Eпохата на глухонемите

Един текст отпреди години, който вероятно ще ви се види твърде провокационен на егалитаристите сред вас. Колебах се дали да го вадя на бял свят в навечерието на изборите, така че го пускам с известно закъснение. Обхванал ме е някакъв непукизъм, така че ако с него вбеся някой, още по-добре. Така или иначе не ми се занимава да го редактирам, въпреки че вероятно с времето част от разбиранията ми са се променили. Въпреки това продължавам да вярвам в много от написаното тогава, а останалото поне в момента ми изглежда без значение.

Все пак всички ние сме герои от индийски филм. Позволяваме си да вярваме в невероятни истории, където добри домакини красиво управляват държави, където бедните лесно стават богати, където закоравели бандити в свободното си време бродират дантели и ви поднасят подаръци за Коледа.

От момента, от който парите са започнали да управляват света, сме готови да повярваме в каквото и да е, само и само да ни платят добър хонорар. При това реалността вече не се радва на особено търсене. Тя ни обременява като отдавна залежала стока.

В древността хората също са обичали парите, но не са им позволявали безгранично да властват над тяхното "аз". Тогава на никой не му е хрумвало, че социалното положение на человека може да се определя от стойността на работното му време.

Понятията "висш" и "низш" са се изградили според може би спорен, но все пак неизменен закон на природата, където всеки се ражда с конкретно предназначение. Престъпникът не е способен да бъде цар, а делфинът не става за акула. Хората постоянно са се делили на касти или съсловия, не защото толкова им се е искало да бъде така, а защото просто не е могло да бъде другояче.

Многовековният опит е доказал, че свещениците, болярите, селяните и бедняците се отличават не по заниманието си, а по принадлежността си към определен тип хора. Може би ще настъпи миг, в който учените ще успеят да пресметнат генетичния код на царя или пролетария — стига да си поставят такава цел.

Казват, че в голяма степен животът на хората зависи от възпитанието им. И това е правилно, ако възпитанието е насочено към развиване на изначално заложени в човека качества. Безсмислено е да приучваш роден селянин към оръжието. В резултат на това възпитание от него няма да се получи благороден воин, а само страхлив войник. Не бива да натрапваш духовна семинария на човек с нагласите на търговец, защото освен машинации с миро и тамян няма да го интересува нищо друго.

Представителите на "висшите" са могли да си позволят да се занимават с всякаква работа, присъща на низшите съсловия, но низшите не са могли да се занимават с работата на висшите съсловия. Това не е ставало просто заради нечий каприз. За хората е било напълно очевидно, че роденият селянин не е така универсален, както например един боляр - и в ролята на боляр би бил крайно опасен за околните. Това не е пречило на граф Толстой да държи плуга, или на цар Борис - да кара влака; това не е причинявало вреда никому.


Класическите образи на идеалния аристократ и идеалния селянин можем да открием в "Дон Кихот". Странстващият рицар и неговият оръженосец са по същината си два коренно различни подхода към живота, свързани неразривно един с друг. Когато хитроумният идалго крещи: "Браво, Санчо! Приключение!" — Санчо отговаря: "Дай Боже да е успешно!" Дон Кихот не е имал навика да се терзае от съмнения и да се поддава на чуждо влияние: "Напразно ли е или не — това е моя работа". Санчо се държи съвсем другояче: "Синьор! Не може ли да ми оставите два дни да помисля как да постъпя?" Не може да се каже кой е по-лош — Санчо или Дон Кихот. И двамата са добри, защото всеки се намира на подходящото за него място.

Съсловното разделение е било полезно с това, че е изключвало хаоса в социалните и личните отношения между хората. Признаците на "вродено" благородство и изтънченост са придобивали конкретен статус и пълномощия. Естественият отбор според проявените качества е осигурявал някакъв вид енергиен баланс на цялата човешка биосфера. Макар духовният и управляващ елит да е можел да бъде подложен на натиск от низшите съсловия, той все пак не е бил обект на манипулации от тяхна страна.

Новите производствени отношения обаче са променили всичко. Парите, концентрирани в ръцете на низшите съсловия, са започнали да определят накъде духа вятърът. Родените да бъдат търговци са изкупили функциите на болярите: жирафите са започнали да работят като слонове, слоновете пък да изпълняват длъжността на пингвини. Всички усещат, че това е нередно, но жаждата за пари ги заставя да забравят за всичко.

Биологичният хаос на буржоазната демокрация е провокирал серия от културни катастрофи. Благородниците и хората, осигуряващи хармония на духа, са започнали да бъдат смятани за отживелица от миналото. В резултат на това етичната нормативност на человечеството е минала през резки деформации.

На пръв поглед всичко изглежда благопристойно: навсякъде говорят за човешките права и организират приюти за бездомни животни. Но хората са наблюдателни същества - и въпреки огромното си желание не могат да излъжат самите себе си. Постоянно изпитваме дискомфорт от неестественото поведение на новите представители на обществената конструкция. Техните декларации на хуманистични идеи изпълняват ролята на обикновена стока, която се продава според нуждата. Даже личния живот на този непресят елит е придобил търговски смисъл. Отиваме на избори като в празен магазин, където ни предлагат остатъци от никому ненужни стоки. И сме принудени да избираме от това, което има, разглеждайки гарантирано измамната опаковка. Съзнателно купуваме лъжи, защото истината никога не се намира на щанда. Нашият вкус е инструмент за собствената ни манипулация. Търговците просто се подчиняват на нашия вкус, подобно на комисията за защита на потребителите.

Авторитарността на парите е лишила от авторитет хората сами по себе си. В мнението на човека могат да се вслушат само в случай, че той се е реализирал като продукт. Разрушавайки качествените съсловия, обществото е изгубило ориентирите си за качествен живот. Днес Санчо Панса има самочувствието да поучава Дон Кихот. Разбира се, благородният идалго няма на какво да се научи от добродушните селяни. Но селяните не съзнават това. Те се объркват от наличието на големи банкноти в тяхната кесия. Те не разбират, че успешно продадените репички не могат поставят на една везна булдога и носорога. Дон Кихот не умее да слуша Санчо, а Санчо не желае да слуша Дон Кихот.

Превърнали сме се в общество на глухонеми. Никой не е в състояние да си представи къде се намираме и накъде отиваме. Няма и кой да го обясни. Този, който си е купил правото на глас, няма какво да каже, а тези, които имат какво да кажат, вече са изгубили това си право.