Капки

Той гледаше пред себе си и плачеше за нещо свое. За големите малки хора. За достижимото и останалото в бляновете. За различимото и за редко излизащото от сенките. За вятъра и платното. За небето и камъните. За движещото се и завинаги срасналото се с земята. За основателното и безсмисленото. За декоративното и приложното. За случилото се и идиотски прецаканото. За разбираемото и безполезното. За жизненоважното и незначителното. За забравеното, за простеното, за славното, за дребното. За силното, за божественото. Той плачеше за случилото се с него, за изминатото, за постигнатото. За освободеното и за заточеното. За плътно закованото, за забравеното, завинаги погребаното, за постигнатото и неизвършеното. За хората, за постъпките, за събитията извън неговото минало. За мечтите. За желанията. Той плачеше не за своите сънища. Той плачеше от собственото си безсилие. Дребен, малък, несериозен, недотам глупав, сполетян неподготвен от това чувство. Без да се срамува, без да се оплаква.