но пък със сигурност да ме е направило по-силен. Сигурно защото често виждам кофти нещата и ситуациите, а и съм си типичен мрън, макар че обикновено в крайна сметка върша това, което е необходимо. В един момент обаче ме прихваща да се запитам - толкова ли много са нещата, които са ме блъскали по пътя ми дотук, че съм се дисциплинирал така - и действително ли съм толкова силен, за колкото се смятам?

Първото, за което се сещам, което зверски ми е тежало... но все пак ме е направило кораво кофти копиле - липсата на самостоятелност. Съзнанието, че носиш отговорност за другия, че не можеш да правиш каквото си поискаш. Дългото съжителство с друг човек отнема ужасно много свободи, но те научава на компромиси. Научава те, колкото и в началото да ти е противно, че понякога е необходимо да ти е кофти, ако с това ще помогнеш на другия. Отучва те в някаква степен от егоизма (макар че е добре да си запазиш малко в резерв, защото ставаш твърде уязвим, но това е съвсем отделен въпрос...) Научава те да мислиш в понятията "ние", вместо "аз", което на моменти ми изглежда неописуемо гадно. Защото когато, опазил Господ, дойде моментът да се отучваш... ох. Хайде да не започвам.

Самотата. Тя винаги е била нещо, от което съм бягал, но независимо от огромните й размери (което би трябвало да предполага, че ще е тромаво годзилоподобно чудовище), за отрицателно време ме е застигала. От нея съм се научил да диря други светове - в четенето, мислите, в битовете и байтовете по световните информационни супермагистрали... Колкото и човек да не иска да рови в себе си, настъпва моментът, когато осъзнава, че се ражда сам, живее сам и умира сам (сори, клишетата сами се навират там, където им изглежда, че са на място) не може да разчита на другите да му създадат свят, в който да му е хубаво. Самопознанието си е съвсем отделна гадория, която те скапва почти толкова, колкото ти дава, така че ако не искам да затъна в тежки рекурсивни психологии...

Любовта. Ей това нещо го мразя от все сърце. Тази самоизмама, наречена любов, която те хваща и губиш трезва оценка за хора, обстоятелства, за самия себе си. От нея поне аз си научих урока да не вярвам на себе си, да не мисля за бъдещето, да живея в днешния ден. И се научих да преживявам разделите. Или беше обратното? Разделите ли ме научиха да бъда силен в любовта? Или любовта ме научи да бъда силен, когато дойде раздялата? Не, отказвам да го разплитам. Твърде голяма каша е, всичко е взаимосвързано. Някак си не успявам да слагам етикети - това е кофти, а това хубаво, и от него съм научил това и това. Оказва се, че май почти всичко при мен е и хубаво, и лошо. Или аз все търся повече от една гледна точка?

Съмнението. Във всичко. Адски е гадно. Съмнявам се, следователно съществувам. Стремежът да осмисля всичко, с което се сблъсквам. Не умея да подхождам с пълно доверие към каузи, идеи, към определени хора. Освен когато ме налази любовта (виж малко по-горе). Мразя да не мога да се контролирам, чувствам се като сляп. Опитвам се да се уча да балансирам между двете, когато наистина го овладея, вероятно ще кажа, че съм станал по-силен. За момента по-скоро се мисля за двойно по-слаб, защото залитам и в едната, и в другата посока.

Съзнанието, че животът тече. Вбесяващо е да знаеш, че още един ден от оставащото ти време е изтекъл безмилостно - без никакъв резултат, промяна или развитие. Както обича да казва една моя позната "Е, и днешният ден беше напразно разхищение на козметика" :) Не робувам на цифри, годишнини и прочие, така че съм се научил да гледам на това философски и по своему фаталистично, но... не знам дали това ме прави по-силен. Това слага върху възгледите за живота печата на една доста мрачна, леко кафкианска философия, която дори когато я криеш под повърхността, пак си излиза сама в неподходящи моменти.

Животът. Плуването в непознати води винаги те прави по-силен. Защото научаваш, че трябва да запушваш пробойните и продължаваш. Не става само едното или другото. Ако не правиш и двете, или изпадаш в безветрие, или потъваш. Ако останеш в безветрието, остава само да залягаи като на галера върху греблата, като си бъдеш сам и надзирател, и гребец, и капитан. Отвратително е да се заставяш да правиш неща, които са ти дълбоко противни, знаейки, че е за твое собствено добро. Тук си мисля, че вече съм станал твърде силен и съм попрекалил. Май дори уроци по това давам, дори и другите да не ги искат... :)

Не, Мите, спирам дотук. Кофти услуга ми правиш. Не ме карай да ровя толкова. Излизам от кожата си, после ми е трудно да се прибера обратно в нея. Ненапразно отлагах отговора толкова дълго...


Тъй, сега да преминем към избора на следващите жертви. Сигурен съм, че някои няма да се зарадват от призива, но... изкушението например да видя философстващ Крокодил е твърде силно, сори. Същото се отнася и до един човек с вкус съм трите шестици и Пентаграм-ите... Бих се радвал още, ако чуя подбрана житейска философия за ползата от гадостта от едно наистина кофти копеле, което някак успява да се движи по ръба на доброто възпитание, без да прекали. Ако пък и успея да накарам някои умни хора с никнейм, провокиран от книгите за Дюн, да споделят... would be nice.

6 коментара :

Анонимен каза...

Паро... както винаги ми действа вдъхновяващо твоя реализъм. Възприемам го като предизвикателен цинизъм, който ми действа възбуждащо.
Иде ми да развея голямото черно наметало, да започна да вадя зайци от ръкавите, да се появявам и изчезвам в кълба огън с гръм..., ей тия безмислени неща, които колкото и да ти изглеждат неуместни, поради което невъзможни, дълбоко в себе си, колкото и да не намираш обяснения за това как и защо се случват, ти ще считаш за трик, който рано или късно ще разкрие "намеренията" си.:)))), а аз за демонстрация на "магия" , с която искам да те позаблявам. :))

Коментара ти: "някои обичат да задават въпроси" ме замисли дълбоко: "всъщност въпроси ли съм задала?" :)
Аз съм с усещането, че това са реторичните въпроси.
На мен ми приличат на нещо като дилеми - аксиоми. Възприемам ги като отговори, които показват цялостната ни настройка към себе си и другия.Нещо като тест, от чийто резултат можеш да разбереш кой е от "ЦСК" и кой от "Левски".
Според мен,
едни не биха могли да живеят без "сляпа" вяра. За тях вярата в "чудеса" и в "невъзможното" е основен двигател и изпълва със смисъл съществуването им.
А други не биха живяли ако вярват "сляпо ".
И от двата "лагера" има представители реалисти, оптимисти и песимисти.
Някак едните си остават съзнателно или не - деца, които не искат "да пораснат", а другите сякаш и като деца, са били "възрастни".

Замисли ме също и над един друг факт, който съм наблюдавала не рядко.
Някои хора трудностите ги озлобяват и амбицирит. Колкото повече живота ги мачка, толкова повече имат стимул за "борба" и тази "борба" осмисля ежедневието и жовота им, кара ги да се надскачат и да търсят и постигат - все повече и повече.

А други "мачакането" ги смазва психически, демотивира ги и ги депресира, докато градификациите могат да ги накарат "чудеса" да сторят. Втория тип хора, ако бъдат стимулирани с "похвали" и "любов", се амбицират, вдъхновяват и могат, също толкова методично и целенасочено като първите да постигнат много.
Някак първите живеят - "въпреки", а вторите "заради".Въпреки някого , или нещо, заради някого или нещо.

Ей тия мисли ми образува :))))), и аз пофилософствах на воля :),
благодаря за приятната провокация!
:)

Zelengova (нещо не ми прие коментара под регистрация)

Аспарух К. каза...

Светле, хайде да кажем, че любим похват ми е, ако не съм съвсем наясно с тълкуването на нещо, да се направя на очевиден идиот, за да получа наготово отговора, за който иначе дълго и упорито бих ровичкал. Мързел, какво да го правищ :)

Анонимен каза...

Абе и друга картина ми асоциира :))))

Представих си двама "вълшебници".

Единият е бил мотивиран да "стане" "вълшебник" като порасне, от факта, че когато е бил малък за него фокусниците са били истински вълшебници. "Чудесата", които са вършели, са го правили да се чувства специален и щастлив, както и са го стимулирали той да опитва и да успява да прави чудеса (фокуси) за другите, за да им дава (предава) по същия начин желание за живот.

Вторият, обаче е възприемал вълшебника като илюзионист. Може много да са причините. Може вълшебника да не е бил умел фокусник и по-скоро да е карал малкото дете да се чувства излъгано от магията(фокуса), а не запленено и вдъхновено.Може детето да е било интелектуално изключително напреднало и просто да е прозирало "фокусите"...
Та втория, напук на вълшебника, който всеки път "го залъгва" на дребно, решава, да се конкурира с него разгадавайки и усъвършенствайки неговите номера.Получавайки удовлетворението за цял живот, че никой няма да може да го излъже, защото рано или късно ще му пипне "номера". Единствено, че цената която плаща за това, че "придобива", овладява и използва тази способност да "хваща" и прави фокусите, много по-добре,от "вълшебника" който го е "метнал"
е, че се разделя и с усещането за магия и с вярата си в чудеса.

Какво да се прави - няма как и двете да вървят заедно :))))), но все пак вторият житейски път може да бъде компенсиран с вярата в себе си, собствените способности, което не е слабо оръжие в оцеляването, така ми се струва и може да се мери по мощност със силата на "сляпата" вяра (ефекта плацебо) :))))

Не мисля, че двата типа хора трябва да са в конфликт. Може приятно да се допълват едни - други.
Но в повечето случаи - ей този базисен "поглед" върху живота и съществуването май ги разделя.
За това "при мен" се опитах да обхвана крайностите в дилемите, от чийто избор завили житейската позиция. Струва ми се, че много "двойки", които ще дадат разногласни отговори на "моите" въпроси, не биха оцелели дълго, след периода на "химична" зависимост (влюбването), когато физически се наситята един на друг, до степен, че телата им станат резистентни и не могат да предизвикват "оня" омаен трепет.
За да се закрепи една връзка след, хората трябва да са от един отбор. Но това са си мои веруюта.
Даже мисля, че без влюбеност, без химично привличане, ако са хората от един "отбор" могат да прекарат живота си в едно прилично съжителство. Не малко примери от близкото и далечното минало на "уредени" бракове го доказват.

И тук мога още да поспекулирам
Двама, които вярват, че фокусниците са вълшебници не биха имали особена пречка да са в един отбор.
Един изпечен фокусник, който добре "заблуждава" (вдъхва вяра) в някой, който вярва, че той е вълшебник, но повтарям прави го "много добре"(пипнат ли го, че е просто илюзионист, 100% "сляпо" вярващия ще го обяви за "лъжец" и ще настане голям конфликт, най-вероятно нерешим)
може да е в един отбор с този, който иска да "вярва" в това, че той е вълшебник, но не за дълго. Рано или късно или единия ще се почувства излъган, или другия ще му доскучее да забавлява някой, който той счита за "будала", защото не може да прозре виртуозността на номерата му и ги има за "вълшебства".

Трета конфигурация:

Двама "изпечени" лъжци (илюзионисти) са в един отбор. Или ще бъдат в постоянна конкуренция за надмощие, или ще успеят да се стимулират един-друг.

Но както и да ги въртим. Никога няма само двама да са си достатъчни. За да има спойка и огъм във връзката, на илюзионистите, все ще им трябва някой в някой момент да ги гледа като вълшебници, както и такива, които да им разбират номерата, за да ги стимулират да стават 'все по-добри".

Блаженни са вярващите. Заслужават си царството небесно.

Ние както и да го въртим и сучем, все ще преглъщаме и компенсираме тежестта на това да съзираме илюзията в магията.

Още веднъж ти благодаря за лафа Паро!Отдавна никой не ме бе разговарял така :))))

zelengorova

Gabfest каза...

Абе позаровил си се! :) Благодаря ти, че се включи! Дано не съм те затормозил много...

Аспарух К. каза...

@Gabfest: ни най-малко не си ме затормозил, просто при мен твърде малко неща са категорично ясни и трябва яко да се рови, докато излезе нещо достатъчно недвусмислено за споделяне :)

Longanlon каза...

аааааа, значи така ще си говорим, а? ;)

ползата от житейската гадост е твърде съмнителна в малки дози може би е полезна за някакво закаляване на характера, но поемана редовно по-скоро те прави психическа развалина, уплашена от всичко.

Човек без чувства и емоции, затворен в себе си и уплашен да допусне някого в своя свят, от страх да не бъде наранен. Подозрителен тип, смняващ се във всекиго или пък инертен, на когото вече му е все едно и не може да изпита каквото и да е удоволствие от живота.

Публикуване на коментар