Колко страшно е да знаеш

Току-що прочетох потресаващ разказ на vuchich и не можах да се сдържа да не го споделя с вас.

Василий нетърпеливо почука по масата, до клавиатурата. Думите никак не искаха да се подреждат в прощално писмо. Василий се замисли, почука още веднъж, но музата така и не отвори. Подпирайки глава с ръка, той още веднъж препрочете вече написаното изречение и окончателно запрати в небитието идеята с писмото. На въпроса на системата – «Да запиша ли документа?» отговори отрицателно.

Погледна часовника в долния десен ъгъл на монитора. 19:04. Още три часа. Огледа стаята. Като че ли всичко изглеждаше наред. Отвори тефтера на началото на седмицата. Днес беше четвъртък. За тази непълна седмица се беше готвил почти тридесет години. Естествено, всяка година той внасяше корекции в плановете си, променяше нещо, измисляше нещо фантастично от рода на скок с парашут или страхотна романтична вечеря с любимата жена. Но в края на краищата от идеята с парашута се отказа той, а любимото момиче го изостави. Затова последната седмица изглеждаше именно така. В понеделник той обиколи всичките си роднини. Във вторник мило поседя с приятели в ресторанта. Получи се наистина чудесно. Вася много се боеше, че седянката ще премине в помен още докато човекът е жив, но се получи точно обратното. Много се смяха, припомняха си университета, пиха, пяха. Серьожа вдигна много трогателен тост. И се просълзи. Вярно, момчетата обърнаха всичко на шега. В сряда Вася целия ден прекара с родителите си. За разлика от приятелите, не се получи особено добре. И накрая, четвъртъкът.

Вася го беше запазил за себе си. Сутринта той отиде на гробищата, още веднъж разгледа мястото, където щяха да го погребат в събота, още веднъж обсъди подробностите с гробаря Женя. За Женя такъв разговор беше нещо обичайно, но Василий чувстваше неловкост, затова се опитваше да се държи безразлично. Женя забеляза това и разказа дежурната за такива моменти история за собственото си погребение, което щеше да бъде след дванадесет години. Разделиха се с много топли думи. После Василий се поразходи из града, поседя в градинката на брега на реката, където като дете играеше с приятелите си. И към четири часа се прибра вкъщи. Седна на компютъра с намерението да напише прощално писмо на приятелите си и да го разпрати по пощата. Но написан на екрана, нахвърляният в мислите текст му се стори идиотски.

Един от последните ангажименти в живота на Василий беше вечеря и гледане на любимия филм «Повелителят на моретата». Вечерята се състоеше от сандвичи със свинско и пресни зеленчуци - конкретно домати и краставици. Сдъвканото парченце краставица в устата му напомни за лятото. За почивната база на Волга. За песните около огъня с китара в ръка. Василий ядеше и се усмихваше на своите спомени.

Съвременните технологии позволяваха с точност до минутата да се определи датата на смъртта на всеки човек, още от деня на раждането му. Родителите на Василий преди 29 години научиха, че синът им ще умре на 15 март в 22.14. Разбира се, за тях това беше удар, тъй като и двамата щяха да надживеят собствения си син. Те не пожелаха да изживяват втори такъв удар, така че Вася остана единствено дете. Момичето, което той харесваше, научавайки за датата на смъртта на Василий, прекрати отношенията им, тъй като не й се искаше в средата на живота си да започва всичко отначало. А да намери момиче с кратък живот, което да му е на сърце, Василий не можа. Може би затова и обичаше филма «Повелителят на моретата». Там нямаше жени. Само мъже - с техните слабости и качества.

Филмът свърши. Василий още веднъж седна на компютъра. Отвори своята страница в Facebook. Няколко далечни познати бяха изпратили съобщения с прощални думи. От нея съобщение нямаше. Василий написа статус: «Останете със здраве» и затвори страницата. Обади се Алексей, извини се, че не е могъл да пристигне във вторник, каза, че вярва в прераждането и прочие. Василий седна на дивана и се загледа в часовника. Течаха последните минути. Той специално го беше сверил, за да показва точния час. Ех, колко добре би било, ако хората не знаеха точната дата на своята смърт. Ей така, сядаш на дивана, пълен с планове за бъдещето - и край. Но да е неочаквано. Пък дори и да е твърде рано… Тогава животът му би се подредил съвсем другояче. Василий се разплака. Плачеше горчиво, с лице, забито в дланите. После пое няколко пъти дълбоко дъх. Успокои се и се усмихна на своето отражение в стъклото на библиотеката. Часовникът на стената показваше 22.14, секундната стрелка отминаваше дванадесет. Течаха последните секунди…