За изпълнението на желанията

Photo © Dmitry Bushkov

"За изпълнението на желанията!" не е тост. Това е просто моментът, когато ти идва сметката.

Аз съм доста тщеславен, до степен, че понякога се самоцитирам.
Всъщност просто темата ми е наболяла.
Защото докато чувстваш, че всичко зависи от това, което вършиш, ти се трупа сметката, която ще плащаш.
И трудността поне за мен е в това, че почти никога не мога да разбера за какво вече съм си платил, а какво са ми дали на кредит. Или под наем.

Изповедта на един котарак

Искрените мисли на един котарак. Стенографирани набързо, докато той лично диктува.


"Докосвай ме, моля те. По гърба ме докосвай, и зад ухото, и там, където е брадичката. Знаеш ли, ще ти разкажа, защото знам, че понякога не си в настроение, или нещо друго, или те е страх да не те одраскам - и не го правиш, а това е много нужно. Да докосваш, да галиш, винаги.

Ето виж сега, седя си. Вече съм поспал, сънувал съм това-онова, похапнал съм добре, измил съм си опашката, и краката също. Тогава си мисля колко е прекрасно всичко, а дори и ако не е съвсем, ще бъде. А после изведнъж — всичко си е тук, а мен изведнъж кой знае защо ме няма. Аз къде съм? Никой не знае. Къде към? Изведнъж съм съвсем сам, и тъгувам. Какво да правя? И тогава много - и веднага - ми е нужно да ме докосват. И идвам, търкам се във всичко, подбутвам те настойчиво. Тогава ще ти седна в скута, дори и аз леко ще те погаля. Въпреки че имам остри нокти и понякога ги пускам в лош момент. Пък и не обичам ти да тъжиш - все пак тук сме двама, и сме си нужни, все пак. Първо един на друг, а после и на всички други. Е, може би и друго ще си спомним после, но все едно, има време и за това.

Когато е за добро — никога не е излишно. Погали ме, и веднага ще бъда спокоен, като гладка вода, и нужен, и с теб - и ти също. Нужни заедно.

Трябва всички да галиш така, тогава никой няма да бъде тъжен."


"Кооооой?! Кой е товааааа?! Тиииииии? Дойде? Ето ме и мен! С теб съм. Къде? Искам с теб. Тук съм, с теб. Вземи ме сега, вземи ме с теб. Искам да бъда още малко с теб. Къде си? Идвам с теб.

Не си отивай, моля те, недей. Къде беше досега? Защото ми липсваше. Нямаше те, а аз усещах отсъствието ти. Само дето не се изядох, толкова тъжно ми беше. Много исках да си дойдеш. А ти все идваш, но така и не пристигаш. Аз все съм вкъщи, а теб все така те няма. Ще постоя малко с теб. Просто ще остана. Ето тук ще поседя, с теб, не, естествено, че съм гладен, но ще остана. И нещо за пиене искам, много ясно, но не сега. А ти... остани, а ако тръгваш, искам с теб. Хайде с теб да тръгнем заедно, щом искаш да вървиш. Ти отиваш - и аз не знам къде, и досега те нямаше цяла вечност, пък аз съм тук сам, и давя мъката си в храна. Ядох, да. Преядох. Не искам така. Искам с теб.

Ще ме вземеш ли? Погали ме, трябва ми само да съм тук, до теб, да ме обичат, и малко да ме галят, защото толкова ми липсваш... и всички някъде отидоха, а аз си останах сам. Тъжих. Вече няма да тъжа. Ти си дойде, и вече няма да тъжа. Сега вече ми е добре. Ако искаш, дори вземи играчката в ръка и ме разигравай, въобще не я обичам, но ще го направя за теб, щом искаш... само не ме оставяй, защото веднага ставам тъжен - и никой не ме обича. Просто ми позволи да постоя тук..."

Идеите като вид фондова борса

От време на време разни съвременни четива ми пораждат различни странни аналогии, от рода на съпоставката между фондовата борса и "пазара на идеите". В Against Gods наскоро попаднах на доста интересна формулировка, която звучи приблизително така (в свободен превод): "Когато инвеститорите избират акции, те не смятат, че всичките акции са с еднаква ценност. Те изхождат от тезата, че някои акции са недооценени и могат да им донесат значителен доход, а някои, обратно, са надценени". Естествено, тази фраза моментално поражда аналогия с хората и идеите - избирайки идеите, които следваме, често изхождаме от същите принципи, че "не всички идеи са еднакво полезни". Аналогиите между идеите и фондовия пазар са доста очевидни.

Първата очевидна аналогия е надуването на "сапунени мехури" и операциите от типа "pump and dump" (когато цените на кухи фирми изкуствено се надуват, продават се на инвеститори за луди пари, а после се разкрива, че фирмата няма никаква реална стойност). Помня как в началото на 90-те години цареше истинска истерия по автотренинги, хатха-йога и рейки. Уверен съм, че книги за това и сега има - но я няма тогавашната мания. Същото е и с НЛП - някъде към края на 90-те думата НЛП беше сигурен признак, че си "advanced". Сега е обратното - ако някой каже "НЛП", обикновено заявява "здравейте, аз съм типична блондинка". Сега pump истерията е за екологичните въпроси и "климатичните промени", в някакво обозримо бъдеще неизбежно предстои и dump аспектът, макар че все още твърде малко хора го съзнават.

Поведението на някои "доставчици на идеи" много прилича на мотивацията на брокерските фирми, за които най-важното е клиентът да прави колкото може повече транзакции. Омръзнал ти е НЛП? Ами ето ти The New Code. И New Code ти е омръзнал? Пробвай токава DHE. Писнало ти е (дискредитирало се е) и едното, и другото? Ей сега ще измислим още нещо.

В известен смисъл надутите и "прегряли идеи" могат да се шортват, както се прави с акциите. Справка - Насим Талеб, който от доста време твърдеше, че представите за риска и "мениджмънта на риска" в съвременните икономически теории са абсолютно сбъркани. Допълнителен бонус в "шортването на идеите" е, че дори не е задължително да знаете кое е "правилно". Достатъчно е да осъзнавате, че човекът погрешно приема собственото си заблуждение за истина - дори и това само ви позволява да правите по-точни прогнози от него самия. Ето ви класически пример - лицето А вярва, че СПИН може да се излекува с епоксидна смола. Вие знаете, че това са глупости. Същевременно не знаете как се лекува СПИН, но сте уверени, че епоксидната смола в този случай няма да помогне. В резултат на това вие, които НЕ знаете как се лекува СПИН, можете да дадете доста по-точна прогноза (че болният ще умре), от лицето А, което също не знае как се лекува СПИН, но си въобразява, че знае.

Следващата очевидна аналогия е диверсификацията или концентрацията на идеите. Уорън Бъфет, на който са задали същия въпрос, е дал май най-добрия отговор. Когато го питат съгласен ли е, че за "обикновения инвеститор" е най-изгоден диверсифицирано портфолио/индексен фонд, той отговаря, че за редовия инвеститор наистина това е така. Но той самият предпочита обратното - крайна концентрация, и го обяснява по следния начин. Индексът съдържа акциите на всички фирми - почти идеални, средни и крайно слаби. Ако вие не сте в състояние да намерите много добрите, диверсификацията работи за вас, като ви предпазва от грешки. Но ако на пазара има 200 практически близки до идеала фирми - и вие успешно можете да идентифицирате (в ранния им етап) 10 или 20 от тях - тогава е пълна идиотия да не купите за всичките си пари точно тези 10-20 перспективни фирми, а вместо това съзнателно да ги разреждате с посредствени, които само ще ви намаляват доходността.

В областта на идеите тази дихотомия естествено също я има. От една страна изглежда много добре идеята да се научиш на всичко, което би могъл - скално катерене, испански, плетене, холотропно дишане, С++, японска кухня, айкидо, жонглиране, свирене на китара, кучешко фризьорство и така нататък. Колкото повече, толкова по-добре - никога не знаеш какво ще ти свърши работа. От друга страна обаче и една-единствена правилна идея е достатъчна, за да спечелиш пари, да останеш в историята и да получаваш изключително интелектуално удоволствие от живота си.

При известно усърдие аналогии се намират и между процеса на IPO и разпространението на идеите. Дейността на различни "бизнес-треньори" много прилича на епохата на бума на доткомовете, когато основателите на фирми и брокерските компании преливаха акциите към масите, изкарвайки безумни доходи и прехвърляйки риска (и загубите) изцяло на чужд гръб. Това, че бизнес-гурутата получават доходите си не от създаден от тях на база техните принципи бизнес или бизнеси, а от "разкриване на принципи" за пари (все едно дали под формата на книги, семинари или консултации) няма как да не напомня точно това ("доходите за мен, рисковете за вас"). Не че и на пазара на идеите не се появява от време на време някой аналог на Google - с ранна адаптация на нова идея и осъзнаването на нейната значимост. В науката впрочем такива неща не се случват толкова рядко.

Резонното заключение на поредицата аналогии би трябвало да е фразата "stay out of the market" - не се пъхай на пазара. Еквивалентът тук не е изборът на идеите от достъпните предложения, а генерирането на собствени такива. Много ясно, че тази аналогия започва сериозно да издиша и се разминава с реалността - ако да не инвестираш в пазара е сравнително лесна задача, да бъдеш напълно неподложен на влиянието на идеи отвън или да разчиташ единствено на собствените си идеи за преодоляването на проблеми е най-малкото нереално. Въпреки това тази част от аналогията, която е стабилна, е сравнението между фондовия пазар и казиното (където бенефициентът логично е самата институция) и факта, че идеите често се пропагандират с цел да влияят на хората (от създателите или популяризаторите им).

Аналогиите между идеите и фондовите пазари не са чак толкова буквални - това, че има нещо общо, не означава, че това са явления от един и същи род (най-красивите аналогии обикновено са най-погрешни). И все пак, както мнозина от вас са забелязали, при обясняването на някои концепции ползата от аналогиите (когато има такава) е, че адски улесняват процеса на възприятие. Реално, ако някой намери някаква полза, значи е имало смисъл от всички засукани обяснения, с които ви губя времето вече половин час. Или пък ще се намерят достатъчно желаещи да ме оборят с мотивирани аргументи?


Нещо ме е прихванало напоследък да развенчавам митове. Дали не се изживявам като MythBusters на родна почва? Опазил Господ... Макар че като споменах бога, май е време да се заема със съвременната митология. Ако достатъчно читатели бъдат провокирани от този текст, вероятно и ще го направя.

Магията вече я няма

Photo © Eugenie Korobenkova

Толкова е странно да срещнеш тази, до която някога направо си умирал, не ти е достигал дъх, и да видиш как пулсът ти въобще не се ускорява. Че сърцето ти продължава да бие все така, както и преди тя да се появи - спокойно, равно, само леко си нарушава ритъма, в самото начало - от предвкусване, или по-скоро опасение, което всъщност не се сбъдва.

Толкова е странно да познаеш тези очи, специфичния глас, ръцете, които си гледал като замаян – не защото са направили нещо изключително, а по-скоро със съвършенството на очертанията си, защото ръцете означават много и казват много. Тя изглежда същата, не се е променила, движението, с което поглежда телефона, разцъква бутоните… как леко се намръщва, гледа, усмихва се, как нервничи, как по станалото за миг сериозно лице преминават някакви мисли – до болка странно е да отбелязваш всяка от тези черти, която някога беше камък, който запращаше все по-дълбоко и дълбоко във водовъртежа – и да осъзнаваш, че те никак не ти действат.

Нещо проблясва вътре, твърде далеч, за да го различа ясно, но нищо повече. И странно е при това да разбирам: ако я бях срещнал сега такъв, какъвто бях тогава – отново щях да се удавя, щях да жадувам срещи, дори за пет минути, дори с крайчето на окото да я видя… бих писал само за нея, надявайки се да го прочете, защото само нейното мнение имаше значение… Сега, когато е близо, до мен – вече нищо не се случва, защото хората никога не остават такива, каквито са били.

И виждам нея – леко променена, но все пак все такава, за другите все толкова опасна, забелязвам бързите погледи; забелязвам ги, но нищо не чувствам, освен може би радост, че тя е такава, особена, фантастична, и най-накрая мога да я гледам колкото си поискам, да говоря с нея, да се смея, и да не умирам вътрешно. Мога да питам всичко, да седя на сантиметри от нея, когато няма как да не чувствам присъствието й. Когато мога да си представя как тя върви с друг по есенна улица, под ръмолещия дъжд, говори му мили глупости – и се усмихвам, представяйки си всичко това. Защото най-накрая вече съм узрял за това да не страдам, да не ревнувам. Да, тя все още ми харесва, но другояче, без тръпките, без нервите. И къде се дянаха болката и ядът, кое слънце изпепели мрака, който се трупаше така мъчително някога?

Сякаш учените са извадили някаква молекула от формулата - и тя се е променила; вече омагьосващата трева можеш да я ядеш, да вариш от нея супа, да я сушиш за хербарий. Да, огънят както и преди си гори, но вече не пари. Колко е странно да бъдеш толкова близо до нея – и да не умираш.

И лекарството, впрочем, не се казва "време".

Объркан съм

Не сме се виждали с него от петнадесетина години.
Някой и друг мейл за рождени дни, Коледа, Великден - традиционната история.
Всичко в живота му е подредено.
Прекрасно семейство: жена с добра кариера, красива, умна, той е младши партньор в някаква юридическа фирма, няколко чудесни деца, работа, за която е мечтал.
Всичко, към което някога се е стремил. Освен едно-единствено.
Преди половин час телефонът ми иззвъня. Идва тук, за два дни, по служебни работи. Не в София, но за няколко часа ще мине оттук, да остави по цвете на гроба на родителите си и да поговорим.
- Искам да знам как са всички - каза.
Но знам, че всъщност никакви "всички" не го вълнуват, кой знае колко приятели той нямаше, по-скоро само познати. Живееше доста затворено.
Знам, че той иска да говорим за нея.
Миналата година в мейл неволно се изпуснах, че съм я видял на улицата.
И какво да му кажа?
Че от 20-годишната чаровна в наивността и глупостта си какавида се е излюпила мощна агресивна лелка, окичена с килограм злато от Капалъ-чарши и с наслаждение обсъждаща колко струва всичко, което си е купила?
Това, че е дебела – не е като да има значение, дори дрънкулките по нея са маловажни; но какво да правя с това, че се е превърнала в това?
Как да му обясня, че някогашният приятно звънлив глас е станал писклив и се забива като винт в мозъка? Тя млъква, но ехото от въртенето на винта остава в главата ти още десетина минути.
- Ето къде държа това нищожество! – казва тя, и свива пръстите на мощната си ръка в здрав юмрук. Говори за мъжа си.
- Все така мизерно изглеждаш. Все едно никога не си си сменял дрехите от университета насам. - подхвърля на мен.
- Кой да знае, че такъв смотаняк ще се окаже толкова перспективен, изпуснах го аз някога! - коментира за него.

Някога той ми беше казал, че е започнал живота си от табула раза. От нова страница.
А предишните страници просто ги е откъснал.
Все едно не ги е имало.
Останали са само малки нишки, свързващи го с миналото.
Баба му, майка му и баща му, малкият му брат - като порцеланови портрети на плочи. В 52 парцел.
И тя.
На която той беше непотребен.

Той е умен човек. Но изглежда смята, че миналото е неизменно. Вярва. Или много му се иска да вярва.

И си нямам и най-малка представа какво да му кажа.

Чистка

Чистя си харда на стария комп. Не е като да не знам отдавна, че прелива през ръбовете от неща, които знам, че вече са излишни, ненужни, напразни. В някакъв смисъл дори се налага да бъда ожесточен, като инквизитор. За какво са ми всички тези инсталатори на програми, когато отдавна вече използвам много по-нови версии на тези програми - и вече отдавна съм ги записал и на CD? В кошчето. Директории и папки, с текстове, снимки, архиви на преводи, които вече не ми се занимава да ровя… трупани с години, особено откакто съм remote worker - заминават директно, даже без кошчето, направо в небитието. Господи, оказва се, че още пазя цял куп недовършени мои субтитри, плюс цял куп филми с ужасно качество, презаписвани от колега през мрежата, докато още блъсках по 15 часа във вестника и понякога гледах по нощите нещо. Все едно някога ще стигна до това да се занимавам с тях. За кога? Господи, дори екшъни имало сред тях. И комедии като за едно гледане. Майко мила, дори ужаси се намериха. Вън!

А това какво е? Ох… Не съм някакъв истеричен музикален фен, но все пак, колкото и да съм скромен, смятам, че имам някакъв музикален вкус. Естествено, безнадеждно развален от слушането с години на нашенски радиа, но все пак… И сега какво да правя всичко, което от поне 3 години съм насипвал в папката Music? 30GB?! А, не, това няма да го бъде. Я се съберат от тях наистина любими ми парчета колкото за един диск с MP3-ки, я и толкова не. И защо? Сега вече започвам да се чудя. Сигурно от някакви псевдо-интелектуални напъни. Защо? Защо не е ми е проблем да махна това, от което сълзи ми избиват на очи, спомените за времето, когато имах чувството, че имам крила, текстове, статии, това, което ми се иска да ровичкам до безкрай. Защо още съхранявам, и още по-ужасното – все още слушам всичко това? Само защото не бива да се слуша единствено това, което много ти харесва, за да не ти омръзне до смърт? Или защото се боя да пусна като фон истинска музика, нещо, което да ме хваща за сърцето, превръщайки специалните, особени неща в ежедневни?

Всъщност защо си кривя душата? И душата ми е такава. Стотици познанства, хиляди фрази, от които какво ми е било реално скъпо? Близо до сърцето? Броени на пръстите на едната ръка неща. 98% от всички останали емоции и чувства са само случайни спътници. Кошчето? Категорично.

Такаааа, да погледнем плейлистите. Това какво е? U2. Е чак пък пълната им дискография?! Да де, харесва ми, естествено, но чак пък всичко поред? One, Beautiful Day, Kite, Where the Streets Have No Name, With or Without You… да, те са чудесни. Хайде, още две-три да са ми слабост… И в кой албум точно бяха те? Не, сега не мога да ги ровя от началото до края. Майната им, да стоят, по-нататък ще се оправям с тях. А това какво е?! Bon Jovi?! Roxette? Бля. Смотан поп… В кошчето… Ама всъщност някои от песните са едни такива живи, закачливи, весел ритъм дават на моменти. Окей, да оставя част от тях… Кои? Е, не!… Хайде, от мен да мине… По-нататък тях… Така, а това пък какво е? Red Hot Chili Peppers? Е чак пък някога да съм бил луд по тях… Californication да, наистина им е класика, Otherside също… Абе всъщност готини пичове са… По-добре да разкарам Blackmore’s Night… Е това вече е направо абсолютен поп. Ама за релакс върви чудесно. Напълно става на моменти… Хайде, и то остава. А?! Това пък какво прави при мен? Джо Кокър? Да върви на майната си, категорично… Майната му, че с този албум са ми свързани приятни спомени. Господи, в какъв възторг беше изпаднала Мила, когато й го подарявах. Боже, направо летеше до тавана… Не, него ще го оставя, от време на време да се отдавам на носталгия… Така, ама все пак трябва да изтрия нещо… Dire Straits! Поне с тях мога да почна спокойно… Тях от векове не ги слушам…

Натискам Delete, но при вида на прозореца, питащ дали съм толкова уверен, ме хващат колебания… И какво от това, че вече от години не ги харесвам? Това невероятно китарно соло от Sultans of Swing и досега ме отнася. Какво като съм спрял да ги харесвам? Пак ще ги харесам някой ден. Да стоят… Присъдата се заменя с помилване. Така, какво е следващото за екзекуция? Не… Такива обеми ще си ги ровя с години, мамка му. Пускам една от песните, втора, трета, гледам с тъга останалите 30GB. Май ми е време да си почистя адресната книга в телефона.

Представете си пътека

Представете си пътека. Представете си как тя похотливо се е опънала между ливади и поля. Представете си как тя плавно се вие около страстните форми на хълмовете. Представете си всичките й извивки и гънки. Представете си себе си - малък сперматозоид, движещ се по маточните й тръби, стараещ се да стигне до крайната цел. Но смисълът на пътя не е в края, той е в началото.

Представете си Нея. Фина като върбова клонка девойка с котешка грация. Тя е невероятно привлекателна, тя е жена, по която въздишат всички фолиа на лъскавите списания. Фини, аристократични черти на лицето. Мек глас. Широко отворени очи. И поглед на дяволче, същият поглед, който обещава незабравимото, вълшебното, абсолютно неповторимото.

Представете си себе си.

Представете си Нейната любов към вас.

Представете си пътека.

Представете си нота. Представете си именно тази, най-вълнуваща нота, която може да вземе Тя. До, ла, фа диез. Представете си този сладостен миг, когато гласът й преминава в страстен шепот. Представете си как тя взима първата нота в завладяващата ария на любовта. И... Оркестъра! Представете си оркестъра! Първа нота, още само първата нота, а оркестърът вече се е взривил с литаврите. Нарастващ ритъм на барабаните. Удар. И вълшебната синя птица на душата започва своя полет, само си представете...

Представете си пътека.

Хорът на отчаяните мацки

Autumn © Lucyanna Morado

- Така, и как стана всичко?
- Отидох си, просто се махнах, сама, не е моят тип.
- Да, и Елвис ти е баща, а Робърт Редфорд трети пореден ден вечеря у вас.
- Е добре де… изгони ме, говедото!
- Ха така! Първата строфа вече е готова: аз си тръгнах от него в нощта, а той ридаеше!
- Затова пък сега е приключено, и дори се радвам, така или иначе не го обичах…
- Втора строфа: ти цвета люляков така и не можа да проумееш!
- Боях се, че ще се върна, ще ми се прииска да отворя отново вратата…
- Начало на третата строфа: преплитането на съдбите…
- Видях го, и направо ми призля! Той ми беше разказвал, че всичите му жени са се опитвали да си го върнат…
-… ни се размина…
- Но аз не го молих… втори шанс не ми даде… мръсник…
- И горчивината на щастието няма да изпия до дъно…
- Добре, че най-добрият ми приятел ми отвори очите за този негодник…
- И дружбата силна можа да ме опази…
- Никога не съм го обичала, е, подлъгах се по чара му, той е такъв добър домакин, като жена, щедър, когато това му е изгодно, но е скапан егоист, комплексиран от предишните си неуспехи, направо ми е жал за него…
-… от отровата на неразбирането, обидите и от откритията в сърцето мрак непрогледен…
- Познавам предишните му приятелки, поговорих с тях, първоначално се възмущаваха – не е вярно, те не може да смеят така да говорят за него, той не е такъв!
- А тук се включва хорът: значи такъв си ти, всъщност, аз чаках, а ти не ми се разкри!
- Но после постоянно мислех за това, всъщност те са прави, всичко, което казват, се потвърждава на 250, не, на 500 процента!
- Към хора се добавят нови гласове: Аз исках да вярвам, жадувах да живея, но ти не позволи да бъдеш обичан!
- Исках да изградя нещо голямо и светло, завинаги!
- Същият хор: щастие исках, голямо, до небето и чисто, като къпан слон… Не, слонът е прекален, хайде да е така: щастие исках, до небето голямо - и да те обичам отново и отново.
- Всичко правех заради него – даже готвех!
- Отново солистът: моментите на щастие, жертвоготовността ти моя стъпка…
- Той даже на секс не е способен… вероятно… аз в леглото съм невероятна… така казват…
- И на сладострастието мигът за нас навеки е изгубен!
- Аз исках да се разделя с него достойно, за да остане човек в очите ми!
- И апотеозът: ти беше, беше, беше, вече те няма!
- Просто егоистичен, фалшив, злобен малък орк!
- Финале гранде: нека с теб зло куче живее, а не такова слънчице като мен!
- Не, това вече не е на място, той не обича кучета.
- Нищо, затова пък твоята искреност помогна да се създаде просто уникален продукт - хорът на отчаяните мацки.

По течението

Вчера водих един твърде личен диалог, в който ми зададоха въпроса, защо някои неща от миналото ми дори и след 10 години още не са напълно изтрити. Не намирам по-добър начин да отговоря от това да публикувам тук един текст от последните дни на тази ми връзка, за да не се налага да се обяснявам другояче. Имам чувството, че тогава съм бил по-способен да го кажа простичко и ясно, отколкото сега.

- Нищо не ограничава така, както страхът. Страхът пред това, че нещо няма да се получи, ще свърши, ще отмине. Тогава излъчваш ужас, и превръщаш възможното в неизбежно.
Но и това не е достатъчно: страхът да изгубиш някого - някога - те лишава и от това, което вече имаш. Отнема ти го, удавяйки го в лепкав поток от ужас.
Страхът е бедствие с разрушителна сила, което е особено опасно, защото действа, без да можеш да го контролираш.
Страхувах се да не й угодя и адски й досаждах със своята загриженост. Представи си: каниш се да направиш стъпка и премествайки крака си, изведнъж чувстваш дланите, любезно подложени под твоите стъпала.
- Звучи направо умилително.
- Може би – веднъж или два пъти. Но скоро толкова настойчивата опека започва да дразни. Това го разбирам сега, а тогава всеки ден я задушавах с уютно меко одеяло.
Боях се да не й се харесам – и станах друг човек. Постоянно играех роля. Не бях този човек, който ти сега познаваш. И колкото по-далеч отивах, толкова по-трудно беше някога да се върна към истинския себе си. Страхът ме направи не само лицемер, но и взискателен тиранин. Непрекъсната мъчителна болка – животът на ръба на пропастта. Веднъж осъзнах: само тогава усещам блаженство и радост, когато тя се държеше така, както съм планирал. Когато успееше да се напъха в рамките на определеното от мен "как трябва да бъде, за да не свърши всичко утре". Не само че се заставях да постъпвам по определен начин - някак си се беше получило, че и тя трябва да се държи "правилно". Ако не беше така, започвах да се ядосвам. И тогава започнах да осъзнавам своето изтезание. Нейното изтезание. И заявих на страха: "Край!". Ако всеки ден умирам – за какво да живея тогава? И ми стана все тая – дали ще има нещо по-нататък, или не.
- Какво, спрял си да я обичаш?
- Ни най-малко. Но едва тогава успях да я видя – с новите си, отворени очи. И тя ми се стори още по-прекрасна, още по-жива. Тогава, когато вече си казах, че може да се разделим с нея още на следващата сутрин, дори нейните недостатъци започнаха да ми се струват трогателни и мили. Свободата ме отърва от границите. Тя изведнъж спря да ми лази по нервите. Ако ни беше хубаво да бъдем заедно – значи си заслужаваше да продължаваме. Ако раздразнението започваше да прелива чашата – нашата история можеше във всеки момент да бъде приключена.
- Излиза, че тя всеки ден ходеше по ръба на пропастта?
- Това е съвсем друг ръб. От този момент, ако исках да я зарадвам, го правех само защото наистина исках да й доставя радост, а не от страх да не я изгубя. Минусите вече ги нямаше. Това беше нашето щастие. Пуснах я на свобода, без да отивам където и да е. Без да я пропъждам.
- Наистина ли си готов да скъсаш с нея?
- Това добавя цвят в света. Ядеш сладолед, знаейки, че той ще свърши. Отхапвайки парченце, облизвайки капка от разтопеното, виждаш, че то е станало малко по-малко. И заради това още повече цениш сладостта му и освежаващия му хлад. Огромно удоволствие е да можеш да се наслаждаваш на това – сега, в този миг.
Но ако сладоледът би бил безкраен?
- Бих се уморила да го ям. Би ми омръзнал.
- Именно.

2001

Love, not Actually

Като човек, който вече окончателно не вярва в любовта, вече мога да й правя аутопсия. Обикновена, безразлична, безстрастна аутопсия на патоанатом - и да оперирам от нея разни предопределения, съдба, магия и прочие дрън-дрън. Банална битова кухненска аутопсия върху масата с мръсни порцеланови плочки от соц-времена. Доколкото тя е мъртва, а не е и заразна, дори не се налага да си слагам маска и хирургически ръкавици. Бъдете готови, време е да извадим мръсните истини на бял свят.

Много обичам да слушам мита за любовта от пръв поглед, дивата тръпка и прочие. Още повече че я слушам вече... де да знам, може би 20 години? Е, представете си сферична жена във вакуум математически идеална ситуация на запознанството на съвършения мъж и съвършената жена. Не в смисъла на съвършен външен вид, а в смисъл на съвършено усещане за самия себе си. Всеки от тях се чувства напълно успешен и самодостатъчен - и мъжът, и жената. Когато човек е уверен в себе си, той има всичко и е доволен от всичко - и това изглежда прекрасно, нали? Е, в живота и на двамата всичко е чудесно, прекрасно, забележително (добавете още суперлативи по свой вкус тук). И затова двамата изглеждат чудесно, прекрасно, забележително (добавете още суперлативи по свой вкус тук). Изобщо излъчват позитивизъм и флуиди на абсолютен успех.

Приемаме още например, че те прекарват по стечение на обстоятелствата свободното си време в един и същ ресторант. Кръстосват погледи. Харесват се един друг. Защо да не се харесат? Той е олицетворение на уверенността, на способността да решава всички възникнали в живота въпроси, знае какво иска, способен е с твърда стъпка да крачи през живота към светлото бъдеще (това словосъчетание настойчиво ми напомня соца, но хайде, все тая). Тя е завладяваща, очарователна, независима от мнението на другите, самодостатъчна, не може да бъде купена, благоразположението й може само да бъде завоювано, като превземеш света, направиш от него суфле и й го поднесеш на чинийка. И в този момент, когато погледите им се срещат...

... прескача искрата на любовта от пръв поглед?!

Да бе, да.

Между тях може да прескочи каквото и да е: страст, да се появи флирт, просто интерес, сексуално привличане. Но не и любов. И мъжът, и жената в такава ситуация са свръх-самодостатъчни, а между един изключителен и друг изключителен човек привличане няма как да възникне. Физика някой да е учил? Два плюса привличат ли се, или се отблъскват?

Човекът, който е способен силно и искрено да обича, да бъде наистина близък, чувствителен, внимателен, пълен с душевна топлота (добавете още клишета за любовта по свой вкус тук), сам има нужда от всичко това. Той е готов да раздава, но и той самият изпитва глад да получи същото. А ако този глад е налице, това винаги проличава в неговата външност, черти и поведение, ако в този момент от живота му той няма сродна душа. И това категорично го представя не по най-добрия начин в очите на околните, особено пък на представителите на противния противоположния пол.

С една дума, обобщавам като стар теоретик: ако човек търси любовта, той оглежда околните - и нерядко именно този, който може да бъде най-подходящ, в очите ви ще ви изглежда абсолютно непривлекателен. Защото не му достигате точно вие. И без вас той няма щастието в живота си. Някакво щастие може би има... но не е пълноценен, отшлайфан, не се вписва в клишето за идеалния мъж, за което си говорихме по-горе, нали? Защото тази му липса е изписана на лицето му с огромни неонови букви. Честно казано, и вие, ако действително сте искрени и имате потребност от любов и взаимоотношения, също не сте в пълния си блясък.

Тогава откъде да се вземе любовта от пръв поглед? Освен като игра, самоизмама или аванс за зараждащите се отношения. Хората се стараят да се харесат на противния пол, демонстрирайки позитивизъм и успех. Но колкото повече человек има нужда от любов, толкова по-слаб актьор е - и толкова по-малки шансове има да получи "Оскар" за главна позитивна и успешна роля. Нещо повече, обикновено отпада още на етапа на номинациите.

Приключвам цялото това гневно писание с едно простичко обобщение - твърде голяма е вероятността, че истинската любов, скъпи дами, ще се появи пред очите ви не под формата на принц на бял кон и в пръски на шампанско, а под формата на изчервен и заекващ мъж, въртящ в ръцете си като пълен идиот букет с цветя и опитващ се да изстиска от себе си покана за... е, по-нататък могат да следват различни вариации.

А истинската любов за мъжа нерядко ще представлява просто бледа сянка, която може да бъде открита само с периферното зрение, и то не винаги, защото тази сянка зорко следи всяко ваше движение, всяка ваша постъпка, попивайки ги като гъба, старае се да крие чувствата и да не бие на очи без абсолютна необходимост, да не би в порив на неовладяни чувства да направи някоя поредна идиотска постъпка. И не, тази сянка никак не прилича на Памела Андерсън.



Мен вече това реално не ме интересува, освен като патоанатом. Кой знае, може би е време да напиша сериозен научен труд на тема "Анатомия на любовта - така, както я разбира един наивник". Защото не е като да не съм запознат и с другата страна на нещата, но за добро или лошо, правилата на тази игра не ми допадат и ставам от масата. Но ви пожелавам поне вие да бъдете по-внимателни към околните. Кой знае, може би любовта на живота ви сега е някъде наоколо...

Последно

Това е последният ми пост - такъв, какъвто сте ме познавали досега.

Strawberry © unomoralez

Човек сам убива своето щастие.
Всичко си има край.
Дори чудото. Когато в него престанат да вярват. Моето чудо. Някога вървях до теб по пътя на живота, посипан с пуха и перушината на надежди и желания. Дори и сега намирам в себе си сили, за да мога с цялата широчина на устата си да се усмихвам искрено на този странен свят.
Напред. "Всеки си има своя път", казваха ни някои. Дори ако ти се струва, че скиташ в мрака по безжизнена пустиня. Дори ако няма цел, посока, сили... Напред! (Кой да си помисли, че пътят може да завършва в пропастта?) Лети! - ни казваха. И кой знае защо и до този момент ми се иска да вярвам в това. Иска ми се продължавам. С откъснати криле, с чудовищна скорост стоварвайки се в бездната, ми се иска да спра мига, да седна на края на пропастта и там да изпия чаша от любимия ми Earl Grey, подслаждайки го с вкуса на любимия ни битер-шоколад. Иска ми се да се усмихвам. Да дарявам радост. Неизползван потенциал... Непотребен. Глупаво е да мислиш за пропуснатите възможности, когато си пропуснал да живееш.

Ctrl-Alt-Del
Не опазих дори себе си. Ако ще и за тих, скучен живот, за тъжни усмивки, вместо бурен смях. Не изминах този път, на който се надявах. Направих повече грешки, отколкото някога съм смятал, че ще допусна.

В началото беше радостта. Радостта, подобна на парче цветен тебешир, покриваща мрака с илюзии на причудливо извиващи се линии. Първо се изтри радостта. Прохладният и настойчив дъжд отми ярките бои.
На нейно място дойде мечтата. Мечтата за щастие, постижимо от все още неизчезналата способност да мечтая. Всичко изглеждаше безкрайно. Аз, моята мечта, моето щастие, ти. Ти си отиде така отдавна. Разрушавайки веригата, захвърляйки настрана всичко, което я правеше едно цяло.
И аз получих Свободата. И разбрах, че тя - тя е най-доброто, което може да съществува. Моята свобода. Тя е като въздух, тя съществува винаги, просто някои забравят, че тя съществува. Свободата е живот. Животът е свобода. Но се оказа, че съм неспособен да запазя и нея. Виждах как тази моя свобода бива тъпкана и се разпада на части заедно с мен. Дълго. Бавно. Мъчително. Остават броени дни до юбилея на тази свобода.
Сега вече не ми остава нищо, освен съдбата, която презирам - от цялото си сърце.
Затварям вратата към това минало. Затварям я и към каквото и да е бъдеще, което някога би имало нещо общо с някой друг освен мен самия.

Простете ми, ако вече ви изглеждам непознат. Ще трябва да свикнете с новото ми аз - или да поемете по своя път, когато той се откланя от моя. Защото каквото е било, остава назад - завинаги. Миналото е мъртво - и от пепелта му се ражда фениксът, който дълго се опитвах да удържа и да не пусна на свобода; фениксът на омразата, гнева и трезвия цинизъм.

Ненаписано

Няма нищо по-сложно от взимането на решение, когато със сигурност знаеш, че това решение ще бъде нещо, което ще повлияе на цялото по-нататъшно развитие на сюжета. Сюжет, който много години старателно се е градил, достига своя апогей и нещастният автор е изправен пред избора - да остави ли главния герой да живее, или не. Чашата, пълна с горещо кафе, която би трябвало да подреди мислите, отлита настрана. Пепелникът, останал от времето, когато в този дом още се пушеше - е пълен със смачкани листчета хартия, вместо фасове, като мълчаливо признание за собственото безсилие. На пода петна от разлятото кафе, напомнящи петната някъде дълбоко в теб - същите, които толкова години старателно са били заобикаляни, старателно "Ама за какво говорите - вижте какво прекрасно време е навън!". И така можеш хиляди пъти да откланяш разговора. И можеш за милионен път да се криеш зад облаците и времето. Но когато се стигне до откровеността - сам със себе си - облаците внезапно изчезват. И може да ги викаш до посиняване, затваряйки очи и мислейки само за прогнозата - минала през ушите, но нечута. И понякога, от време на време, мълчащото, почти не тревожещо, позволило да бъде забравено, скрито, невероятно страхливото собствено аз изпълзява навън. То трепери и се крие в далечния ъгъл, не понасяйки чистия въздух и лепкавата, застинала мисъл. То пита, подмазвачески и страхливо заглеждайки в очите ти - "А нататък какво? Какво? А аз какво ще правя?". Отломките от чашата - за поета символичен образ, за прозаика - повод да отиде до кухнята за метлата. Да събере, да изхвърли, да забрави; нека бъде както преди - "Какво прекрасно време е навън - не смятате ли?". И в отговор така предвидимото и очаквано, но от това не по-малко ехидно и вярно - "Смятам - "едно, две, три....". A във всеки отломък се отразяват страх и недоизказаност. Отразяват се така, че продължават да те заслепяват дори тогава, когато вече са се оказали в кошчето - в черен чувал, зад дебелата врата. В черен чувал, който по обещанията на всички производители само поглъща - никога нищо не отразява. Никога. Нищо. Производителите не лъжат. Лъжат отломките, нагло блестейки и напомняйки за това, което така и не е стигнало до облаците. Лъжат, надявайки се, че ти ще се овладееш - ще преминеш през страха, отчаянието, горчивината и натрупаната умора - и....

Есенно

Искаш ли да ти разкажа приказка за планините, за ручея, който след дъжда се превръща в бурен поток, отнасящ всичко по пътя си надалеч, в незнайни далечини, през девет страни в десета? Теб нали веднъж така те отнесе? И оттогава заекваш? Е, аз също някога заеквах в присъствието на жените, а сега наопъки - прихваща ме, когато дълго няма жени. Знаеш ли, те наистина са като бурни реки: подхващат те, отнасят те, губиш равновесие, a после се будиш през нощта: някъде в мрака тиктака чужд будилник, през чуждия голям прозорец заглежда уличен фенер с извита шия, като хвърля студена светлина на белите непознати стени. A най-чужд тук съм аз, чувствам го с всяка клетка на кожата си, как не я обича чуждият чаршаф, даже не знам, какъв ще бъде подът до леглото, когато спусна крак върху него: студен, като каменен, върху който винаги те хващат иглички в пръстите, или рошав, неприятен, на който нервничи стъпалото, опитвайки се кой знае защо да отгатне цвета му. А до теб меко дишане - то дали е... твое? Не, едва сме се запознали, а там имаше друга жена, а ние с теб се разхождаме из парка, и кой знае защо ми се струва, че през целия си живот съм търсил точно теб. А ти се намери сама, ти вървеше към мен, усмихвайки се още в далечината, а аз седях на пейката и всяка твоя крачка попадаше в синхрон със сърцето ми, и с всеки следващ удар то удряше по-силно, а когато ти се приближи и спря срещу мен, то удари така, че ръцете ми изпуснаха книгата, а подготвеното приветствено слово заседна в пресъхналото на мига гърло. Струва ми се, че исках да кажа "здравей". А какво друго всъщност да кажа, ако хиляда години съм чакал теб, а ти някъде там, в друг свят, си живяла без мен и не си бързала да дойдеш при мен, а когато вече бях решил да забравя, изведнъж се появяваш в това смешно розово яке, което вече обичам?
Ти се приближи и изгуби усмивката си - и ме гледаше в очите дълго-дълго, прехапвайки до кръв долната си устна, а после видях по лицето ти да се стича една сълза, ти дори не се опита да я изтриеш, тя падна върху жълт есенен лист, който вероятно реши, че отново е започнал дъжд. А после ми протегна ръка и просто каза: "Ще вървим ли?"
И ние тръгнахме, хванати за ръце, по пътечката, обсипана с червени и жълти листа, а книгата остана да лежи под пейката.
- Чакай! - спомних си аз и се хвърлих назад, вдигнах листото, на което беше паднала твоята сълза, и го пъхнах в джоба си. - Сега си цялата с мен!
- Имам много такива, - усмихна се ти, - аз съм ужасна ревла! А още и заеквам, но точно сега кой знае защо не заеквам, предрекоха ми, че когато те намеря, това ще премине на другия човек, но въпреки че той изведнъж ще започне да заеква, заедно с това ще получи и голямо щастие. Не е ли абсолютна глупост, а? Или ти вярваш в такива неща?
- Н-н-н-н-е з-з-з-з-н-ная.. - свих рамене аз и здраво стиснах твоята мека длан.

Love is...

Няколко отхвърлени картинки от серията "Love is..."




Още дефиниции.

Гостенка

Тя дойде вечерта. Аз тъкмо си взимах довиждане с познат и вежливо му отворих вратата, пропускайки го да мине пред мен. Той я огледа с оценяващ поглед и се усмихна. Тя стоеше в коридора и ме гледаше в очите.

- Влизай. - казах след кратка пауза.

Тя се поколеба и леко неуверено влезе в апартамента. Спря се, не знаейки накъде да тръгне. Погледна ме. Поклатих глава и затворих вратата. Ключалката щракна и тя леко нервно извърна глава при този звук. Стояхме в антрето и мълчахме. Накрая тя се приближи и ме докосна. Въздъхнах и тръгнах към кухнята. Тя за момент се поколеба и ме последва. Вдигна глава и ме изгледа със зеленикавите си очи.

- Добре, хайде да вечеряме, - наруших мълчанието и отворих хладилника. Тя съгласно кимна и деловито, много по женски разгледа празните рафтове. Докато правех вечерята за двама ни, тя стоеше до мен и понякога ласкаво ме докосваше.

След вечерята измих съдовете и след кратък размисъл реших все пак да отпразнувам нейната поява. Отворих барчето, скептично разгледах бутилките с луксозен алкохол. Налях уиски, пуснах две кубчета лед. Ледът леко се удари в ръба на чашата и се чу леко звънтене.

Разположих се с чашата на дивана и насърчително потупах с ръка до себе си. Тя влезе в стаята и се огледа. Сериозен и искрен интерес у нея предизвика големият гардероб, стоящ до далечната стена. Внимателно огледа закачалките с ризи и костюми и дори леко ги помириса. После рязко изгуби интерес към мебелите, скочи на дивана и ласкаво се погали в мен. Прегърнах я и отвърнах на ласката, тя доволно се изви, после сдържано се освободи от ръцете ми и седна на другия край на дивана. Малко се повъртя на едно място, докато се устрои удобно, и накрая притихна. Реших да не я притеснявам, още повече че личеше, че много й се спи.

Телевизорът показваше традиционните глупости, затова след кратка обиколка по каналите го изключих. Взех книга, включих нощната лампа. Четейки, периодично я поглеждах. В полумрака тя беше още по-красива. Насън се обърна по гръб и ми се стори много малка и беззащитна. Допих уискито, четох още малко и също заспах.

Както обикновено, събуди ме звъненето на будилника в телефона. Телефонът беше от нейната страна. Преметнах ръка през нея и го изключих. Тя в полусън обхвана ръката ми и нежно ме ухапа за показалеца.

Докато се къпех и бръснех, се замислих - какво да правя с нея занапред. Да остане ли, или не. Все едно, рекох си, бъдещето ще покаже.

Закусихме, като тя много бързо и елегантно изпи питието, което й налях, и почти не докосна храната. После седна до мен и загадъчно проблясна с хипнотизиращите си очи.

Облякох се и излязох в антрето. Тя спокойно стоеше до мен и чакаше. Няма да остане, помислих си аз. Така и стана. Отворих вратата, тя ме погледна и тихо излезе.

- Заповядай отново довечера, - казах й аз. Тя се обърна и грациозно махвайки с опашка, изчезна по стъпалата.

Огледало

Казваха й: "Ти си загадъчна… неразгадаема… има нещо в теб". И се смееха: "Какво е то, сподели?".
Тя мълчеше. Усмихваше се. Мислеше, стараейки се да не бърчи чело. Какво има в нея? С какво е изпълнена? Какво не й достига? Какво й се иска?
"- Харесва ли ти да учиш?
- Да, харесва ми.
- А какви предмети?
- Всички.
- А кой от тях най-много?
- Никой."
Нито едното, нито другото. Нито минус, нито плюс. Вероятно не черно, но със сигурност не и бяло. Каква? Как да разбере?
Тя нищо не знаеше за себе си, и това омагьосваше. Непрозрачен съд. Не знаеше нищо, освен едно: че за нищо на света не би станала такава като майка си. Полупобърканата си майка, която би могла да се преметне в другата крайност в следващия миг. Която се обсипваше с хапчета, за да си зареди батериите. Майката, от която тя избяга, за да не я види никога повече. Майката, която обичаше и ненавиждаше повече от всички.
По-скоро купонджийка, отколкото манекенка. По-скоро манекенка, отколкото продавачка… А времето си летеше.
"- Разбирате ли, че всеки, който влиза в този дом, желае нещо да постигне?
- Не.
- Какво желаете?"
Отново този въпрос, на който тя не получаваше отговор, колкото и да се стараеше да погледне вътре в себе си. Непрозрачен съд. Неразгадана загадка.
"Започнах да се срещам с него, за да стана поне някой".
Ако не друго, да бъде половинка тя умееше по-добре от всичко. Не можеше да допълва – защото нямаше какво да даде, освен грижа, разбиране и ласка. Тя се отдаваше повече, отколкото даваше – оставяйки на другия още повече място за неговите желания и мисли. Тя отдаваше себе си.
А времето си летеше.
Децата пораснаха, дъщеря й също така я ненавиждаше, както тя някога - майка си.
"- Нещо не направих както трябва, някъде сбърках".
Мъжът й се състари - и това я плашеше. А нейният страх докарваше него до ужас.
"- С теб се чувствам старец!" – извика й той, обяснявайки изневярата.
"- Ама ти наистина си старец…", - възрази тя.

Всичко се разпадна. Тя беше нужна и живееше с това. Тя беше идеалната жена – в това беше нейното призвание, нейната роля. Но филмът свърши. Остана само тя - сама.
"Какво искаш? Какво искаш ти самата? За себе си?" - отново този вечен въпрос, като никога изискващ отговор.
Тя не можеше да се ориентира в себе си. Никога не го беше умяла.
И започна да ходи насън – щом не е способна да направи крачката наяве.
"- Лекарят каза, че ти е нужно някакво занимание".
Но на нея й беше нужна не работа. Тя винаги имаше нужда от някой, който би станал ако не решение, то поне повод… и този някой отново стана мъж.
"Не зная, какво ще стане по-нататък. С кого ще бъда", - каза тя, тръгвайки към новия си живот. – "Знам само, че това е началото".
Тя ще стане идеалната жена. За него. Тя нищо друго не умее.

Ей такава простичка, и същевременно сложна история, наречена "Личният живот на Пипа Лий".

Най-младият блусар

Ново хлъц.


Колко милиона деца по света искат от родителите си да им купят барабан? Примерно толкова милиона им казват да си гледат работата - и барабанът бива заменен с нещо недотам шумно. Язък. Родителите на ей този хлапак на име Талан Летс взели, че все пак му купили барабан, и на 3-годишна възраст той вече успешно свирел на него. На 4 години се научил да свири и на китара, а на 8 вече участвал в концерти заедно с титани като Лес Пол:

Тук вече Летс е на 9:

Ето ви още малко с негово участие:

Сега Талан Летс е на 10, има собствен сайт с плътен график от концерти. Така че ако детето ви много иска да му купите барабан, наистина му го купете. Току-виж се оказало дяволски талантливо.

Псевдо-Дзен

Дошъл веднъж ученикът при Учителя и попитал:

- Кажи ми, о, Учителю, как се получава така, че някои хора могат да постигнат желаното, а други - не? Как да направя така, че при мен да дойде успехът? Как да постигна отговор на тези въпроси?...

Ученикът продължавал да задава въпроси, а Учителят размишлявал:

"Ако отговоря на въпросите му, той ще запише отговорите, ще напише книга, ще озаглави всичко това "Пътят на отговорите", ще започне да организира семинари за неудачници, които искат да станат бизнесмени, а най-настойчивите от тях ще започнат да идват при мен и да ми задават въпроси."

"Ако пък не отговоря на въпросите му, той ще напише книга, където след всеки отговор ще посочи, че "Учителят ме погледна мълчешком", ще озаглави всичко това "Пътят на мълчанието", ще започне да организира семинари за неудачници, които искат да станат бизнесмени, а най-настойчивите от тях ще започнат да идват при мен и да ми задават въпроси."

И Учителят убил ученика.

Жалко, че наистина мъдрите учители са толкова малко.

20 години

В изминалите месеци откривам, че все по-често се замислям да напиша нещо по повод някоя годишнина или актуално обществено събитие, но се сдържам. Не толкова от страх, колкото от нежелание да ровя миналото. Особено тези 20 години от промените, които за добро или лошо, заеха почти целия ми съзнателен живот. Този път ще наруша мълчанието, колкото и болезнено да е, защото все пак 20 години са добър повод за равносметка.

Фото © Портал Европа

Повратният момент, когато осъзнавам на практика защо ме е обхванало това нежелание да "бистря политиката", освен с единични изречения в Twitter, е сегашният 10 ноември. Сега с известна болка ми се прииска да разкажа историята как научих за станалото - и как минаха тези години в едно (почти) обикновено семейство; как във въпросния месец 11 на лето 1989 с майка ми, която по това време помагаше на своя приятелка с един фундаментален френски превод на литературоведска тематика, а аз тогава - 13-годишен хлапак, още в основното училище, изпълнявах длъжността на щатен спец по разлистване на речници, докато двете възрастни дами обсъждаха тънкостите на кипърския мотив в литературата (който поради брилянтно неразчитаемия почерк на госпожата се превърна в един миг в "кипърски молив" - le Crayon de Chipre)... но се отплесвам в спомени. Както и да е, ние бяхме от малцината, които нищо не подозираха за ставащото, докато не посетихме достопочтената доцентка, която ни посрещна танцуваща си на площадката на стълбището и ни обясни, че Тошо падна. Спомням си, че май зададох свръх-оригиналния въпрос - от масата, или на стълбището. Винаги съм бил несъобразителен, какво да се прави.

Е, броени часове след това, на купичка топла пилешка супа с картофи в кухнята, още боейки се от "ушите" в стените, обсъждахме накъде ще тръгне всичко. Спомням си майка ми, която пророкуваше, че 5 години ще са достатъчни - и страната ще се изправи на крака. И оттам нататък... раят. Тогава тя беше на 45... и с буфера от 5 години до мечтания рай, май си представяше, че пенсията е много близо, така че с това, което ще получава като заслужени плодове на труда си, ще обиколи света, вратите на който й бяха затворени до този момент. Да, наистина, Унгария беше виждала, Източна Германия - също. Дори за три дни беше ходила в Мароко - като преводач в делегация, но поне имаше спомени! Алжир така й не й се сбъдна, защото е била "неблагонадеждна", за да работи зад граница, а заветната й мечта... Париж, така и не успя да посети. Всъщност отново се отплесвам, но както и да е, ще трябва да ме изтърпите и да ми простите хаоса и битовизмите. 20 години са - много спомени, хаотично разбъркани в главата на едно хлапе, за което тези години минаваха в тръпката на осъзнаването, че светът около него се променя заедно с него, че узрява за... упс, замечтах се, за една красота, за времето, когато всички ще бъдем братя - и няма да има уравниловка, а тези, които знаят най-много, ще печелят най-много... изобщо ех, мечти.

Последваха годините, които всички определят като времето на най-големите грабежи в държавен план. В битово отношение ние някак още не ги усещахме твърде болезнено - не се промениха кой знае колко нещата, освен че вуйчо ми, лека му пръст, като художник успя да направи няколко изложби в Япония и САЩ, донесе си миниатюрно цветно телевизорче с много канали, а с майка ми станахме домашни революционери. Още помня купонните времена, когато трябваха купони за сирене, кашкавал, захар и прочие, които получавахме от местното проф-клубче, където сега се намира един доста приятен ресторант, в който така и нито аз, нито тя сме стъпвали... помня магазина на ъгъла, където се редяхме от ранни зори на огромни опашки за мляко - и аз отстъпвах на майка ми реда си, при всеобщи ругатни на останалите чакащи, за да отида на училище. Или да не отида... най-често :) Помня походите в ранни зори до подлеза на "Царевец", за да бъда сред малцината, които успяваха да си купят в-к "Демокрация" и "Свободен народ", а по-късно и "Век 21", преди да са свършили. Тогава още купувахме вестници, защото мама беше още на работа във външнотърговското предприятие - и макар да получаваше смешна по нейни понятия заплата, с нея някак успявахме да плащаме ток, парно, вода и всичко останало. И дори за вестници оставаха пари! За храна пък, съвсем.

Помня как мама тъжеше, че баба, която се спомина три години преди промените, не е доживяла да види как всичко тръгва към по-добро. После си промени мнението и години по-късно каза "добре че не доживя, още една промяна щеше да й дойде твърде нанагорно". Помня деня, когато в училище научих от учителката, че днес бандити и вандали само дето не са срутили парламента, хвърляли камъни, бутилки, трошили стъкла. После разбрах от майка ми, че тогава един чичко на стълбите отпред казал, че трябвало "да дойдат танковете". За съжаление тогава бях на училище - иначе си мисля, че щеше да ми допадне. Голяма тръпка беше онова време. Помня лудите митинги на онези времена, страха по Великден да отидеш до "Невски", за да запалиш свещ, защото милиционерите отбелязваха кой ходи, помня безбрежното море от хора на Орлов мост на онзи юнски митинг, в което бяхме пред самата трибуна - и хората припадаха от жега и жажда. Ще ме прощавате, че не карам по хронология - сега правя разходката из джунглата на младежката си памет и изравям оттук-оттам това, което ми се е запечатало като картини. Логично е да не е подредено - все пак не съм историк :)

Фото © Портал Европа

Помня първата "гладна зима", която преживяхме с консервите с пастет "Апетит", които мама с късмет и връзки взе от службата, и чувала мокра захар, който колежката й и партийна членка, поради това с предимство, не пожела, защото не й бил нужен, така че го продаде на мама на някаква свръх-надута цена. И как го гребях със супена лъжица и ядях захар с хляб, за да преживеем. Странно, тогава, понеже бях млад и буен, не качих нито килограм от онази захар :) Как майка ми го е мъкнала до къщи от "Христо Белчев", пардон, тогава се наричаше "Гаврил Генов", не ми се и мисли. Помня времето, когато всички се надигнаха срещу Луканов, и дори аз носех значка, която сам си направих от първите гъзарски значки с майтапчийски надписи от типа на "Як и проз", каквато си бях закачил на чантата. Ох, чантата ми тогава. Някой път ще си спомня и за нея - едно от последните творения на соца - и първия продукт на тогава измътилите се джойнт-венчъри. С гръмкото име Mitsukoshi Sofia :) Което ми напомня, че още ползвам един пешкир на плажа със същото название. Все пак май тогава произвеждаха по-държеливи неща, които изтраяха вече 20 години... :) Та си убих аз гъзарската значка, за да сложа вместо нея листче, че Луканов трябва да падне, и местната продавачка в зеленчуковия магазин ме пита защо нося това - и аз й обясних много аргументирано...

Някъде около онези времена отново повторихме онзи си диалог за петте години, които бяха минали дотогава. В които вече щяхме да бъдем в рая. Тя още беше оптимист, каза, че трябва да бъдем търпеливи - и да почакаме още малко, че може би месеци, но със сигурност бъдещето е розово. Аз, като типичен черногледец, й казах, че ако стане след 10 години, би било чудо. Оказах се недостатъчен песимист, но както и да е...

Помня деня, когато мама се прибра през 1993-1994, и ми обясни, че пред нея стои алтернативата или да стане акционер в държавната фирма, в която работеше, или да остане на улицата. Тя пари да бъде акционер нямаше, още повече че тогава ставаше дума за някакви безумни суми, които да вложи - от рода на 30-60 000 лева, така че реално беше ясно, че ще остане на улицата. После през годините същата тази фирма с тези безценни акции, която заемаше цяла огромна сграда срещу кино "Благоев", се спихна само до стаите на един етаж, после до една стая с един директор, една зам-директорка, плюс задължителната секретарка, която спеше с директора и беше господар на положението... :) В тази фирма що пари изгоряха... слава богу, в това нещо майка ми така и не успя да вложи последните си останали пари, които да й бъдат ограбени; за съжаление обаче това означаваше, че към края на годината тя се прибра, заливаща се в смях и сълзи едновременно - и ми съобщи, че 28-те години, прекарани от нея на това място, с тези хора, са приключили. Помня времето, в което тя беше на трудовата борса, където естествено не се намери нищо с нейната квалификация - и изобщо за висшист, а тя като горд човек отказа да стане миячка на чинии в ресторант. Фактът, че беше вън от външнотърговска фирма в онези години, беше като клеймо - това значеше, че тя знаеше достатъчно много за това, което е ставало в тези предприятия в годините след промените - и никой от хората, с които тя формално беше приятел, защото бяха работили бюро до бюро, които естествено бяха "с чин" в службите - не искаше да я вземе при себе си, за да не научи още нещо, което би могла да каже "не където трябва".

Помня кандидатстването си в университета, парите за записването, които бяха събрани назаем, ликуването, че съм в специалността, която желаех. Изпитите, на които ходех, носейки начупен на парчета просрочен шоколад, защото вече нямаше нищо за ядене, а мама изживяваше последните дни на своята заплата. Първите ми опити в журналистиката - кандидатстването и попадането по чудо за кратко в "Стандарт", където дори не си получих накрая хонорарите... Лутанията от редакция на редакция и отчаяните ми опити да се добера до щат, които винаги се спихваха, защото никога не дочаквах този миг. Колегите ми, които ме обявяваха за "меркантилен" и осъзнаването, че ако не изкарам половингодишна ангария на безплатен стаж, няма никога да попадна на нормална журналистическа работа. Само че какво се яде през тази половин година? На този въпрос никой така и не ми отговори.

Помня деня, когато тя отиде да моли за помощ бащата на сегашния виден подсъдим Марио Н. - Алекси, лека му пръст, който беше много свестен човек, и който като партиен деятел беше ходил на работа в Париж, имаше фирма - и най-вече й имаше достатъчно доверие, че ще си държи езика зад зъбите, и за кратко я прати на работа в фирмата свой близък познат, който после също се разписа в публичното пространство като виден бизнесмен, търговец и банкер - и за малко да го осъдят, но така и не му се случи. За съжаление престоят й в тази фирма трая твърде кратко, защото така става, когато си познат на познат... и има и други, по-знатни познати на познатите... и тя отново остана на улицата. Помня половин десетилетие, което изкарахме на заеми, помощи от познати, съседи, съкварталци, бурканите от Лиана Д., миговете, когато ходехме отново да помагаме на вече поизкатерилата стълби в университетската кариера доцентка, която беше открила фирма за езикови курсове, която после скоропостижно се разсъхна... как превеждахме за смешни суми Кодекса на основаващия се тогава български масонски орден :) Това помагаше да се удържим на повърхността в онези години, в които животът беше като бурно море. Помня как ликуваше тя, когато успя да дочака пенсионната възраст - и да мине малко преди да падне гилотината на точковата система, която иначе щеше да я остави да чака пенсия още десетина години. Помня как ходихме в някогашната й титанична фирма, заемаща пет етажа, която се бе свила до една стая - и където зам-директорката й даде ведомостите, защото нямаше дори кой да оформи документите за пенсия - и сами вадихме всички цифри, смятахме, писахме, брисахме, консултирахме се с познати - и накрая тя успя да вземе пенсията.

Помня как тя никога не се оправи от това, което й донесоха годините на несигурност - и как психически никога вече не бе същата. Помня преди добирането до пенсията краткия й престой като преподавател в УНСС, който, въпреки че обичаше безкрайно, се принуди да напусне, за да не се налага да внася осигуровки от смешните лекторски хонорари. Беше необходимо сама да напусне, за да може накрая все пак да вземе някаква прилична пенсия (всички осигуровки след 1997 по закон влизаха в общата калкулация на коефициента), иначе съвсем щяхме да затънем в мизерия. За тези години тя преживя такова изкупление, което не пожелавам никому. 5 години без каквито и да е доходи, освен случайни хонорари. Нито една книга за превод, защото тя не беше член на съюза на преводачите, а за да си член, трябваше вече да си преводач с издавани книги...

Ускорявам темпото, защото всичко стана прекалено дълго. Съзнателно прескачам виденовата втора страховита зима, стачките, запалените гуми на Орлов мост, чая за протестиращите в "Синия клуб" при паметника Левски, "кой не скача е червен", борда, Костов, моите първи университетски неволи, втори университетски неволи, безбройната върволица от кратки работни места, заради които някога след рекорден (!) шестмесечен престой в една фирма, подготвяща фирмени бюлетини с анализ на печата за политика, икономика, приватизация и така нататък, бях постигнал личния си рекорд за дълъг престой на едно работно място. Допълнителните години, в които така и не успях да направя кариера, заради името, което ми бе излезло на човек, който не е работлив и не се задържа дълго на едно място - докато не дойде 2002, когато, слава Богу, след 2 години живот на двама души с една пенсия се хванах на (квалифицирана) работа, където изкарах цели 2 години! И дори успях да заведа майка ми на море, което тя не беше виждала от 1979. После се старах да го правя почти всяка година, чак до смъртта й преди няколко месеца - за да види все пак нещо добро след годините изпитания.

Тогава вече бяха отминали вторите 5 години от нейното пророчество, че ще сме видели рая. Чак рай може би не беше, но тъй или иначе, все пак това бяха най-щастливите й години. Бяхме стигнали до това да помечтаем да я заведа да види Солун, който видях за около месец по време на първия си курс в Университета. Но обстоятелства донякъде извън нашия контрол, като закриването на две от четирите издания на фирмата, плюс други лични фактори, ме изстреляха отново на улицата, така че тя така и не видя нито Солун, нито Париж, нито дори родния Ниш, където бе живяла баба. Е, след известен период на кариерна засуха отново се изправих на крака - и я крепих до края. Времето, в което тя усети нещо от плюсовете на капитализма - но същевременно й се разбиха на прах всичките мечти и илюзии какво всъщност е представлявало това светло бъдеще, към което та така упорито се стремеше. Времето, в което осъзна какво точно е да си пенсионер в дива капиталистическа държава. И че никога няма "като германките" да ходи по курортите и да обикаля света и да разглежда нови места, а ще се опитва отчаяно да върже двата края и да успява да плаща парното, данъците, таксата смет - и да се храни някак, без прекалени глезотии.

Прескачам още години, докато стигаме до един разговор през май... тази година. Когато тя стана на 65, а аз с неподправен ужас осъзнах, че са минали почти 20 години. Двадесет години от онзи танц на стълбищната площадка, от пророчествата за 5 години до рая, 10 години до рая, двадесет години на борба за оцеляване, които тя води докрай, със сила, която аз едва ли някога ще имам. Битка, която тя изгуби в средата на юни, когато сърцето й не издържа. Разговорът ни, че са минали 20 години, откакто всичко това е започнало - и краят му не се види. Съзнанието, че мен ме чака същата съдба - и някой ден, след 20 години, ще обяснявам на детето си, че всъщност фразата "45 години стигат" звучи смешно, като осъзнаеш, че си изживял в още по-ужасни условия от какъвто и да е комунизъм половината от това време, което е било нужно на комунистите, за да превърнат страната в развалина. За тези 20 години тази страна, поне за хората, които не бяха бизнесмени, нямаха пари и не емигрираха навреме... се превърна в ад, в краен случай, в чистилище. В което те изкупуваха първо 45-те години "народна власт", а после порива си към свобода.

Не ми се искаше да пускам точно този клип, но в YouTube няма друга версия на тази песен, сори.

Какво е станало на 10 ноември? Не зная вече. Не зная и дали искам да зная. Зная само, че 20 години по-късно тя не намери своето щастие, освен в няколко кратки мигове, които се опитвах да й даря. И които вероятно нямаше да види, ако беше останала съвсем сама. Зная, че аз в следващите 20 години ще гоня моето щастие. Иска ми се поне аз да доживея да го достигна. Но не съм сигурен вече дали наистина вярвам в него. Съзнавам, че тя беше, както тя самата казваше, "пожертвано поколение". Питам се обаче, дали и ние самите не сме такова?

Церебрално-сексуално

Едва ли ще са много тези, които ще оспорят аргумента, че междуполовите отношения в първоначалния етап на запознанството са по същината си своеобразен спорт. Едно такова състезание - кой кого (и къде, и колко пъти - ако цитирам един любим преподавател от родния fuck-ултет). Но като при всяко спортно състезание, има една определена конкретна крайна цел, която трябва да се постигне (принципът "главното не е победата..." е за завършените лузъри). В случая с джендърните взаимоотношения могат да се откроят две основни цели (не ми разправяйте, че целта може да бъде само една - предвидената от природата, ако беше така, то презервативите отдавна щяха да са отмрели като нещо абсолютно непотребно!): да изчукате физическия обект - и да изчукате мозъка на физическия обект.

В ранните етапи на джендърното общуване тези цели по правило лесно се делят по полов признак (казах "по правило", никога не съм отричал съществуването на особено уникални личности - например на моя милост, която естествено не се вписва в традиционните понятия): момчетата принципно се интересуват повече от първата цел, момичетата - от втората. С времето обаче толкова рязкото разделение се размива. До степен някои екземпляри от мъжки пол, както днес поясних в частен разговор, да изпитват някакво странно BSDM удоволствие преди всичко от това да им извършват качествено въпросните сексуално-церебрални действия. Е, и естествено да връщат услугата, при нужда и желание :)

А сега, внимание, въпрос: какво на вас ви доставя (или би ви доставило в този момент) повече удоволствие - да изчукате тялото, или да изчукате мозъка?

OpenOfficeMouse

Малко компютърен хейт, да не отвиквате. Този път си има и специален повод, но за него по-долу :)

С цялото дължимо уважение към поддръжниците на отворения код, за повечето ми познати не е тайна, че дълбоко, страстно и от сърцевината на душата си ненавиждам това неимоверно куцо творение, наречено OpenOffice. Освен заради титаничния му размер - я пак, колко мегабайта иска това нещо, за да имаш шанса да пишеш текст в него?! - така и за абсурдния, хаотичен, смотан, убог до болка интерфейс. За бога - примерно в Calc би трябвало най-после гениалните интерфейс-дизайнери да се усетят, че в контекстното меню на клетките в таблицата като минимум би трябвало да има Delete, вместо да карат юзъра отново да се разхожда до менютата. Но тц. Да видим още колко версии ще минат, докато им дойде подобна оригинална идея в главата.

За безплатността - мерси, но ползата от OoO е най-голяма, когато имаш цяла банда от идиоти пестеливи господа, които са решили поголовно да използват пова чудо, за да не плащат. Когато обаче примерно ти се налага да работиш, опазил господ, с документи, оформяни на "обикновения" Office, ей тогава просто няма да обяснявам колко време (а времето е пари, нъл тъй?) се губят, докато ги докараш в OoO в някакъв сносен вид. Особено ако предстои това да се отпечатва... (слава богу, най-често не е нужно). Даааа, знам, че според общоприетата митология съвместимостта е около 100%, но вие пробвайте да речем да редактирате изпратена ви Excel-ска таблица в Calc, да я върнете на клиента, той да я отвори и да види, че не-цифровата информация в клетките си е пиииииииип (censored).

Както и да е, вярвам в Linux, особено за сървър, но към OpenOffice се отнасям откровено скептично, използвайки при възможност малки еднофункционални програмки като Atlantis за текстообработка и Magic Editor за таблици, когато нямам подръка Office 2003. В случая това са допълнителни подробности, доколкото в идеологически войни нямам намерението да се меся. Но когато попадна на такава вест....


Уважаеми господа, моля ви се, убедете ме, че сънувам. Ощипете ме, искам да се събудя от този кошмар. Не, това просто не може да е истина. Това трябва да е тъп бъзик. Хайде, цената от 75 американски тугрика съм готов да я преглътна. Но 18 (?!?!?!) бутона? На една ш...на мишка?! Това не е мишка, сори, това си е направо танк.

Линуксаджиите по душа вече изпитват оргазъм. Предполагам, че това е правилният отговор на Apple Mighty Mouse Magic Mouse?

Дървета за окастряне

Сивият вятър бавно и неуморно превзема небето. То се гърчи и с парцаливи облаци се разгъва нашироко. Дъждът се кани да тръгне не знам вече колко часа, но така и не събира смелост. Някакви птици във висините се мятат насам-натам като точки, в средата на нищото. Особени мисли в главата няма, само частичка отровна жлъч и раздразнение от околните и себе си лениво се поклащат в бутилката и се пръсват в мехури на отровни коментари. От време на време ти се приисква да треснеш нещо голямо, кухо и твърдо в стената, така че да откънти. Например главата си. Но мисълта отминава бързо. Гневът не е отговор, беше казал някой. Той е въпрос, казвам аз. Неотговорен - и дразнещ повече от всичко с неуместността си.

Ако дълго тичаш подир нещо, след известно време преставаш да разбираш - ти ли го гониш, или бягате заедно, само че то е набрало преднина. Та така и днес. Посока, която теоретично ти изглежда правилна, мисъл, която дълго и старателно си отглеждал като дете, кой знае защо започва да изглежда адски крехка, направо рахитична, и обречена на скоропостижна смърт - и на моменти се запитваш всъщност има ли я въобще. Може би всичко това е просто плод на болното ми въображение. В крайна сметка всички ние сме виртуози на самозалъгването. Най-лесно е да измамиш себе си, дори преди още всичко да се е случило. Да си кажеш, че всъщност именно така си си го представял. Само че знаеш, че всъщност ще се получи не това, което си желал. Макар че кой ли вече помни какво точно си желал? Минало няма, бъдеще също. Само този миг, сега. Този миг. После ще останат само следите от това "сега". Като незнайни паячета, падащи с адска избирателност в ноемврийския ейл, те ще останат именно такива, каквито май искат да бъдат всъщност. Запечатани в този миг, непомръдващи, винаги задаващи си въпроса - а сега накъде.

Ръката се протяга към телефона, включва го, поглежда часовника, разлиства адресната книга, погледът се спира на едно име. После с въздишка оставяш старата "Моторола" настрана. История, която върви толкова добре, че е направо плашеща. До степен да не можеш да решиш дали да продължиш. Защото си мислиш, че в реалността няма как да бъде по-добре, отколкото е в твоите представи. Защо, боже, защо трябва въобще да имаме някакви предварителни представи или очаквания какво ще се случи? Накрая осъзнаваш, че реалността е нещо, в което идеалът се разхожда по ефирните мостове на въображението - и когато иска да слезе от тях, за да докосне нещо друго освен силуети в пространството, го хваща страх - дали точно там, на края на моста, на няколкото последни стъпала, няма да се окаже, че този мост е дотолкова ефимерен, че вече никога да не можеш да се върнеш обратно? Ако в момента, в който слезеш от него, той се срине безвъзвратно? Какво тогава остава? Само спомени - и някои дреболии, които са колкото абсурдни, толкова и хаотични. Изведнъж ти се приисква да се заровиш в себе си и да изсипеш цял куп "защо", от които най-болезнено е терзанието - защо мисълта за евентуално щастие ти изглежда така страшна? Да, гадната мътна вълна на преоценката, заливаща всеки на около тридесет. Защо да направя това? Закъде вече, не е ли късно? На кой изобщо е нужно? И какво ще ме чака после? Ей такива неща. Типичната криза на средната възраст.

Да се натряскаш, или да отидеш да вариш сапун… Да правиш това, което ти се вижда безсмислено, противно и досадно. Само и само за да прогониш мисълта, да спреш да ровиш там, където вратата отдавна е заключена, ключът е глътнат, но упорито отказва да се разтвори в стомашния сок. Защо ти е да опитваш, защо ти е да знаеш? По-лесно е да продължиш по утъпканата пътека, и да се надяваш, че векторът е бил зададен правилно в самото начало. Естествено, пълна илюзия. Знаеш от самото начало, че той води наникъде, но някак си е по-просто да се оставиш на течението, на навика. По-малко болезнено е, така ще си въобразиш, че някак си вината за всичко няма да е в самия теб.

Толкова въпроси, на които няма кой да отговори. Въпроси, които блъскат като топка в стената - отмерено, настойчиво, неизбежно. Няма добър дядка с дълга бяла брада, който с мъдър поглед да ти даде отговор на всичките ти въпроси, които реално дори не са въпроси, а просто бълбукащи течности в твоя организъм. Сигурно след решаващия миг, който неизбежно ще си пропуснал, адреналинът и тестостеронът ще скочат отново - и слънцето изведнъж ще светне по-ярко. Дано. Най-гадното е, че като че ли нищо лошо не се е случило, даже по своему си казваш, че изглежда, че всъщност нещата вървят в правилното русло, стига само да не се самозалъгваш. Същевременно знаеш, че времето е ограничено, че трябва да вземеш решение. Трябва да станеш като дърветата под твоя прозорец, които с такава безмилостност окастриха преди около месец - но трябва не просто да бъдеш като тях и да си готов да ги режат, не, трябва сам да донесеш резачката и да я връчиш на този, който ще реже. И после сам, с осакатените си клони, да замажеш раните и окастреното с зеленото лекарство, което ако не лекува, поне прави разреза не толкова очевиден - и не толкова грозен.

Мразя "Боен клуб". Обичам го, заради илюзорния отговор, който дава на някои въпроси. Но го мразя, защото зная, че всъщност този отговор е само отлагане на неизбежното. Понякога си мисля, че ако всички започнем да варим сапун, или да треснем един по мутрата на съседа, може би ще ни олекне. Не, едва ли. Остава само да стоиш, да гледаш в точката, в която виждаш своето бъдеще, и да изпитваш отвращение. От себе си, че отлагаш решението, от мисълта за това как ще се чувстваш, когато времето за това решение изтече, а ти не направиш нищо, от съзнанието, че вече търсиш и пишеш оправдание защо няма да го сториш. Едно такова мазохистично удоволствие от осъзнаването на неизбежното - и от двубоя със самия себе си в мрачното подземие с лъх на сапун. Кое от двете лица е твоето? Тайлър? Или Тайлър? Кръвта накрая пак ще е по твоето лице, така че какво значение има кой ще удари пръв?

Имам нужда от нещо светло. Нещо хубаво, истинско, което да бъде като опорна точка. Иначе тези мозъчни еквилибристики започват да придобиват съвсем закоравял BSDM привкус. Ето например, съществува ли морето? А когато всичко е добре, а хората ти се усмихват? Искрено. Защото всъщност аз съм добър. Наистина съм добър, не желая злото никому, макар понякога да си казвам, че може би пък е време да започна. Защото понякога хората са способни да нанесат такъв удар, че да изгубиш напълно опората под краката си. Но пък осъзнаваш, че сам си си виновен, защото си изградил един въображаем свят, в който реката тече натам, накъдето решиш.

Тогава влизаш в този свой свят, извикваш на двубой този аз, който стои там и не иска да излезе, и удряш безпощадно. Не до първа кръв, а докрай. Докато спреш да мърдаш. Докато осъзнаеш, че си довършил себе си. Докато усетиш кръвта по лицето си и праха в ноздрите си. Най-хубаво е накрая да сложиш отгоре голяма плоча. Твърда, за предпочитане с надпис, изпълнен с лицемерно възхищение от твоето аз, което ще почива в мир. Това е то, да си помислиш за хубавите неща. Време ми е да отида нависоко, на хиляди метри височина, в пещерите, където хората са малко, а въздухът много. Само кислородът в толкова много въздух не ми достига - но понякога това просто е без значение. Nothing really matters, right?