The Notebook

Старо цинично куче съм. След провокация от двама познати, които ми казаха, че са се наревали яко на един и същи филм (The Notebook), реших, че няма какво да изгубя, ако и аз се пробвам да поплача. Не че слъзните ми жлези са твърде пресъхнали... но все пак да хвърля едно око - защо аджеба толкова хора ги избива на сълзи от този филм. Включително корави мъже. Е, едно мога да кажа - и от мен излезе сълзица, в последните мигове. Не кой знае колко, защото, както вече подсказах по-горе, съм коравосърдечно копИле, или може би би трябвало да кажа копеУе? Все едно... стига глупости, минавам направо към същината. Знам ви аз, всичките сте заети хора... вече със сигурност съм ви досадил с това въведение :)


Странно, въпреки че все пак филмът ми хареса и ме разчувства, не спирам да му намирам недостатъци. И все пак не само че според мен става за гледане, но и е в състояние да ви разтърси емоционално. Представете си картина, разрязана на малки парченца. Която несръчно хлапе се опитва да подреди... както се реди пъзел. Личат грешките, кръпките, несъвпаденията, местата, където нещата са останали неогладени... но когато в крайна сметка всичко си дойде на мястото, виждате пред себе си шедьовъра, какъвто би могъл да се получи. И някак си забравяте за останалото. Ако гледате The Notebook с твърде строгия поглед на критика, той е твърде слаб, за да заслужава въобще вашето внимание; ако обаче подходите с емоция, той е близо до шедьовъра. Точно това го прави и така противоречив.


Ще се опитам да не разкривам сюжета в детайли - въпреки че той е абсолютно предсказуем и от самото начало можете да отгатнете дори как ще завърши. Съдете сами - мекосърдечно девойче от богато семейство се колебае между двама - богат и добър младеж и беден и добър младеж, като мисля, че е очевидно кого, противно на логиката, избира в крайна сметка; историята изобилства от ретроспективи, доколкото се разказва от името на вече остарялата двойка - и за да допълним недостатъците в разказа, в наши дни тя е с амнезия деменция, той й чете тяхната история, по този начин връщайки я при себе си. Финалът го премълчавам, защото в него е солта на историята, въпреки че и той не е далеч от предвидимото.


Реално филмът е пълен с клишета до степен на непоносимост. Ако не беше неимоверният актьорски състав, който го удържа на адски високо ниво, просто щеше да се превърне в типична бозица от тези, които целят просто да изстискат заветната сълза от зрителя, разчуствайки го с евтини похвати. В сюжета ясно личат движенията на кукловода - използвани са толкова много класически схеми с познат ефект, че от един момент нататък предварително знаеш какво точно ще се случи. Формулата е доказана, работи от години - и един от най-пресните примери за същото е "Бенджамин Бътън". Има нещо, което безотказно действа в такива филми и на циници като мен, стига актьорите да са си свършили добре работата. Тук почти всички са на място - макар че Рейчъл Макадамс не ми изглежда убедително като богатска дъщеря, но това е въпрос на вкус. Всъщност част от женския каст видимо куца, просто заради абсурдните и неправдоподобни аспекти на сценария, където жените се мятат от една емоция в друга като абсолютни истерички. Не че това го няма и при мъжките персонажи, но... някак си Джеймс Гарнър и Райън Гослинг успяват да се удържат от преиграване.


Номерът ставащото да не започне да ви изглежда като истински фарс е в това от един момент нататък просто да се отпуснете и да възприемате ставащото на екрана именно като алегорична и красива приказка, ако ще и несръчно конструирана. Но пък изиграна от доста талантливи изпълнители. Ако успеете да се изключите от следенето на сюжета сам по себе си - и се оставите единствено на емоцията, нещата започват да звучат по коренно различен начин. Операторската работа на Робер Фрес е образцова, той е успял да направи филма неимоверно, приказно красив. Музиката също действа най-добре на емоционално ниво, стига да не се замисляте много-много за историческите или стилистичните несъответствия. Има и няколко наистина сполучливи епизода, които заслужават да влязат в учебниците - например сцената със светофарите на централната улица - и езерото с лебедите. Всъщност просто се опитайте да гледате филма, без да обръщате внимание на сценария и режисурата (знам, че звучи смешно и парадоксално, но именно тогава нещата си идват на мястото - иначе непрекъснато ще се дразните от клишетата, които изскачат от всеки ъгъл).

Дали да го гледате? Ами не знам. За жените ще кажа: ако имате чувствителен мъж до себе си, вярвате в любовта за цял живот и обичате да си поплаквате пред екрана, отговорът е категорично "да". За мъжете ще се опитам да се изразя по друг начин - ако искате да минете за чувствителен и да накарате девойката да се разплаче, за да я утешавате след това (тук следва многозначително покашляне), филмът е точно за вас. Не, това прозвуча вулгарно. Хайде да го кажем така: може да не вярвате във вечната любов, но изтърпете тази слабост на девойките, склонни да вярват в такива неща... ако не можете да им свалите звездите от небето собственоръчно, оставете ги поне да ги съзерцават на екрана. Какво щеше да е любовта без приказки? А, да, ако сте бедни като църковни мишки, замислете се с кой герой ще ви асоциира тя след гледането на този филм... :)

P.S. За правилното възприемане на този филм много спомага това да не сте се отучили от този искрен, емоционален и много детски начин на гледане на кино:

Чудо

Насред нервния, бесен ден, обилно подправен с късане на нерви с непредсказуеми колеги, е изключително лесно да видиш чудо. Малко. Топло. Трепетно. Живо. Чудо на съзерцание и разбиране. Чудото на живота сега. Тук. Не някъде там в сладката далечина. Не след отпуск на тропическите курорти. И даже не в портфейла на щедър меценат. Чудо ежедневно, обилно подправено с ежедневие. Чудо във всеки миг.

Чудото в това ти да вдигнеш глава и да прибереш с ръце търбуха, представяйки си се като строен красавец, а при това те гледат леко насмешливо, но ласкаво и с топлота. В това с каква невероятна тъжна нотка от клона пада пожълтял лист - и няма кой да стои отдолу, разпъвайки платнище и да крещи: "Не го прави, не скачай!". В това как ти хвърля поглед шофьорът на колата, скучаещ в съседната писта на булеварда, не сърдит, нетърпелив, раздразнителен, а като че ли някак извинителен. Какво да правим, такъв ни е трафикът, никой не е виновен. В това така простичко: "Е, как си? Нормално ли е всичко? Виртуално те прегръщам!", прочетено с изпитата набързо чаша чай по обяд, което може да те освободи от трупаното цяла седмица напрежение.

Чудото в това, че можем просто да спрем. Просто да погледнем на света наоколо и с всичките пори на душата си да попием удивителните, райски сокове на живота. И абсолютно потресаващ е самият факт, че понякога наистина го правим. Не с раздразнение, не бързайки и суетейки се, а изведнъж. По интуиция. По команда отвътре. Това е абсолютно невъзможно чудо, че зад грубата телесна обвивка се крие душа, а не сбръчкано, твърдо, плесенясало парче забравено сирене. И правилно изсвирената нота може лесно да изцеди от нея сълза. Тъжна, благодарна, щастлива. Щастие, че имаме това малко чудо на сегашния момент. Момент от живота.

Нощен полет над MCITP учебниците

В рамките на необходимостта да помагам на един неблагополучен познат - опитвам се да чета книги за самоподготовка по Windows Server 2008. За MCITP, изпити 70-647 и 70-640. Не че ме е досърбяло да се явявам на тях, в общи линии за тях ми е trans penis - но нали все пак трябва да си имам някаква представа за WS2008, преди да се заема да му оправям бакиите в режим "напред в атака, и грешки е за предпочитане да не се допускат"... :)

Е, господа, това не е просто майката-си-трака. Това е майката-си-трака-трака-трака.

"Днес с вас ще се учим да сглобяваме газотурбинен двигател.

За това ще ни бъдат необходими две бутилки водка - и разглобен газотурбинен двигател." ©

По отношение на въпросното четиво - изглежда просто феерично. Не знам да се смея или да плача.

"Пълноценната поддръжка на протокола IPv6 е фундаменталната разлика на WS2008 от всичко, което въобще е съществувало досега, от времето на абака. Това е много важно свойство на WS2008. Именно заради него преди всичко е бил създаден WS2008. Гордейте се, че вече имате WS2008. В това занятие напълно ще се изпълните със съзнанието за важността на IPv6 в реализацията му в WS2008, ще се научите да настройвате мрежи под този протокол, а също така ще усвоите настройката на DNS за IPv6 адреси.

Адреси v6 могат да се раздават чрез DHCPv6. Ако искате - и stateless, ако така предпочитате. Или въобще с автоматичните настройки. Но доколкото тази тема излиза извън рамките на този учебник - да присвоим на нашия тестов интерфейс адрес ръчно: fec0:0:0... И няма какво тук да питате за DHCPv6! Всичко си го има на TechNet, някой да е отменял употребата на Google?!

А сега пингнете гейтуея. Със същата команда, която е и за IPv4 хостове. Вижте! Вижте! Виждате ли? Той се пингва!! И със същата команда, което е особено важно! Ай, въх, всички се съберете, съберете се тук, всички, да празнуваме - оказва се, че IPv6 все пак също умее да се пингва!! Ще пием и ще празнуваме. Поне седмица!

... А още - IPv6 има специални адреси на локалните хостове, локалните канали, аналогични на APIPA, а също така и други broadcast адреси. Префиксите им са ей такива... Запомнете, запомнете тези префикси! На изпита ще искат от вас наум да пресметнете например груповия адрес - един х.. знае защо въобще това би могло да ви потрябва на практика - но ще ви го поискат.

А сега... Сега същинското шаманство. Конспектирайте си стоипейсет начина да осигурите поддръжка на IPv6 върху традиционни IPv4 мрежи. От които никой, който е в здравия си разум, няма никога да се откаже в обозримо бъдеще, защото такованите в главата ентусиасти в нашия бранш особено дълго не се задържат: такъв ни е браншът - консервативен донемайкъде. 6to4, Teredo, ISATAP - и прочие никому ненужни екзотики. По-подробно за цялата тази ш...ния можете да прочетете - отново - на TechNet (купчина линкове) или в RFC (още един куп линкове). Но засега просто запомнете, че такова нещо по принцип съществува. Така или иначе всичките ви сървърни интерфейси ще работят изключително и само в IPv4 - но ние това все едно не сме ви го казвали, ако нещо..."

По-нататък става още по-весело.

"А сега - дискотека с блекджек и проститутки практика! Създайте в конфигурацията на DNS статичен запис за хост с v6 адрес. Не забравяйте да деселектирате полето "обновяване на реверсния запис". Сега влезте в реверсната зона и се уверете, че съответният PTR запис липсва. После се върнете и все пак създайте реверс. Убедете се, че той все пак се е създал. С това упражнението приключва, Вие вече се научихте напълно да работите с протокола IPv6, поздравления! Ай, въх, всички се съберете, съберете се тук, всички, да празнуваме!!"

Бележки: стоипейсет линка към допълнителни материали в TechNet и RFC, през всеки абзац от текста.

...Направо ридах над разделите, посветени на интеграцията на структурите на Win и UNIX. Започват епично: "Най-после! Най-после MS WinServer се научи изцяло да поддържа всякакви хетерогенщини. Ето има ADFS, ето - NIS и NFS (демек преди ги нямаше, нъл тъй), ето има синхронизация на паролите (юниксовите админи радостно отварят /etc/shadow за запис за всички). И въобще - вие дайте каквото и да е от POSIX архитектурата, ние ще му осигурим поддръжка! (ми да бе: стандартът POSIX е бил формулиран едва ли не още преди Бил Гейтс за първи път да се заеме като тийнейджър с ръкоделие в банята...)"

Завършваме обаче, естествено, погребално: "Упражнение 1, за затвърждаване на наученото. Вие сте администратор на транснационалната корпорация FuckMeTender, която неотдавна е погълнала фирмата PunksAreNotDead, сисадмините на която и до момента си нямат идея какво е Windows. Вашата задача е да разкарате всички юникси от поделението и да мигрирате към най-правилната и съвременна технология WS2008. Вашите действия?"

NIS? NFS? ILM? SUA? Хо-хо-хо. Отговорът се съдържа директно в самия въпрос: "разкарайте всички юникси". Останалото е само чесане на езика в стил "колко сме готини". А иначе кажете ми, защо WS2008 може да изпълнява ролята само на NIS master, но по принцип не му понася ролята на NIS slave. Интеграция просто маматаситрака, ъхъ.

Бля, а за теорията на планиране на ADDS инфраструктурата, избора на модели на структури на домейни и изграждането на доверителни отношения мисля въобще да си замълча. Дори и в основното училище по родинознание са ме учили на по-практични неща. Като "Априлската линия на партията е жизнена и силна с умението на партията да търси и намира научнообосновани решения с огромно практическо значение за движението ни напред". Нима може да има бисери от типа: "Има случаи, когато. А има и обратното. Ето фирма с 20 компютъра - а в AD 4 дървовидни структури и 50 домейна. А виж транснационална мамата-мамата-трака-корпорация с филиали в четиридесет страни, десетки хиляди станции и кинти до степен да спиш върху тях вместо дюшек - но само една дървовидна структура и един домейн. В общи линии, първоначално изяснете всички подробности един х... знае от кого, по-нататък се опитайте да ги сравните с еталонните примери един х... знае какви, а после хвърлете монетка за избор с ези/тура на конкретния модел. Описан впрочем също до потрес мъгляво и неясно."

И след това нещо издават някакви сертификати за професионализъм, ако не бъркам?!?

Ако е така, това изключително ми напомня MBA: "Всичко знам на теория, ама нищо не умея да направя с ръцете си." Тъжна история. А пък аз повярвах, че чета методически ръководства или решения на стандартни задачи.

Making It To 30

Реч на Дейвид Фостър Уолъс пред завършващите Кениън Колидж през 2005 г., посветена на това какво е "да осъзнаваш живота и да живееш ден за ден" ("to stay conscious and alive, day by day"). Кратък откъс:

«Типичният ви ден например е: ставате сутринта, отивате във вашата сложна, интересна работа, работите там 9 или 10 часа, и в края на деня сте уморени, изтощени психически - и всичко, което искате, е да се приберете вкъщи, добре да вечеряте и може би да разпуснете няколко часа, а после по-рано да легнете да спите, защото трябва утре рано да станете и да правите всичко това отново, но след това си спомняте, че вкъщи са ви свършили хранителните запаси, а не сте имали време да пазарувате тази седмица, защото сте били изключително заети непрекъснато, заради сложната, но интересна работа, и се налага да минете с колата до супермаркета и да купите нещо за ядене.

Краят на работният ден е - и трафикът по пътя е изключително натоварен, затова вие стигате в супермаркета по-късно, отколкото сте възнамерявали, а после, когато най-накрая се окажете в него, той е абсолютно препълнен с хора, защото сега, както вече казах, е краят на работния ден, когато всички хора с тежка, но интересна работа си купуват продукти за вечеря - и супермаркетът е ужасно, безумно ярко осветен, и там звучи някаква попмузика от типа на Кание Уест или нещо дори още по-лошо - и това като че ли е последното място, където сега би ви се искало да се намирате, но нищо не можете да направите, защото трябва да хапнете нещо, и бродите из огромните, обсипани с флуоресцентна светлина коридори на хипермаркета, промъквайки се между количките на другите хора, в напразни опити да откриете необходимите ви продукти, изпреварвайки другите бързащи хора с пълни колички, и накрая ви се пречкат някакви старци, които се движат много бавно, пречкат ви се младежите, които се возят на количките по коридорите между рафтовете, а хиперактивните деца, които дърпат родителите си за ръкавите, умолявайки ги нещо да им купят, също не добавят оптимизъм, но ето че в края на краищата събирате всичките необходими ви продукти в количката и бързате към изхода, за да откриете едва тогава, че всички каси са препълнени от купувачи и се налага да застанете на опашка на сто метра от самата каса, което действа абсолютно обезкуражително – защото магазинът е толкова огромен, нима е толкова трудно да направят повече каси?, но вие поемате десетина пъти дълбоко дъх и удържате яростта си.

На касата плащате в кеш, или с кредитна карта, след което ви изпращат с думите "Всичко хубаво! Заповядайте пак!", и това е истински глас на смъртта, а после на паркинга, балансирайки с купчините пакети с хранителни продукти, се опитвате да ги поберете в миниатюрния багажник така, че нищо да не падне на земята, а после, след половин час маневри по препълнения паркинг край хипермаркета, най-накрая излизате на шосето и можете да се влачите със скоростта на костенурка до дома си, за да можете най-накрая да си направите вечеря, и така нататък, и прочие, и прочие.»

Едно от най-добрите неща, които съм чел напоследък.

Впрочем седмица след публикуването на тази реч Уолъс се самоубива. Многозначително, доколкото едно от последните изречения в този текст гласи: "It is about making it to 30, or maybe 50, without wanting to shoot yourself in the head."

Буря с подръчни средства

Напоследък зачестявам с глупостите, но когато нещо ме шашне толкова, че просто не мога да му устоя, сори. Жалко е, когато нещо така фундаментално потъне в Twitter-лентата за секунди.

Пичовете по-долу са единственият джаз-хор в Словения. Наричат се Перпетуум Джазиле и тук можете да видите как с подръчни средства изобразяват... буря!

Изключително впечатляващо.

И за да не хабя още един пост за нещо не по-малко добро, ето ви малко спонтанни инвенции от неподражаемия Боби Макферин, който демонстрира превъзходството на подскоците пред скучното натискане на клавиши, свирейки пентатоника с... зрителите:

Понякога пилетата наистина са гадни

Снощи сивото вещество в главата ми се размърда и започна да подава признаци на живот. Признавам, че обикновено това се случва твърде рядко - и както обичах да казвам преди време, "не се занимавам с неприсъщи на мен дейности като мислене". Обикновено опитите да използвам главата си за нещо довеждат до яки купонджийски процесии, гарнирани с алкохол, изобилие от пиротехника и полуголи тела. Но днес се наложи да се почеша по рошавото теме, да затворя очи и да преброя до десет, тъй като процесът на употреба на мозъка за нещо смислено ми причини болка. За какво говоря с такива заобикалки? Ами за киното, да го вземат мътните дано.

Снощи отделих време да изгледам последното творение на всенародно любимия Куентин Тарантино - "Гадни копилета", и в резултат на това ето какво ми хрумва: искам да се върна назад във времето - с петдесетина-шестдесетина годинки (може би и повече) и да пооправя нещо. Така да се каже, да си изпусна отверката в перфектния часовников механизъм на миналото. А именно искам да се погрижа за гениалната персона, която е измислила понятието "търговска марка". И не само го е измислила, а го е заредила с особен смисъл, добавила е към него цена и ценност не само в паричен еквивалент, но и в социален, че и в културен. Защото има нещо хипер-гнило в Дания. Иначе с нищо друго освен привлекателността на марката, не мога да обясня "феномена" и "уникалността" на Тарантино.


Trash-ът като култура в нашето време на завладял всичко блясък надали учудва когото и да е. Самият траш отдавна се е превърнал в част от блясъка, превземайки дори модната фотография. Анти-гламурът е по-гламурен, отколкото изобличаващ, мисля, че това е очевидно до степен на баналност. В настоящото му агрегатно състояние мога да възприемам тази част от културата единствено защото се смятам за достатъчно здравомислещ човек, поради което предполагам, че притежавам и някакво чувство за хумор. И дори се осмелявам да се надявам, че тези две умения ми позволяват донякъде спокойно, с доста сериозна частица ирония да се отнасям към разните прояви на съвременното изкуство. И дори не просто да се примирявам със съществуването му, но и да откривам в някои негови неприятни черти особен чар. Но в случая с "Гадните копилета" е необходимо доста по-тънко чувство за хумор от моето, за да възприемаш ставащото на екрана от позитивна гледна точка - или поне за да разбираш за кого е организиран целият този адски цирк.


В кой момент един гений, или притежател на изключителен талант и оригинален поглед за света, се превръща в търговска марка? Явно в този миг, когато чувства приятната тежест на банкнотите в портфейла. Иначе как да обясним чудовищните превъплъщения, случващи се с други таланти? Например, как барабанистът на Nirvana можа да се превърне във фронтмен на Foo Fighters? Или как един режисьор, на няколко пъти погледнал киното под малко по-различен ъгъл, изведнъж превърна името си в марка, позволяваща тъпо печелене на пари? Вероятно не всичкото зло на тази земя е в парите, но сериозната им роля е безспорна. Впрочем, ако Тарантино беше режисьор на порнофилми, дори бих ръкопляскал прав на "Inglourious Basterds". Но Тарантино все пак снима кино. И всеки път критиците се задавят от възторг.


Да си го кажем в очите. "Гадните копилета" по думите на създателите и участниците в филма е алтернативен, смешен поглед върху историята. Да приемем, че е така. Да приемем, че вече сме свикнали, че филмите за Втората световна са история на трагедията на еврейския народ. Да кажем дори, че вече спокойно приемаме факта, че от ръцете на нацистите са пострадали само евреите. Холивуд смело е отписал от ситуацията циганите, славяните, поляците, сърбите и даже, о, какъв ужас! - сексуалните малцинства. Разбираемо, в самия филм Тарантино нарича киното еврейска територия, където чрез думите на един от епизодичните герои се чуди, как може да правиш добро кино и да се състезаваш в производството на кино на чужд терен. Добре, но все пак ми се иска да разбера къде в цялата тази история е "смешният" поглед върху историята? Алтернативен - да, определено, алтернативност там има цели хероинови феерии, ако не и нещо още по-сериозно. Но къде е хуморът?


Лентата, както май напоследък е прието да се наричат подобен род мащабни епични платна, си е откровено скучна. Патентованите прийоми на Тарантино - дълги диалози и стремителна развръзка - в този случай не са нищо друго освен клише, което не привнася в сюжета практически нищо. Тарантино се повтаря на практика във всяка сцена. Увлеченията на режисьора по източното кино просто изскачат във всеки кадър, пъхат се отпред от всички монтажни връзки, крещят за присъствието си във всеки мизансцен - и това, което в първата част на Kill Bill все пак някак си се вписваше в цялостната структура, в "Гадните копилета" се предръща в трети крак при вече налични пет. Чист траш, но ако в "Бибрутално" този траш поне беше първоосновата на цялата история, то в "копилетата" той е като тлъст червей в сочна ябълка - не просто разваля впечатлението, но и прецаква абсолютно всичко. Но доколкото допускаме, че "Гадните копилета" представляват смешен поглед върху историята, то за гледане на филма е добре да се заредите предварително със стимулиращи вещества, в противен случай току-виж ви потрябвала помощта на специалисти.

Разбира се, ако формата за вас е всичко - тогава този филм е просто задължителен за вас. В него има всичко, което можете да очаквате от един Тарантино - пищни диалози, резки подскоци в скучноватия сюжет, типичните свръх-едри планове и навиране на камерата в най-неочаквани места. Плюс изобилие от кървища, натурализъм, скалпиране и изобилие от черен хумор. И дори разделението на филма (някой да е изненадан?) на отделни глави, които на всичкото отгоре се наричат точно глави. Ако точно по това си падате, вероятно ще се наслаждавате на всеки кадър, като на Veuve Clicquot от добра година. Просто не търсете съдържание. И не се питайте за какво е филмът, че ще започне да ви пуши главата.

За малко да забравя - Господи, благодаря ти за "Рок радио"! Какво бихме правили без такива филми в света на победилия тарантиновски гений? И сърдечно да благодаря на българските дистрибутори за опитите да преведат каламбура Basterds - поне това осигурява известно забавление. Защото останалото... просто не не е моят тип бира.

Вечната война

Понякога изглежда, че съществува цял план, който се реализира от всички представители на един пол, имащ за цел да разруши здравия разум на мъжа. Ако не ни подлудяват от похот, жените ни докарват до безумие със странностите си и непоследователното си поведение.

Дори това, че сме наясно с използваните за целта техники, не помага особено, тъй като изборът между достъпните техники - и изпълнението им, базирано на непредвидими намеци, води до неизбежния резултат.

Да, обвиняват мъжете, че държат властта в обществото - и потискат жените. Само че това е безнадеждно остаряла теза. Като поколение, израснало между конкуриращите се, но абсолютно несъвместими идеали на джентълменското поведение от 50-те и 60-те години - и феминизма от 70-те, мъжете от началото на XXI век са сигурни само в едно - в липсата си на права и начини да контролират каквито и да е ситуации, в които присъстват жени.

Каквито и да са обстоятелствата, обществото автоматично обвинява мъжа и оправдава жената в конфликтни ситуации - от развод до домашно насилие. И за всяко възражение, което мъжът може неохотно да направи по тази тема, има поне 20 жени, които изгарят от желание да използват креслив тон и вербални бойни изкуства, за да заглушат и обезсилят изложения аргумент (или поне този, който го е изрекъл, ако самият аргумент не подлежи на отрицание).

Какво мразят жените в поведението на мъжете? Всичко.

Така че запомнете, мъже: единственото средство, което притежавате, срещу което жените са безсилни, е логиката. Използвайте я.

Генетични мошеници

Една новинка от тези дни някак си мина незабелязана - на 19 августа пуснаха на свобода американец, досега лежал 20 години в затвора. Според официалното съобщение - защото чрез ДНК изследвания се е доказало, что не той е убил и изнасилил жертвата и всъщност се е озовал "на топло" заради съдебна грешка. Не искам да кажа нищо лошо за човека - и идеята на това, което ще кажа, не е да го обвинявам.

Само че подозрителният ми мозък забелязва особена ирония на съдбата в факта, че точно на 18 август израелската фирма Nucleix публикува резултатите от изследване, посветено на създаването на "фалшиво ДНК". И там се казва следното, цитирам:

"The current forensic procedure fails to distinguish between such samples of blood, saliva, and touched surfaces with artificial DNA, and corresponding samples with in vivo generated (natural) DNA".

С други думи, съвременните технологии и процедури за проверка на ДНК не са в състояние да различат образци с естествено ДНК - и такива с изкуствено генерирано от Nucleix ДНК.

Повтарям, срещу точно този американец не мога и не искам да кажа каквото и да е. Но ми хрумва следното - шубе ме е да си помисля даже колко милиона долара сега ще бъдат инвестирани в този бизнес. Интересно, научилите тази вест вече разпратили ли са я до познатите си по затворите?

Преди перяха пари. Сега е време да започнат да перат хора.


А, да! За малко да забравя. Скъпи писатели и фантасти, позволете да ви поздравя! Започва Епохата на генетичния пънк.

Сега всяка банда ще има познат генетик, а без връзки с биологична лаборатория гангстерите просто няма да бъдат смятани за сериозни гангстери.

И 18 август 2009 може официално да се смята за Международен ден на генетичния пънк.

Доброто сърце на английските джебчии

Знаейки, че хората преживяват тежки времена заради проточилата се икономическа криза, 20 бивши джебчии решиха да започнат живота си начисто. Членовете на създадената от тях организация TalkTalk's дежурят на Трафалгар Скуеър и в централния район на Лондон Ковънт Гардън, както и на други най-посещавани от туристите места. Т.нар. "putpockets" незабелязано пускат в джобовете и отворените чанти на безгрижните минувачи банкноти от 5 до 20 британски лири. Акцията ще трае в Лондон до края на август, след което ще продължи и на други места из цяла Англия. Шефът на организацията Крис Фич обяви, че по такъв необикновен начин хората от TalkTalk's искат да зарадват хората в толкова тежкото за тях време. "Толкова е приятно чувството, когато даваш нещо някому. А британците предвид сегашната икономическа ситуация действително имат нужда от това. Всеки път когато пусна нещо в нечий джоб, се чувствам по-малко виновен от факта, че толкова години съм бъркал там", - добавя Фич.

Източник: "Ройтерс"

Кажете ми сега, не е ли това чудесно начинание! Защо да не го подкрепят и бившите политици? Нашите, естествено. Макар че може би и английските нещо крадват, но едва ли в такива мащаби. С удоволствие бих прочел следното:

Знаейки, че хората преживяват тежки времена заради проточилата се икономическа криза, 20 бивши крадливи политици решиха да започнат живота си начисто. Членовете на създадената от тях организация "Не сме стиснати!" дежурят около болници, приюти за бездомни и особено около пощите, когато там раздават пенсии. И незабелязано пускат в празните портмонета на бабите и джобовете на клошарите пачки банкноти. Шефът на организацията С.Станишев обяви, че по такъв необикновен начин членовете на организацията искат да зарадват хората в толкова тежкото за тях време. "Толкова е приятно чувството, когато даваш нещо някому. А българите предвид сегашната икономическа ситуация действително имат нужда от това. Всеки път когато пусна нещо в нечий джоб, се чувствам по-малко виновен от факта, че толкова години съм бъркал там", - добави той.

Абсурд, естествено. Няма бивш политик да подхвърля пари на бабичките. Но пък може доброволно да преведе няколко милиона обратно в бюджета, нали? Макар че не: оттам незабавно ще ги краднат други политици. Може би тогава да купят триста камиона с асфалт, които някога са откраднали, и поне на една от магистралите ще престане да има ями с размера на малък камион? В общи линии, надявам се да се позамислят да направят нещо по въпроса. Нима английският джебчия може да си позволи щедър жест, а нашият български политик - не?

Електрическа китара? Ето ви електрическа китара!

Гери Мур нервно пуши в ъгъла:

Досега не съм виждал такова нещо. Адски съм впечатлен.

Интимна дилема

Днес, скъпи мои читатели, ще си поговорим за това как правилно да се потим и съответно да воним. Като човек, който има опит и в двете...

- Скъпи, къде беше?
- Тичах.
- Странно, тишъртката ти е суха и въобще не мирише!
- Идиотка, тичах с друга тишъртка!
© стар майтап

В онези времена, когато още гледах нашата забележителна телевизия, изкупена вече напълно от mr. Krassimir Guergov - тоест в скапаните времена на 90-те години - често обръщах внимание на всякакви полудокументални кадри от разните му там парижи, амстердами, лондони и други цивилизовани африканско-азиатски градове. И се потрисах от обемите на народа, движещ се с велосипеди. А говорителите зад кадър подхвърляха ехидно: "Вижте - самият премиер-министър на Марихуандия отива на работа само с велосипед, защото качествената трева отдавна му е прояла мозъка много се грижи за защитата на околната среда, а и задръстванията, таксите за пътищата и паркиране са такива, че си таковало майката."

Сега си мисля, че такива обекти по телевизията вече не се пускат. Не мога да проверя, защото нямам вкъщи средства за попиване на телевизията на Великата държава, преродила се от пепелта на 10 ноември. Но подозирам, че едва ли някой ще разказва за велосипедните пътешествия на напушените чуждестранни премиери - на народа на страна, столицата на който се запушва незабавно и тотално заради не само заради кортежите на президента, премиера, всички министри и половината депутати, но и за която и да е снабдена с някаква власт чуждестранна твар.

Но пък велосипедите по улиците на европейските градове... от отсъствието на репортажи за тях в най-обективната в света телевизия едва ли те са се изпарили във въздуха.


Та ето какъв въпрос ме тормози. Един такъв интимен въпрос, в духа на "как да пръднеш в тълпата, така че никой да не чуе - а ако чуе, за нищо на света да не си помисли, че си ти". Понеже проблемът и на мен не ми е съвсем чужд...

Пристига значи същият този премиер-министър на работното си място с велосипеда. Хайде да не е точно премиер-министър - за да не предизвикваме реакции на омерзение у читателите. Нека приемем, че е младши чиновник в секретариата в някоя държавна администрация. Та този чиновник през цялото време е въртял педалите, пъшкал е, проклинал е изпитата вчера бира, прекалените количества изпушена марихуана и като цяло нездравословния си начин на живот... Все пак въпреки пъхтенето е стигнал, слиза от седлото, закопчава велосипеда и влиза в сградата.

Но от него, след такова нещо, извинете... хммм... как да го кажа по-деликатно... понамирисва, знаете ли. И далеч не на теменужки. А на абсолютно конска пот. А и какво да прави, отново извинете, с явно забележимите петна на гърба и подмишниците на бялата риза - когато горчивата пот от далечното пътешествие изсъхне? Незабавно да запере ризата в мивката на най-близкия офисен кенеф?

Та ми е любопитно как решават там този проблем? Във всеки офис има общодостъпен душ, може би? Или просто си изтриват тялото с хигиенични влажни салфетки, без да опръскат някого се притесняват от другите - и се събличат до голо насред офиса? Или някак другояче? Понеже в това, че срещу подобно могъщо средство за потене и миризма като велосипеда могат да помогнат всевъзможни рексони и прочие дивотии - да ме извинявате, но не вярвам, понеже неведнъж съм се качвал на велосипед, тичал съм по стълби и съм вдигал всякакви тежести.

Или постъпват точно наопъки - разбираш ли, щом на теб ти мирише, твоя грижа как ще се справяш с този проблем? Един вид, дръпни се и не стой наблизо. Или търпи. Или си пъхни ароматни тампони в носа... Може би така?

Защо аджеба питам ли? Не, ще ви разочаровам, не съм се чалнал, не съм и станал някакъв фетишист :) Доколкото подочувам, един познат обмисля да прави фирмичка, в която май ще има периодично нужда от моето съдействие - и офисът й, ако не бъркам, се предвижда да е ама на такава си п.... лелина, че просто да се гръмнеш. В смисъл, че да се ходи там с градски транспорт е тъпо, защото пробвай, ако можеш, да откриеш удобен транспорт за оригинално измислен маршрут с дължина само 5 километра. Пет километра с три автобуса с две прекачвания - това, да знаете, е голям купон. А пеша да ходя дотам - зарежи. Че и ще се препотя, така де.

Затова виждам точно два варианта: велосипед или малолитражно скутерче. Автомобилът отпада от самото начало - както по бюджетни причини, така и защото да се шофира в столицата на тази страна, особено на такова разстояние - това е дори още по-смешно, просто да се попикаеш от смях. Изобщо не упоменавам, че в този случай ще се наложи да се изръся или за митнически отчисления за тази прелестна държава, или просто да бутна парички в джоба на някой местен търговец за излъскана сглобка на съдържанието на западните автоморги. Плюс вечно гладните и бедни катаджии на всеки ъгъл. Плюс липсата на достатъчно безплатни места за паркиране, адресната ми регистрация в синята зона - и безочливите цени на платените паркинги. И т.н., и т.н. В общи линии - сори, драги мои агенция "Митници" и НАП, ще минете и без моя данък автомобил, мито, каско, селянска безотговорност гражданска отговорност и всичко останало.

Та - велосипед или скутер? Велосипедът е за предпочитане - и е по-евтино, и е по-просто, и за здравето е доста по-полезно, и прочие бла-бла-бла. Излишните килца така или иначе трябва да се свалят, по този въпрос две мнения няма. Но въпросът, изложен по-горе в цял куп не твърде апетитни абзаци - тотално ми убива какъвто и да е ентусиазъм да го правя. С човека се познаваме достатъчно добре, за да не ми се иска да му воня в офиса. А душ там - логично - най-вероятно няма да има. На някой да му хрумва някакво специално решение, някаква такава особена улична велосипедна магия, която аз просто не съм овладял?

Още един допълнителен въпрос - какво да правя аз зимъска, когато сняг забръска. Велосипед? Или скутер? Скутер? Или велосипед? Или да вървят на майната си и едното, и другото - и все пак с трите автобуса... Но за това ще мисля по-нататък.

"Къде си?"

Ако има въпрос, който да ме довършва, той е "Къде си?"

Естествено, няма как да е без предистория. Преди време се разделих с една девойка (е, девойка е силно казано - по-скоро лелче, но... хайде, току-виж ме прочела и се обидила). Тогава ми се струваше, че след като скъсахме, просто животът се спрял. Докато ходехме, тя ми пишеше разни SMS-и. Познайте кой беше най-честият от тях? Същият, правилно. Ходехме къде ли не, ядяхме в заведения в Студентски град и се смеехме като луди. А после скъсахме.

След това, като отивах на гости при мои епизодични приятелки, пишех непрекъснато: "В трамвая съм", "Излизам от подлеза", "Чакам маршрутка", "Качих се в маршрутката", "Отминавам една жълта къща", "Маршрутката зави зад ъгъла, аз също, понеже съм в нея", "Ей сега ида", "Чакам светофара", "Пресекох улицата". Просто нонстоп, все в този дух. Приятелките ми се потрисаха от такива количества SMS-и. А за мен беше адски важно да пиша тези съобщения, за да знае някой къде съм. Тогава се чувствах като изгубен в мислите си, живота, пространството и всичко останало - и ми изглеждаше, че това е завинаги. Така че упорито и настойчиво рапортувах на всички къде съм.

Впрочем тези SMS-и вероятно някой ден биха свършили работа за нещо. Примерно когато направят за мен филм в документалната поредица "Най-великите и гениални българи. Най-красивите българи. Най-добрите българи. И изобщо най-чудесните българи на света." (би било чудесно име за предаване, не намирате ли?), което да води примерно Кеворк Кеворкян, и тогавашната ми изгора, хлипайки пред камерата, да разкаже "... за последен път получих от Ари SMS "Пресичам улицата, виждам будка". След което ще звучи тъжна музика.
"И това е всичко... оттогава никой не е чувал за него. Това беше последното, което той написа. И изчезна завинаги", - така ще говори водещият, докато на заден план ще звучи тъжната музика - и на блубокса в студиото ще покажат някоя моя идиотска снимка, където изглеждам като пълен гъз и гледам с усмивка към хоризонта.

Не. Водещият би казал така:
"И… Това Е. Всичко. Оттогава. Никой! Не. Е. Чувал. За… За Него… Нищо! Това. Беше! Последното!!! Което… Той… Написа. И… Изчезна. Завинаги!" С трагичен акцент върху всяка отделна дума.
По-нататък следват надписите на фона на моята идиотска снимка, вероятно с прическа като на Любо от "Те".


А после отмина известно време. И се запознах с друга девойка. Веднъж тя тръгна да си се прибира в родните Люлински селения, аз нещо се размотавах и не й звъннах, когато се бяхме разбрали, и тя сигурно по майчински се е притеснила - и ми писа от метрото около Обеля SMS "Къде си?" Тогава си рекох, че в живота ми задължително винаги ще се намери човек, който непрекъснато да пита къде съм. Даже ако се намира под земята.

После и с нея се разделихме. И сега преди няколко часа се въргалям в леглото, наканил съм се да спя, проверил съм всички пощи, туитъри, фейсбуци, блогове, докарал съм гугъл ридъра до това да има 0 непрочетени неща... изключвам лаптопа и изведнъж просто ме обхваща маниакално усещане, че току-що e пристигнало писмо. От Нея. Ама така съм сигурен, все едно това писмо ми е в главата, не в компютъра. Както казват, с вътрешностите си го усещам. И че е именно от нея, макар че преди секунда съм проверявал хипер-личната поща, която я знаят само няколко души. Там е, сигурен съм. Отварям направо сървъра, за да не чакам да се зарежда тромавият KooMail с 500 мегабайта кореспонденция - и виждам, че наистина има ново съобщение. Без заглавие, от непознат адрес. Пускам го да се дръпне. Спам. "Increase Your P3nls Width (Girth) By up\to 20%. Gain 3+ Inches In Length.".

Накъде бия? И защо разправям тази история? Ами защото все пак не съм дете. Макар че явно създавам такова (погрешно) впечатление. Нямам нужда да се притесняват за мен, нямам нужда да бъда спасяван, нито да ме обгрижват. Смятайте ме за умерено стар, ленив, досаден и циничен котарак, който е достатъчно голям, зрял и разумен, за да се грижи сам за себе си. И имам бълхи, да. Но нямам нужда да ме посипвате с Фронтлайн, нито да ме лекувате. Харесвам си ги, макар че понякога си чеша ухапванията до кръв. Нямам и нужда да ме храните - да сте виждали котарак, който яде насила?

Не, май тръгнах с погрешния крак. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ацнапикс, или Аспарух, както предпочитате. На 32 години, живея в София. Нормален, здрав, полово зрял четириног екземпляр от котешкия род. Когато нямам пари и ми е скапано, съм склонен да спя много. Защото когато спя, не чувствам нищо, не харча пари и не ям. А когато ми е добре, съм склонен да пиша всякакви дивотии в блога и в Twitter. Не ги приемайте твърде сериозно. Защото аз самият не се приемам насериозно. Обичам си бълхите, а ако изгладнея до полуда, ще притичам при когото трябва и ще замрънкам така, че накрая да ме нахрани, само и само да му се махна от главата.

Преди време на една конференция като начинаещ журналист имах случая да разговарям с известен западен продуцент - и имах глупостта да му задам неимоверно тъпия въпрос кое е най-главното в работата му. За мое оправдание мога да кажа, че бях млад, зелен и наивен. Той, въпреки че явно му бяха втръснали подобни въпроси, отговори: "Да не се приемаш прекалено насериозно. Веднъж снимах рекламен клип, където по сюжет героят се движи из града на легло с огромна скорост. И отивам на снимачната площадка, а там сто души работят - и вървят насам-натам с такива сериозни физиономии, че просто да те хване шубе да се приближиш. Каскадьори, ефектаджии, катаджии, бърза помощ (понеже снимките са с ефекти и каскади, да не стане някоя беля), чуждестранен режисьор, чуждестранен оператор. Направо да останеш с усещането, че този клип ще го показват вместо новогодишните обръщения на всички президенти в света. Обстановката пълна с патос и напрежение. А в кадъра междувременно се движи насам-натам легло, завързано с въже към бронята на автомобил. И в него седи вече позеленял актьорът, който се е изтерзал от цял ден клатушкане и направо е на ръба на това да повърне. И тогава си помислих: "Боже мой, с какви глупости се занимавам…"

Схематичен модел на съвременния бестселър

Въпросните изисквания не са измислица, част са от предварителна версия на официален списък с изисквания, разпратен от издателство до сътрудничещите им автори. Кратка извадка от безценното ръководство за писане на шедьоври:

• Език — съвременен, без архаизми, диалектен говор и злоупотреба с каквато и да е терминология. В произведения с исторически уклон са допустими по 1-2 архаизъма на абзац.


• Абсолютно нежелателни са подробни описания, нямащи структуроопределящо значение за сюжета (устройство на скандинавските дракари, схема на сглобяване и разглобяване на пистолет "Томпсън", структура на съсловията в обществото на Древния Рим и т.н.)


• Повествованието трябва да има само една сюжетна линия и линейна структура с максимум действие и минимум разсъждения. Ретроспективата е възможна, ако е силен драматургичен похват, или като изграждащ сюжета елемент, но най-добре е да се избягва напълно.


• Само един главен герой — в краен случай с един или двама спътници. Главният герой никога не загива. Приятелката на героя може да бъде убита, но не бива да бъде измъчвана или изнасилвана.


• Героят е истински мъж - решителен, самоуверен, харизматичен победител. Произведения за неудачници са допустими само ако те се изграждат в структурата на повествованието като мъже.

Оптимална структура:

• в първата глава читателят се запознава с главния герой (и евентуалните му спътници). Обосновава се способността на героя да решава възникналите проблеми и решително да действа в критични ситуации. Персонажът се изгражда максимално психологически достоверно и убедително (студентите, внезапно превръщащи се във велики войни и могъщи магьосници, ги оставете за киното);


• Действието се развива динамично, с резки сюжетни обрати на всеки 2-3 страници: във всяка глава героят се измъква от поредната каша и веднага попада в следващата, от която ще се наложи да намери изход в следващата глава;


• В течение на действието героят трупа "експириънс": концентрира ресурси, развива способностите си, изгражда или повишава статуса си в социалната среда, в която се е озова, и видимо еволюира от началото към финала - приключенията оставят отпечатък върху него, както вътрешен, така и външен;


• Финалът е оптимистичен, почти хепиенд: пълна победа над противника и изпълнение на основната задача (за завършени творби) или междинна победа (за многотомни поредици).

Чудя се защо още си губя времето в четене на блогове. Време ми е да спра да се занимавам с глупости и да се захвана да пиша роман...

Народопсихология на вулгарността

Терзаят ме едни такива народопсихологични размисли, свързани с една картинка отпреди време в Twitpic, та ще ги пусна на бял свят. Току-виж някой успял да ме убеди, че не съм прав. Но... аргументирано, моля :)


Нашенци имат една особена героична традиция, от която думата "хyй" по малко странна логика се оказва един от най-забележимите компоненти. Не е тайна за никого, че когато негрите пишат на оградата думата "fuck", те най-често я разбират в буквалния смисъл, тоест пишат за това, което мечтаят – в крайна сметка за човека е изключително естествено да пише на оградата или стената за това, за което мечтае. А макар да звучи расистки, негрите винаги са мечтали за приятните неща – да се събират заедно на улиците на негърските квартали, да пеят, виртуозно да свирят на музикални инструменти, да танцуват и да се чифтосват с жени от своята (и понякога от друга) раса. Смята се, че изключение е бил Мартин Лутър Кинг, който е мечтал за равноправие на негрите, но съществуват и мнения, че Мартин Лутър Кинг само упорито се е борил за равноправието на негрите, заради което и е бил убит от белите, а ако бе мечтал за същото, за което и другите негри, нещо повече, ако се беше стремил да постигне това, за което e мечтал, би останал жив и би станал рапър, т.е. богат негър, който щяха да бъдат принудени да уважават дори белите. Тук впрочем се разкрива една важна подробност: полезно е да се стремиш към това, за което наистина мечтаеш, а не да биеш на социални идеологии, което не носи далавера, а на всичкото отгоре и е опасно. Тук можем да си припомним фаталната изцепка на Джон Ленън, който се хемна да се бори за социални каузи, тръгна да се бори срещу Белия Дом и войната във Виетнам, заедно с Йоко Оно, вместо просто и вечно да чука надарената си японка - и тези опасни пориви лишиха Джон от живота, и горката японка от Джон.

Очевидно е, че джазът, блусът, соулът, рапът и мръсните танци за негрите са само лесен начин да се харесат на своите негърки и да получат правото на чифтосване. Затова и негрите пишат на оградите думата "fuck", имайки предвид това, което славянинът с присъщата му топлота нарича чукане.

Съвсем от други подбуди пише на оградата думата "хyй" нашенецът. От бая древни времена въпросната трибуквена дума се пише на оградата не само и не толкова от младежите (а младежите в този аспект са най-близко до негрите - виж по-горе), но и възрастни хора, мъже в зряла възраст, понякога дори дядовци, уважавани в работата и обществото хора. Защо го правят?

Когато възрастен човек по нашите географски ширини пише на оградата думата "хyй", той има предвид естествено не члена като обект - макар и носещ щастие, но все пак разбираем. Той говори за самия себе си – обект непонятен и най-често напълно лишен от щастие. Той дава на себе си най-точното и обхватно определение. Нашенецът постъпна честно, като по този начин показва и заявява какво представлява той на този свят – още повече че по правило в този момент никой не го вижда, а това винаги прави по-леко честното признание пред самия себе си и Бога. Някои нашенци – и именно те са най-интересни, тъй като точно те са истинските герои, - пишат тази дума на оградата - нарочно - когато ги виждат всички. В това има доста мъжество. Думата "хyй" на оградата е винаги вик, обърнат към космоса, протест, тъга по несъстоялия се празник, и - естествено - осъзнаване на собствената незначителност. Пред мащабите на черната бездна.

Ето така разбирам аз този въпрос. А вие?

Ghostbusters '54

Като се има предвид каква слабост ми бяха "Ловци на духове" през 90-те години, просто нямаше как да устоя на това:

Един текст ми стои почти готов в черновите и ако успея да се откъсна от тези кадри, току-виж и успея да го завърша днес. Но гаранции не давам, твърде се зарибих... :D

И покадров анализ... Впечатляващо.

Домът, който изяде стопаните си

Този текст ме разрови отвътре като с нажежен шиш - и абсолютно ми изяде желанието да пиша тази вечер. Но за да не седя с празни ръце, ето ви го в свободен превод. Изключително отрезвяващ - за жалост обаче не действа върху самите жертви на подобни ситуации...

Имах един приятел... и той кашляше лошо нямаше дом. Ама абсолютно никакъв - живееха в квартирата на тъщата, когато тъщата беше в добро настроение, а когато тя не беше на кеф - той нощуваше по приятели с цялото домакинство - съпругата Вени, двата си сина на 3 и 5 години, няколкомесечната дъщеричка, костенурката и многобройните гигантски карирани торби тип "вътре циганчета цакат белот".

Косьо и Вени. Това бяха най-чудесните хора на света. Бяха. Защото в един прекрасен ден им се прииска да си купят собствено жилище.

Парите за жилището бяха толкова малко, че просто да ти стане жал. Но докато всичките им приятели дружно търсеха подходящи обяви по вестниците, обикаляха панелките и врънкаха собствениците да отбият от цената, Косьо и Вени направиха изненадващ ход с коня. Купиха си КЪЩА. На кредит. В конвертируема валута. С 36 (струва ми се) процента лихва. Без първа вноска. РЗП 200 квадрата. В умерено престижен квартал ("Белите брези").

Около седмица бяхме в потрес. После още месец им помагахме за всякакви справки и документи, ходихме да им пренасяме вещите в къщата, седяхме с децата и редувайки се, им михме пода, защото новодомците оставаха без сили. А после те някъде изчезнаха за няколко седмици - и когато им отидохме след това на гости, ни посрещнаха вече съвсем други хора. Не, външно всичко си изглеждаше същото - мама Вени, татко Косьо, двата сина на 3 и 5 години, дъщеричката в памперс, дори костенурката като че ли си беше там. Тя май беше единствената, която беше останала непроменена в тази история. Останалите поразително се бяха променили.

"Не си изтривайте краката, събуйте се, за да не тъпчете с кавалерийските си ботуши паркета в нашия чудесен дом".

"Вашите жалки квартирки в панелните блокове не са достойни за друго, освен за съжаление, а виж, НАШИЯТ ДОМ..."

"Купили сте си тойота? Господи, какви сте примитивни, нима не знаете, чe истинските автомобили са само БМВ? Все едно да сравняваш вашите примитивни коптори с НАШИЯ ДОМ".

С времето нещата се задълбочаваха. Веднъж наминах служебно при Косьо - той има малка фирмичка, в която работят десетина души. Преди там винаги беше чудесно и ненатоварващо - чудесни весели хора, гостоприемен офис, чай-кафе-капучино, ъгълче с задружни пушачи и просто суперско прекарване. Аз, както винаги, влязох в офиса, хлопнах вратата и казах, че навън времето е просто чудесно, така че защо да не се вдигнем тези дни и да отидем някъде на екскурзия и да похапнем на чист въздух. Косьо ме изгледа отвисоко и отряза: "На екскурзия да ядат на открито ходят само хора от простолюдието, а ние устройваме БАРБЕКЮ само на нашата тераса, в нашия великолепен ДОМ." Рече и отсече. И отиде да пуши в гордо уединение.

Докато аз потърсих стол наблизо и се сринах в него, мигайки на парцали, мълчаливите в началото колеги омекнаха, сипаха ми чай и заразправяха. Разбираш ли, за Косьо... тоест за г-н Велков... те вече отдавна са хора втора категория. Защото живеят в панелни блокове, отиват да почиват в Турция, купуват китайски коли и се обличат от аутлети. Косьо... пардон, г-н Велков, в Турция не ходи, купува си дрехите на Женския пазар и колата му открай време е само една, изтъркана Шкода Фабия - та той пари за такива екстри няма, защото има ВЕЛИКОЛЕПЕН ДОМ. Но околните нямат такъв дом, следователно не заслужават благосклонното внимание на този велик човек. Децата на шефа... пардон, той не обича да го наричаме така... на г-н Велков, не си дояждат, никога не са виждали морe, жена му вече трета година есента, зимата и пролетта ходи с един и същ шлифер и взимат пари от познати назаем за храна, но те имат мисия - те имат ДОМ.

Константин, естествено, в дълбините на душата си разбира, че май се е минал някъде и че нещо не се е получило както трябва - и заради това му е криво, но да се рови за основата на проблема не бърза. Просто всички наоколо са виновни. Виновни са, че имат пари всеки уикенд да ходят на смотаната Витоша и там да си устройват пикници. Че единственият им проблем по отношение на отпуската е да се избере на кой евтин нашенски или турски курорт ще се ходи. Че си купуват нови коли - чери или ланос, или петгодишно ауди втора ръка. И че накрая подаряват на жените си нови златни обички за жълти стотинки от Капалъ-чарши, а той самият не може да подари дори пластмасова гривна. Защото има ДОМ.

Домът, който така любовно избирахме, и в който с такава нежност сме лъскали подовете, без да му приседне, изяде Косьо и Вени и ни изплю в лицето г-н Константин Велков и г-жа Невена Велкова. Домът научи К.В., че тези, които пътуват в трамваите или със стари лади - са смотано простолюдие, и с тях трябва да се отнасяш като с низши създания. Именно Домът му подсказа, че грубостта в отговор на всичко е най-добрият вариант. И сега той е груб винаги и с всички. На дребно, на едро - няма значение. Но всички, които не живеят като роби на Великолепния Дом, за него са априори врагове.

Неотдавна минах край този дом. "Ти, гадино проклета, си виновен за това, че Косьо вече го няма", - казах му аз. Той ме изгледа с присвитите очи на пластмасовите си дограми и нищо не отговори. В двора му нямаше и едно цвете.

© Анета Иванова

"Ирония на съдбата" през погледа на психоаналитика

Малко гениални психоаналитични отправки с обилен анализ на поведението на съветските интелигенти. Неимоверно забавно, особено в светлината на това, че наскоро в коментарите един Аноним ми направи дълбочинна психоанализа, а и преди дни квартирата ми изненадващо се оказа не-моя. Но хайде да не ви губя времето, да минем към същината:

«"Всенародната любов" към "Ирония на съдбата" е факт, а доказателството за тази любов е броят излъчвания на филма по телевизията. Макар че многогодишното "традиционно" повторение може да свидетелства не толкова за любов, колкото за невротична натрапчивост.

Да си припомним възрастта, в която децата искат не новости в приказките, а абсолютно точното им повторение. Това ще ни укаже дълбините на регресията, в която пребивават постоянните потребители на "Ирония на съдбата" и на актуалната за тях проблематика на постоянството на обекта. На ситуацията, когато твоята квартира изведнъж се оказва не-твоя и трябва някак да преживееш това шизоидно разцепване.

Какво още е характерно за зрителите, търсещи (обичащи) именно такъв филм.

Какво именно ги привлича в "Ирония на съдбата"? Какви дълбочинни фантазии? Реакции на какви травми?

Главните герои са самотни и живеят с майките си, макар че отдавна са надхвърлили 30-годишна възраст. Доста характерна ситуация за руската майчинско-детска симбиоза. Момчето Женя Лукашин отдавна е изпълнило своята фантазия за обладаването на майка си. Вече дълги години той живее с майка си, но постигнатият рай явно има дефект. Сексуалността на героя - по силата на инцестните забрани - естествено е потисната.

Понижението на вътрешното напрежение се извършва по най-стандартния руски начин – запой. Еднополовата хомоеротична компания, в която героят с години безуспешно се налива, убедително разкрива принципната му липса на готовност за дълбоки и продължителни хетеросексуални отношения. Опростено казано, жената за Женя е източник на изключително силна тревога. Но майката иска от него да се ожени, одобрила е кандидатурата, приготвила е всичко за празничното сливане. Показателно е, че Женя в банята съобщава на събутилниците си, че днес се жени. Естествено, не става дума за събитията в гражданското. Женитба Лукашин високопарно нарича предстоящото чукане. Ще се наложи да се вместят във времето преди прибирането на майката. Невероятно тържествена задача за мъж, каращ четвъртото си десетилетие. Но тук започва да действа класически, познат на всеки аналитик, съпротивителен механизъм. Няма нужда подробно да описваме тук колко изобретателно този безсъзнателен механизъм използва всевъзможни случайности и съвпадения - нещо повече, той сам ги създава. Известно е: там, където се среща струпване на случайности, търсете съпротивата на персонажа.

Нашият персонаж Лукашин, стремително напивайки се, прехвърля решението на събутилниците, а компанията от полуголи мъже резонно решава, чe Женя не бива да се жени днес.»

© Сергей Зубарев

Текстът е просто уникален. Ако случайно не ви достига руският, за да проследите пълния разрез от психоаналитична гледна точка на това фундаментално творение на социалистическото киноизкуство, отпишете се в коментарите и ще го преведа изцяло, подобен дълбочинен анализ не е за пропускане... :D

Фьешън трьендове

Ще засегна една свръх-нетипична за мен тема, като се има предвид доколко не се интересувам от мода. Но доколкото обичам гледката наоколо що-годе да ми радва окото, споделям едни такива наблюдения...

Преди около месец една позната с вкус към фьешъна ми сервира мрачна проноза за новите модни трьендове. Както редовно се получава - мода меко казано идиотска, до степен на откровен отврат - имам предвид свръх-модните женски панталони с кройка "аз неволно яко се насрах, не успявайки да дотичам до тоалетната". Е, предполагам, че всички вече сте ги виждали - една такава идиотия, при която между краката се размотава един чувал с мощни размери. Изглежда така, че те обзема нетърпимо желание да грабнеш двуцевката и да стреляш.

Та прогнозата на Надето беше, че в най-близко бъдеще тази гнус ще започнат да я носят всички, масово. И зрелището ще е дори още по-ужасно, отколкото доскорошното "пълен град с женски сланини, висящи от дънките, в комплект с долно бельо с най-различни форми и разцветки".

Касандра тя не е, но тъжните факти са налице - така и се случи.

Но преди два часа в метрото видях нещо, което ме застави окончателно да се разколебая в увереността си в разумността на човечеството. В панталоните с гореспоменатата кройка видях... татуиран мъж на около 25 години (за жалост снимката по-долу не е моя, открих я в Google - нямах нищо подръка, за да заснема това уникално зрелище...).


Е, разбира се, възможно е да е гей, не е изключено... Но как не се изповръщах директно във вагона - и досега не проумявам.

Да. Има Бог

Преди време работих почти седмица денонощно, без паузи за сън и отдих. Когато се случи такова натоварване, винаги в рамките на деня се появява изборът: да пиеш или да пишеш да вечеряш или да продължиш да пишеш? Защото се налага да избираш да бъде или едното, или другото. И аз винаги избирам писането, защото съм свръх-търпелив (сега остава само да си повярвам...).

Когато толкова много работиш, рано или късно ти се появява усещането, че започват да ти омекват костите. Не знам как точно да го обясня, но просто омекват. Имам си една позната, която е свръх-неразговорлива. Мълчалива си е по природа - и това е. Когато започнат да ме прихващат меките кости, понякога се примъквам при нея да си помълчим. Познавам много малко хора, с които има за какво да си помълчиш. При нея живее папагал, много рядък вид, който е способен да говори. Но папагалът естествено мълчи като утрепан, защото няма от кого да взима пример. Познатата ми досега се е развела от трима мъже, защото прекалено са разговаряли с нея. Последният съпруг й остави папагала като един вид ехидна насмешка. Тя има чудесна огромна квартира, която преди години единият от бившите й съпрузи е строил, обединявайки два отделни апартамента - и огромен диван, който според мен е сглобяван от пет дивана наведнъж. С нея се засичаме изключително рядко, примерно два-три пъти годишно, защото тя почти никога не е в София. Когато пристига, задължително пуска съобщение: "Тук съм". Пиша й: "Имам нужда да си помълча с някого". Тя отговаря: "Тук съм". И това е проява на зверска многословност от нейна страна.

Пристигам при нея и зная, че никой няма за нищо да ме пита, или да си играем на свалки. Първо, че отдавна сме минали през това, а и понякога това е просто излишно. Та отивам при нея неотдавна и питам: "Мога ли да поседя тук?" Тя седеше на компютъра и си работеше, аз се хоризонтирах на дивана и си мълчахме. Идеята беше следната: тя да си довърши работата на компютъра, междувременно аз да полежа малко, после да пием чай и да се поразходим някъде, или тя да кара колата си накъдето реши. Мълчешком. Преди време тя предложи една малка игричка: харесвам си някоя кола, залепваме се зад нея и караме докрай. Накъдето тръгне тя, натам поемаме и ние. Веднъж така стигнахме чак до Добрич. Но играта е такава - който предложи да обърнем назад, губи.

Та лежа си аз на дивана, навън е ярка оранжева привечер, костите са ми меки като кашкавал, абсолютно съм останал без сили, диванът е мек и комфортен, а осветлението наоколо е едно приятно и предразполагащо. После видях яркочервена лачена обувка, хамак, сирене на големи дупки и до него огромно яйце, плюс огромно огледало, в което не забелязах да се отразявам. Изведнъж се стреснах, събудих се и се изправих. Гледам - навън е вече четири през нощта, познатата ми както си седеше, все така си е пред компютъра, наведена и леко изгърбена, дори прозорците на екрана изглеждат същите. До мен има чаша изстинал чай. Телефонът не показва нито едно пропуснато обаждане, така че явно никой не се е обаждал. С други думи, нищо не съм длъжен да правя за никого - а това е такава рядкост, че е достойно за празнуване. Тя грижовно ме е завила и ми е сложила няколко възглавници, не се е случила междувременно война или преврат, папагалът спи, пъхнал главата под крилото, познатата ми продължава да трака нещо на компютъра, мога да спя още колкото ми се прииска, а и утре не съм на работа. Завивките са меки, чаят приятно мирише на жасмин... За всичко това никой няма да ми иска нищо в замяна и няма да ми задава въпроси. Най-рядкото удоволствие е когато невероятно ти се спи и можеш да си позволиш да спиш. Сядам и възкликвам: "Да. Има Бог". И рухвам обратно сред възглавниците.

Днес получих от нея мейл: "Заминавам. Ти каза, че ще полежиш малко, и заспа. Много пъти ти се обаждаха и ти отговаряше на всяко позвъняване. Плюс това ме пита как се пише правилно думата еквивалентно (която съм сигурна, че иначе знаеш как се пише). Питах те: "Чай искаш ли?" Ти отговори "да". Донесох ти чай, но ти спеше. После ми се изключи компютърът, макар почти да бях написала почти напълно материала, но проклетият компютър се изключи, а аз не бях сейвала. Бях писала с часове и нито веднъж не бях сейвала. В файла имаше адски много цифри, които пресмятах. Мислех си вече, че просто ще убия някого. Просто ужас, представях си вече как ще пиша всичко отначало. Включих компютъра и видях, че ми се отваря записано автоматично копие с всички цифри. Оставаше да допиша само няколко реда и да го пусна по мейла, всичко си му беше наред! Никакви мъчения повече! Слава Богу! И изведнъж ти се изправяш, гледаш ме с мътен поглед и казваш: "Да. Има Бог". И отново заспиваш".

Една от най-хубавите вечери в моя живот.

Писано и неписано

Тя беше мургава, чернокоса и черноока. Стремителна, почти рязка в движенията си, с горделива осанка и летяща походка. В биещите й на очи й черти имаше нещо хищно. Истинска красавица, тя излъчваше едва доловим аромат на опасност, който я правеше още по-привлекателна. Тя никога не се заседяваше на едно място. При това маршрутът на воаяжите й беше непредсказуем: можеше да се вдигне и за миг да се окаже на другия край на света, а можеше и просто да пообиколи околностите. Приискваше ти се да я хванеш, завладееш, затвориш, присвоиш. Но тя не се даваше, с лекота бягайки от хитроумно разположените клопки, оставайки все така примамващо свободна и възхитително опасна.

Той представляваше пълната й противоположност. Светлокос флегматичен здравеняк, домосед, въплъщение на стабилността и спокойната сила. Чувството за личната му значимост и важност лъхаше от всяко негово движение. Жестовете му бяха премерени и точни, той беше немногословен и невъзмутим. Осъзнаването на отговорността за неговите не особено скромни владения го удържаше на едно място. Разбира се, той беше богат и знаменит, но не това беше главното. Без него всичко замираше, спираше и настъпваше упадък. Той беше сърцето, смисълът на всичко ставащо наоколо. И това му харесваше.

А още му харесваше тя. Той следеше отдалеч яркия й, в много отношения хаотичен и безпорядъчен, тъй лекомислен живот и си мечтаеше какво би правил с нея. Тя би спряла своето брауново движение и би замряла редом с него до камината, полагайки глава върху коленете му, без особени мисли гледайки огъня, а той би галил с пръсти тъмните блестящи кичури на косата й. А после тя би го увлякла в никога досега неизпитаното главозамайване на стремителните пътешествия, проблясващи за миг лица, места и цели, би преминала с него през поредица изменящи се увлечения и удоволствия. Биха се гледали един друг в очите – неговите спокойни, леко ледено сини и нейните парещо черни, блестящи с яростен блясък. Лед и пламък, движение и покой, вдъхновение и сила. Би било възхитително.

Естествено, тя знаеше. Жената винаги знае. Прелитайки наблизо в поредния вихър или за кратко замирайки недалеч, тя чувстваше неговото присъствие с цялото си същество. Всъщност той беше и смисълът на нейния живот. Просто защото той съществуваше – и беше това, което е; това беше достатъчно.

Само ни изглежда, че движенията на съдбите са лишени от логика и смисъл. Това, което му е писано да се случи, е замислено и направено не без причина. Божественият План, събиращ и разделящ, сблъскващ и сриващ, ускоряващ и прекъсващ – е плод на разума, всичко в него е устремено към крайната цел. Добро ли е това или лошо? Зависи от гледната точка… Както са го казали класиците: какъв е смисълът от строежа на мост от гледна точка на рибата?

Срещата им беше неизбежна, в дълбините на душата си и двамата го знаеха. Тя беше замряла толкова близо до него, че той чувстваше нейния аромат, нейната топлина. Тя го привличаше както никога досега. Моментът на истината: спокойните сини очи срещу яростните черни…

- Шах и мат, - с удовлетворение каза Играчът, премествайки черната царица на f1, точно до белия цар.

Най-шантавият ми ден

Нормално не пиша литдыбр и не си описвам ежедневието. Но когато толкова много неща накуп се съберат в рамките на един ден... това просто не може да се туитва - плаче си за обстоен, подробен блог-пост.

24 часа и малко отгоре - побъркани от самото начало до самия край. Не съм си представял, че толкова абсурдни събития могат да се съберат в рамките на един ден. Започвайки от факта, че се събуждам в 8 часа, което си е истинско чудо за моя милост по време на почивка. Продължавайки с факта, че проявявам в толкова ранен час желанието да отида на плаж (обикновено се пържа като риба на скара по обедно време). Виждайки яките вълни и полу-мъртвото вълнение, за малко да вдигна бялото знаме вместо жълтото, което вече виси от вишката на спасителя, но ми хрумва гениалната идея, че по рибарския плаж, където съм се вдигал да бия път заради някои любими ястия в една местна кръчма с изключително оригиналното име Кръчмата, има закътано плажче, което ни вятър, ни вълни не го ловят. Липсата на мозък в главата - за сметка на обилието от мързел, все пак се отрази в отчаян опит вместо да ходя километри, да поплувам в такова бурно море, който логично завърши с фиаско. И допълнително ми поизцеди силиците за плуването после.


Прескачам няколко километра и близо час нататък. Плажът, за който си мислех, се оказва тесен като кутия с копърка - и също толкова пълен. Пешкир до пешкира, курортист до курортиста. Дори и в толкова ранен час се оказа, че всякакви мои представи за лично пространство се взривяват за отрицателно време. Да не говорим, че мястото е просто раят за педофила. Понеже водата дори и при силен вятър е гладка като супа, дъното плитко, няма спасители, пък и няма досади от рода на "три банана за левче!" (впрочем по броя банани за левче най-добре личи инфлацията, от мен да го знаете!) - та там гъмжи от малки дечица и preteens, швъкащи насам-натам по организъм и плацикаши се в плитчината. Не бих се учудил, ако там е ходил да плажува и Кузов, но както и да е :)


До мен се цъфват една бабка и 16-17-годишната й внучка, очевидно софиянци, след кратка телефонна координация пристигат и още две девойки на същата възраст, които се оказват от най-различин краища на родината - и дори извън нея. Оказвам се без особени усилия от моя страна вписан в компанията, лафът тръгва и научавам изненадващи подробности за съвременната младеж, прекарването на свободното й време и музикалните й вкусове. Сюрията тийнейджърки се оказва, че е била преди броени часове на концерт на Слави и по незнайни пътища им е хрумнало, че са ме видели там (на такъв ли съм заприличал, о, Боже?!). Започват сравнения "този или онзи" от типа "кое предпочиташ, Слави или Емануела, Емануила или Андреа", после се вадят телефоните и в тясното кътче на плажа от високоговорителите на Sony Ericsson Walkman телефони откънтяват първите тактове на вселенския хит, на който можете да се насладите по-долу. Не отговарям за психическото ви здраве след прослушването му, така че да знаете, измивам си ръцете - предупредил съм ви. Текстът на парчето се знае наизуст от девойките и се припява на висок глас, така че имам редкия шанс да запомня няколко ключови думи, по които по-късно локализирам в Интернет гениалното творение. Както и да е, не мога да не споделя цивилизационния си потрес с вас:

Между другото, по това време личното ми падение стига самия си връх. Ако някой ме види на улицата, да ме застреля - без колебание. Не е чак като да припявам, но не изпадам в ужас или шок, нито скачам на барикадата срещу чалгата, напротив, лениво се пържа на пясъка, плацикам се във водата и активно участвам в разговора. Не, кълна се, моралните ми устои определено са отишли по дяволите. Prosto uzas, както обичаше да казва една моя колежка.

Толкова ми е приятна компанията, че успявам да се опържа като добре осолен карагьоз - от 9 сутринта до 4 следобяд. След като веднъж съм бил толкова път дотам и мястото е толкова малко, ясно ми е, че а съм освободил едно местенце, а са го заели след миг. В 16 часа, удовлетворен от плажното прекарване, се завръщам в квартирата... и се оказва, че не мога да си вляза в стаята. Ключът ми не влиза. Защото има друг отвътре! Отваря ми недоумяващо семейство, което ВЕЧЕ е настанено в моята квартира, без любезната хазяйка да си е направила труда да ме осведоми. Но всъщност и да е правила опити да го направи, телефонът мирно и кротко си е седял в чантата ми, така че надали и съм щял да разбера. След много охкане и ахкане, възклицания "помислих си, че си се удавил", "нямаше те толкова часове, че се обезпокоих" аз логично питам "И какво, побърза да дадеш стаята, за да не стои празна, ако съм се удавил ли?".

Малко лирично отклонение. Понеже знам, че ме четат и колеги - да знаете, че не ви се сърдя, поне не прекалено много. Но заминаването на почивка с закъсняла заплата все пак не е най-добрият вариант. Карах на оскъдни спестявания, като честно от самото начало казах на хазяйката, която се пише приятел и беше близка с майка ми, че очаквам евентуално служебен превод, а засега плащам първите два дни, за да е спокойна. Явно тя си е решила, без да го уточни с мен, че няма да оставам повече, и веднага си уредила други квартиранти. Или са й предложили по-голяма сума за стаята ми - не знам и не ме интересува. Във всеки случай се оказва, че в около 17 часа вчера аз заварвам всичкия си багаж вече изнесен на балкона, плюс весел съвет от хазяйката да бързам към гарата, където още има останали представители на "вида стръвна баба рентиерка, който има навик да се събира на стадо на ЖП гара-Варна и там да ловува" © @sky_mender.

Следва спокойна разходка без особено бързане до гарата, понеже ги знам добре какви хищни хиени любезни услужливи хора са, особено когато е ясно, че не разполагаш с особени алтернативи - плюс получаване на няколко оферти, от които получавам третия си за деня цивилизационен шок, осъзнавайки, че за подобна сума направо бих могъл да си взема стая в четиризвезден хотел - и трезвата преценка, че предвид липсата на заплата в картата ми, единственият възможен вариант е да си хващам влака към София.

FFWD няколко часа напред. Последните мигове преди тръгването на влака. Узнавам на собствен гръб какво е да пътуваш с яко заредил с гориво преди тръгване казак украински пишман-етнограф, който се оказва спец по българска поезия, вулгарни изрази и твърди напитки. За нула време табличката на купето се превръща в трапеза, вадят се хайвери, кебапчета, пастети, сельодки и какво ли не още, разгъват се едни туристически брошури от 1983 и 1989 с забележителностите български и започва един неописуем диалог на смесица от украински, руски и български, от който ум да ти зайде. Пичът вече е бил във Варна, трябва да слезе на Пловдив, а аз извадих късмета да съм му спътник - и събутилник - във въпросните 6 часа дотогава. Ще ви кажа само едно... всичките вицове, които сте чували за поведението на пияните руснаци, можете да ги умножите по две за украинците. Или поне за този украинец. Накрая той дори успя да си загуби фотоапарата в купето и да го намери под седалката - и да си загуби джобното ножче, което според мен беше в джоба му, но както и да е. В купона и разпивката се включи за кратко и негова спътница полу-нашенка от Одеса, но в крайна сметка тя благополучно се изниза и го остави на моите грижи. Резервът ми от цивилизационни шокове за неделята вече благополучно се беше изчерпал - и продължаваше в ранните часове на понеделника.

А, и за последно шоу, след като господинът украински етнограф или етнолог благополучно слезе в Пловдив, мястото му зае... поостарелият д-р Хаус. Със същата характерна физиономия, бастунчето и специфичното чувство за хумор. Нашенец, бил в Германия, работил известно време, пострадал при катастрофа и подхождащ към живота със същия блестящ социопатски поглед. Тук някъде прагът ми на възприятие за нови цивилизационни шокове се изчерпа и благополучно заспах. Не на последно място и от рекордните количества изконсумиран Nemiroff с люта чушка в него...


Е, кажете ми сега, има ли по-шантав ден? (Ако смятате, че има - не се колебайте, разправяйте! Не е точно щафета, но ако някой иска да я превърне в такава...)