Интернет като сауна

По повод това, че преди няколко дни демонстративно, чрез блога разкарах претендиращ да ми бъде близък човек, няколко души ме питаха горе-долу едно и също: "А ти как би се почувствал, ако те разкарат по този начин? Особено пък в Интернет?". Покрай това - и заради факта, че понякога част от читателите ми в един момент примерно решават, че съм станал скучен, досаден, мрачен или какъвто и да е - и спират да ме четат, ето какво си мисля по въпроса. Блогосферата донякъде ми прилича на нудистки плаж. Всъщност не, по-скоро на сауна. Сауна, в която хората влизат голи и изпитват - или поне се опитват да изпитат - удоволствие. Знам, че сравнението звучи абсурдно, затова ще се опитам да се изразя по-ясно. За добро или лошо (според мен все пак за добро), хората са различни. Но има един момент, който обединява всички двуноги без пера, спадащи към подвида "човек" - комплексите. Няма хора, напълно лишени от комплекси. Дори и тези, които външно изглеждат безкрайно уверени, държат зад седем ключа малка клетка, в която расте тяхна собствена, отглеждана с любов, гадинка. Обикновено въпросната клетка е в главата. Но в момента няма да говоря за всички комплекси, а конкретно за сауната. В сауната се проявява един от основните комплекси, погрешно смятан за приоритет преди всичко на жените - отношението към собственото тяло. По-точно отношението към тялото в сравнение с другите. Повечето хора, влизайки в сауната, абсолютно спокойно си махат пешкира и се чувстват изключително комфортно. Но има два типа хора, за които нещата стоят много по-сложно. Единият е със скрити за чуждия поглед комплекси, другият - с директно показани.

Човекът от първия тип, точно като всички останали, влиза в сауната и оставя настрана пешкира, оставайки напълно гол. И само той ще знае колко неловко се чувства. И доколко очите му неволно подскачат от единия му съсед в сауната към другия - и нататък, и независимо от вътрешната съпротива, независимо от това, че си е обещал да не го допуска, процесът на сравнение започва да набира скорост. Колкото повече скорост набира сравнението, толкова по-лавинообразно се засилва усещането за собствената непълноценност. Най-любимите части на тялото изведнъж започват да ти се струват крайно уродливи и нелепи. Ако до момента ключът от клетката е бил скрит в сандък, сандъкът в патица, патицата в овен, овенът в камила, а за камилата си бил убеден, че отдавна е набучена на шиш и се пече, то сега внезапно откриваш, че нито камилата, нито останалите атрибути въобще ги е имало. Съществувал си само ти самият и ключът - далеч не така добре скрит, както би ти се искало. Всяко следващо сравнение все повече ти сочи твоето поражение в сравнение с някого. Дори появата на абсолютен урод няма да успее да оправи ситуацията - ти си толкова убеден в своята непълноценност, че дори човекът със седем пръста, две гърбици и стърчаща някъде отстрани опашка ти изглежда красавец с загадъчен ореол над главата. Но независимо от всичко, опитът да не изгубиш достойнство се оказва значително по-важен от собствените сандъци, патици, овни и камили - и затова посещението в сауната никога не се оказва последно.

Човекът от втория тип така и не съумява да свали пешкира. Той ще се терзае и ще разглежда всички хора наоколо, но така и няма да се реши да се остави на милостта на публичната оценка, предполагайки предварително, че ще последва изключително неодобрително мнение. Той ще се възхищава на околните, в дълбините на душата си ще завижда на най-хубавите им черти и предварително ще се облива в самосъжаление, констатирайки собствената си пълна неконкурентноспособност. Посещението в сауната е било преди всичко заради желанието да не се цепи от групата, но завършва с пълно и безвъзратно разочарование от самия себе си. Въображаемата присъда на една въображаема общност е единственото, което се извлича от събитие, което се е предвиждало да бъде чудесно, успокояващо, отпускащо прекарване на времето. В клетката гадинките отдавна следват библейския почин "плодете се и се размножавайте", а притежателят на ключа с всяка изминала секунда губи и последните частици от спомените, в които е описано местонахождението на прословутия ключ. Но понякога това е не просто идиотщина, а същинско престъпление. Всъщност това, което така и не е научил притежателят на голямата клетка и малкото увереност, е че може би, ако беше пуснал проклетия пешкир, може би пък щяха да се чуят овации, които той пък въобще не е очаквал. Защото всъщност всеки, който е успял да хвърли кърпата и да се изправи пред съда на общественото мнение, в някаква степен сравнява - и често сравнението не е в негова полза.

Всички ние се боим да пуснем пешкира, боим се да сравняваме и да осъзнаваме, че сравнението в повечето случаи не е в наша полза. Но тези от нас, които са успели да оставят настрана кърпата, понякога с искрено учудване започват да чуват редки шумове сред присъстващите на въпросното разголване, които понякога изненадващо се оказват дори аплодисменти. Впрочем дори и без ръкопяскания понякога ти се иска да бъдеш малко по-смел, отколкото си всъщност. По-склонен на рискове и авантюри. Малко като Шир Хан, който не се превръща в полунощ в койот, уплашил се от ударите на часовника. Малко като човек, който не само е махнал кърпата, но и дори се е поизпъчил. Малко с подхода "да става каквото ще". Впрочем, може би само на мен така ми се струва...