Колко страшно е да знаеш

Току-що прочетох потресаващ разказ на vuchich и не можах да се сдържа да не го споделя с вас.

Василий нетърпеливо почука по масата, до клавиатурата. Думите никак не искаха да се подреждат в прощално писмо. Василий се замисли, почука още веднъж, но музата така и не отвори. Подпирайки глава с ръка, той още веднъж препрочете вече написаното изречение и окончателно запрати в небитието идеята с писмото. На въпроса на системата – «Да запиша ли документа?» отговори отрицателно.

Погледна часовника в долния десен ъгъл на монитора. 19:04. Още три часа. Огледа стаята. Като че ли всичко изглеждаше наред. Отвори тефтера на началото на седмицата. Днес беше четвъртък. За тази непълна седмица се беше готвил почти тридесет години. Естествено, всяка година той внасяше корекции в плановете си, променяше нещо, измисляше нещо фантастично от рода на скок с парашут или страхотна романтична вечеря с любимата жена. Но в края на краищата от идеята с парашута се отказа той, а любимото момиче го изостави. Затова последната седмица изглеждаше именно така. В понеделник той обиколи всичките си роднини. Във вторник мило поседя с приятели в ресторанта. Получи се наистина чудесно. Вася много се боеше, че седянката ще премине в помен още докато човекът е жив, но се получи точно обратното. Много се смяха, припомняха си университета, пиха, пяха. Серьожа вдигна много трогателен тост. И се просълзи. Вярно, момчетата обърнаха всичко на шега. В сряда Вася целия ден прекара с родителите си. За разлика от приятелите, не се получи особено добре. И накрая, четвъртъкът.

Вася го беше запазил за себе си. Сутринта той отиде на гробищата, още веднъж разгледа мястото, където щяха да го погребат в събота, още веднъж обсъди подробностите с гробаря Женя. За Женя такъв разговор беше нещо обичайно, но Василий чувстваше неловкост, затова се опитваше да се държи безразлично. Женя забеляза това и разказа дежурната за такива моменти история за собственото си погребение, което щеше да бъде след дванадесет години. Разделиха се с много топли думи. После Василий се поразходи из града, поседя в градинката на брега на реката, където като дете играеше с приятелите си. И към четири часа се прибра вкъщи. Седна на компютъра с намерението да напише прощално писмо на приятелите си и да го разпрати по пощата. Но написан на екрана, нахвърляният в мислите текст му се стори идиотски.

Един от последните ангажименти в живота на Василий беше вечеря и гледане на любимия филм «Повелителят на моретата». Вечерята се състоеше от сандвичи със свинско и пресни зеленчуци - конкретно домати и краставици. Сдъвканото парченце краставица в устата му напомни за лятото. За почивната база на Волга. За песните около огъня с китара в ръка. Василий ядеше и се усмихваше на своите спомени.

Съвременните технологии позволяваха с точност до минутата да се определи датата на смъртта на всеки човек, още от деня на раждането му. Родителите на Василий преди 29 години научиха, че синът им ще умре на 15 март в 22.14. Разбира се, за тях това беше удар, тъй като и двамата щяха да надживеят собствения си син. Те не пожелаха да изживяват втори такъв удар, така че Вася остана единствено дете. Момичето, което той харесваше, научавайки за датата на смъртта на Василий, прекрати отношенията им, тъй като не й се искаше в средата на живота си да започва всичко отначало. А да намери момиче с кратък живот, което да му е на сърце, Василий не можа. Може би затова и обичаше филма «Повелителят на моретата». Там нямаше жени. Само мъже - с техните слабости и качества.

Филмът свърши. Василий още веднъж седна на компютъра. Отвори своята страница в Facebook. Няколко далечни познати бяха изпратили съобщения с прощални думи. От нея съобщение нямаше. Василий написа статус: «Останете със здраве» и затвори страницата. Обади се Алексей, извини се, че не е могъл да пристигне във вторник, каза, че вярва в прераждането и прочие. Василий седна на дивана и се загледа в часовника. Течаха последните минути. Той специално го беше сверил, за да показва точния час. Ех, колко добре би било, ако хората не знаеха точната дата на своята смърт. Ей така, сядаш на дивана, пълен с планове за бъдещето - и край. Но да е неочаквано. Пък дори и да е твърде рано… Тогава животът му би се подредил съвсем другояче. Василий се разплака. Плачеше горчиво, с лице, забито в дланите. После пое няколко пъти дълбоко дъх. Успокои се и се усмихна на своето отражение в стъклото на библиотеката. Часовникът на стената показваше 22.14, секундната стрелка отминаваше дванадесет. Течаха последните секунди…

Щастието ми убягва

Седя си от сутринта, пия студен чай, върша си работата и мисля за щастието.
Що за хипотетична плячка е то, която всички преследват?
Ако не ме лъже паметта, май Рембо беше казал, че всякакви осъзнати опити да откриеш щастието само те отдалечават от него. Ще се радвам, ако някой ми напомни точния цитат...

Иска ми се да позная еталона за щастие. Абсолюта.
Не вярвам, че даденото ни в рамките на безсмислените мигове всъщност е щастие.
Не искам и не мога да го повярвам.
Също така не вярвам, че щастието произтича от нередните постъпки.
Ех, ако освен другото умеех безпогрешно да определям какво е редно и правилно и какво не...

И също така не вярвам, че има начин да познаеш щастието, набивайки се с ковашки чук в рамките на някаква вече изградена система.
Все ми се струва, че щастието би трябвало да се случва или да се дава като награда. За добро поведение.
Явно пак ме е хванал синдромът на отличника...

Познавам само миговете. Умея да познавам само тях.
И то, ако бъдем честни, не толкова често.
А ако след това ги и преосмислям...

Ех, небеса...
Пак лятото ме размеква.

Всичко, което сте искали да знаете за световното господство

В живота на практически всеки пълноценен мъж във века на разюздана бойна отровна еманципация болезнено се проявява въпросът за това. То вълнува и влече мъжа. Не му дава покой нощем, разсейва го по време на официални церемонии, изисква внимание към себе си даже по време на работния процес. Няма значение какво е било катализатор за възникването на въпроса. Може причината да е хормонален изблик, слънчеви бури, хулиганство в градския транспорт или двойка по физкултура. Но веднъж, намирайки се в задръстване, в чат, на съвещание, в блога си, на тържествен прием или в леглото, или на което и да е друго място на принудителна работа на празен ход на личната мозъчна активност, мъжът изведнъж ясно разбира, че не би било зле да стане Повелител на Вселената. И така, нашето кратко ръководство “Всичко, което сте искали да знаете за глобалното господство, но сте се страхували да попитате”.

В първата част на въпросното ръководство следва да помните, че пътят към глобалната доминация минава през упорит труд и постоянно усъвършенстване на вашите злодейски умения. Като начало си завъдете хлебарки и ги покорете. Ако не се справяте с хлебарките, въобще не се и захващайте със световно господство. Следващата стъпка би трябвало да бъде злодейско хоби. Колекционирането на части от телата на вашите врагове в сушен или спиртосан вид оставете на киноманиаците, Вие сте сериозен човек (засега все още човек), затова и хобито ви би трябвало да бъде сериозно, фундаментално, всяващо страх и трепет, примерно рязане на високоволтови кабели. Под напрежение, естествено. В краен случай върши работа и БГА "Балкан", АЕЦ "Козлодуй" и пенсиите, но това е за начинаещи.

На ново ниво ще ви изведе някоя незначителна пукнатинка във вашия имидж. Не е нужно тя да е с мащабите на Марианската падина, доста по-лесно е просто да имате физиологичен или психологически недостатък. Имайте предвид, че в устремилия се към световно господство човек (засега все още човек) задължително трябва да присъства малък недостатък (засега малък). Това може да бъдат тесни мустачки под носа, Тамерлановско накуцване или монголска националност. Неизменен злодейски атрибут е смешният акцент или идиотският произход, например от семейство на цирков клоун и непалска гърмяща змия. Ако сте решили да тръгнете по македонския път на постигане на световно господство, ще се наложи да започнете да се заглеждате по красиви мускулести особи от двата пола. Ако повече ви лежи на сърце Бонапартовият размах, подгответе за оглед търбух, дебели бедра, съмнителна полова принадлежност и болезнено отношение към шегите на тема ръст.

Има още една интересна рецепта за Повелител на Вселената от големия веселяк и познавач на това занимание Нерон. За целта не е нужно нищо особено - само да поддържате безразборни връзки с всички околни жени, мъже, приятели, приятели на приятелите, роднини, роднини на роднините, слуги, роби, телохранители и домашни животни. А също така със стопаните на домашните животни, телохранителите на стопаните на домашните животни, жените, приятелите, слугите и домашните животни на телохранителите. Ако в крайна сметка не ви пречат някакви останали морални догми, тайно от жена Ви започнете да ходите на риба. И да ловите там риба. Да ловите. Риба. На червеи. Ако следвате този път, ви е гарантиран макар и кратък, но пълен с ярки впечатления и изпълнен с приключения живот.

Пътят на Атила да станете Повелител на Вселената също е доста прозаичен. Не се мийте, не се бръснете и не слизайте от коня в продължение на година - и вашите близки с радост ще ви изпратят да завоювате непознати земи.

Ако вървите по класическия път, то ще се наложи да си продадете душата, смеха, окото или някоя друга важна функция на вашия организъм на някоя подозрителлна особа без юридически гаранции за резултат от сделката. Впрочем класическият вариант затова и е класически, защото е само христоматиен пример от живота на заминалите на почивка в ада, но далеч не и средство за снабдяване с така желаната глобална доминация. Бъдете по-елементарни, не търсете веднага контакт с низшите сили; те ще ви потрябват за в бъдеще. Междувременно използвайте материала, който имате подръка, тренирайте например върху пенсионери и клошари.

В следващи издания на практическото ръководство (ако не ме домързи) очаквайте: трудното детство, помощниците на злодея, външният вид, родствени връзки, транспорт, общуване с теменужките и много други.

Гениално ръководство за младоженци

Господи, какво ги прихваща някои хора? Да ми подарят Алекс Комфорт?


А пък мен на мен как ми се случи да разгърна точно на това (свободен превод; 18+, така че непълнолетните, ако обичат, да си затворят очите):

Подмишници

Класическо място за целувки. В никакъв случай не ги бръснете (виж "Аромати"). Можете да ги използвате вместо дланите, за да накарате партньора да замълчи по време на оргазъм; ако за това използвате дланта, първо я разтрийте в подмишниците - вашите и на партньора. Подмишницата като място за полово сношение е възможен случай, приложим в някои ситуации. Постъпвайте по същия начин, като при сношението между гърдите (виж "Гърди"), но разполагайте пениса под дясната ръка на партньорката, вкарайте го дълбоко, за да може триенето да бъде не в областта на главичката, а върху основата, както и на всяко друго място, където няма смазка. С лявата ръка жената ви прегръща през шията, дясната й ръка прехвърлете зад гърба и я притискайте с вашата дясна ръка. Партньорката изпитва приятни усещания от докосванията по гърдите; ако тя желае, помогнете й, като притиснете с палеца на крака клитора. Този способ не е много удовлетворяващ, но си заслужава да го изпробвате, ако желаете.

Нямам думи. Имам чувството, че съм изживял по-голямата част от живота си напразно. Особено в частта с палеца на крака. ААААААААА!!!!!1111

Прощаване

Един свят си отива - такъв, какъвто го познаваме. Отиват си хората, които са ни вдъхновявали, хората, оставили следа, оформила цели поколения.

Прощавам се с една легенда, със спомена за своята младост, белязана от човека, певеца, странния лунен пътещественик Майкъл. Не ме интересува останалата част от живота му - нито клюките, нито обвиненията, нито това, на което бе заприличал на старини. За мен има значение единствено, че той изживя живота си в неимоверна самота, обичан единствено от тълпите - отдалеч, и до последния си миг не намери покоя, от който така се нуждаеше.

Звезда, горяла твърде ярко и заради това така и недолетяла до новия си звезден миг, до така жадуваното ново завръщане. Макар че кой знае - може би именно напрежението около предстоящите концерти да е било последната стъпка и причината сърцето му да не издържи. Не зная и не ме интересува. Просто осъзнавам, че въпреки че в продължение на много години твърдях, че не харесвам музиката му, тя е имала мястото си в сърцето ми, и че ми е трудно да приема, че вече го няма.

"... And no message could have been any clearer
If you wanna make the world a better place
Take a look at yourself, and...
Make that change!"

Farewell, Michael. And thanks for the Music.

I've Got Mine

Велика песен на слабоизвестна у нас немска група на име Fury In the Slaughterhouse, обобщаваща неописуемо добре това накъде отива светът:

Цък за текста, в него е солта на всичко. И, противно на очакванията на мнозина, в него не се говори за СПИН, а за доста по-мащабни и символни неща. Макар че, разбира се, всеки е свободен да види в него каквото иска - или може... :)

Истината за Twitter - от първа ръка

Тази седмица създателят на Twitter Джак Дорси заяви, че е бил шокиран и изключително разстроен от факта, че социалната му мрежа е била използвана за събиране на важна информация и разгласяване пред света на скорошните зловещи събития в Иран. "Twitter беше замислен като безполезна дивотия за безделници, които нямат с какво друго да се занимават, за концентрирани върху себе си егоисти, които смятат, че да споделят със себеподобните си безполезна информация и дебилни линкове е нещо яко", казал смутеният Дорси, обяснявайки на журналистите, че Twitter е най-полезен тогава, когато имате нужда да засилите до критична степен нуждата от внимание у безнадежно тъпи хора.

“Когато чух, че иранците използват любимото ми творение за свои собствени цели – като организация на политическа съпротива и снабдяване с информация на средствата за масово информация, намиращи се извън Иран, не можах да повярвам, те тези жалки хорица са развалили нещо съвършено, нещо изключително просто и безполезно”. Дорси също така е заявил, че разработва нов web сайт, който смята да направи толкова тъп, че иранците никога да не успеят да проумеят как работи той.

Сарказмът настрана, пичът е абсолютно прав.

Интернет като сауна

По повод това, че преди няколко дни демонстративно, чрез блога разкарах претендиращ да ми бъде близък човек, няколко души ме питаха горе-долу едно и също: "А ти как би се почувствал, ако те разкарат по този начин? Особено пък в Интернет?". Покрай това - и заради факта, че понякога част от читателите ми в един момент примерно решават, че съм станал скучен, досаден, мрачен или какъвто и да е - и спират да ме четат, ето какво си мисля по въпроса. Блогосферата донякъде ми прилича на нудистки плаж. Всъщност не, по-скоро на сауна. Сауна, в която хората влизат голи и изпитват - или поне се опитват да изпитат - удоволствие. Знам, че сравнението звучи абсурдно, затова ще се опитам да се изразя по-ясно. За добро или лошо (според мен все пак за добро), хората са различни. Но има един момент, който обединява всички двуноги без пера, спадащи към подвида "човек" - комплексите. Няма хора, напълно лишени от комплекси. Дори и тези, които външно изглеждат безкрайно уверени, държат зад седем ключа малка клетка, в която расте тяхна собствена, отглеждана с любов, гадинка. Обикновено въпросната клетка е в главата. Но в момента няма да говоря за всички комплекси, а конкретно за сауната. В сауната се проявява един от основните комплекси, погрешно смятан за приоритет преди всичко на жените - отношението към собственото тяло. По-точно отношението към тялото в сравнение с другите. Повечето хора, влизайки в сауната, абсолютно спокойно си махат пешкира и се чувстват изключително комфортно. Но има два типа хора, за които нещата стоят много по-сложно. Единият е със скрити за чуждия поглед комплекси, другият - с директно показани.

Човекът от първия тип, точно като всички останали, влиза в сауната и оставя настрана пешкира, оставайки напълно гол. И само той ще знае колко неловко се чувства. И доколко очите му неволно подскачат от единия му съсед в сауната към другия - и нататък, и независимо от вътрешната съпротива, независимо от това, че си е обещал да не го допуска, процесът на сравнение започва да набира скорост. Колкото повече скорост набира сравнението, толкова по-лавинообразно се засилва усещането за собствената непълноценност. Най-любимите части на тялото изведнъж започват да ти се струват крайно уродливи и нелепи. Ако до момента ключът от клетката е бил скрит в сандък, сандъкът в патица, патицата в овен, овенът в камила, а за камилата си бил убеден, че отдавна е набучена на шиш и се пече, то сега внезапно откриваш, че нито камилата, нито останалите атрибути въобще ги е имало. Съществувал си само ти самият и ключът - далеч не така добре скрит, както би ти се искало. Всяко следващо сравнение все повече ти сочи твоето поражение в сравнение с някого. Дори появата на абсолютен урод няма да успее да оправи ситуацията - ти си толкова убеден в своята непълноценност, че дори човекът със седем пръста, две гърбици и стърчаща някъде отстрани опашка ти изглежда красавец с загадъчен ореол над главата. Но независимо от всичко, опитът да не изгубиш достойнство се оказва значително по-важен от собствените сандъци, патици, овни и камили - и затова посещението в сауната никога не се оказва последно.

Човекът от втория тип така и не съумява да свали пешкира. Той ще се терзае и ще разглежда всички хора наоколо, но така и няма да се реши да се остави на милостта на публичната оценка, предполагайки предварително, че ще последва изключително неодобрително мнение. Той ще се възхищава на околните, в дълбините на душата си ще завижда на най-хубавите им черти и предварително ще се облива в самосъжаление, констатирайки собствената си пълна неконкурентноспособност. Посещението в сауната е било преди всичко заради желанието да не се цепи от групата, но завършва с пълно и безвъзратно разочарование от самия себе си. Въображаемата присъда на една въображаема общност е единственото, което се извлича от събитие, което се е предвиждало да бъде чудесно, успокояващо, отпускащо прекарване на времето. В клетката гадинките отдавна следват библейския почин "плодете се и се размножавайте", а притежателят на ключа с всяка изминала секунда губи и последните частици от спомените, в които е описано местонахождението на прословутия ключ. Но понякога това е не просто идиотщина, а същинско престъпление. Всъщност това, което така и не е научил притежателят на голямата клетка и малкото увереност, е че може би, ако беше пуснал проклетия пешкир, може би пък щяха да се чуят овации, които той пък въобще не е очаквал. Защото всъщност всеки, който е успял да хвърли кърпата и да се изправи пред съда на общественото мнение, в някаква степен сравнява - и често сравнението не е в негова полза.

Всички ние се боим да пуснем пешкира, боим се да сравняваме и да осъзнаваме, че сравнението в повечето случаи не е в наша полза. Но тези от нас, които са успели да оставят настрана кърпата, понякога с искрено учудване започват да чуват редки шумове сред присъстващите на въпросното разголване, които понякога изненадващо се оказват дори аплодисменти. Впрочем дори и без ръкопяскания понякога ти се иска да бъдеш малко по-смел, отколкото си всъщност. По-склонен на рискове и авантюри. Малко като Шир Хан, който не се превръща в полунощ в койот, уплашил се от ударите на часовника. Малко като човек, който не само е махнал кърпата, но и дори се е поизпъчил. Малко с подхода "да става каквото ще". Впрочем, може би само на мен така ми се струва...

Младите за благото на нацията

В соц-страните и конкретно у нас си имахме една такава организация, наречена "пионери", с мотото "Готови ли сте да се борите за каузата на Българската комунистическа партия? Винаги готови!".


В нацистка Германия пък са си имали Хитлерюгенд (единствената оторизирана младежка организация на Третия райх), с мотото "Заклевам се да изпълня дълга си в любов и лоялност към Фюрера и нашето знаме!".


Бил съм член на една от двете организации... и по-късно ще вдигна един саркастичен тост за изгубените й идеали.

Ако изключим конкретиката на географията и идеологията, и двете организации са били забележително сходни, осигурявайки на юношите някакво базово полувоенно обучение, индоктриниране в "истината, светлината и правдата" и организирани занимания, които да канализират неспокойния и бунтовен дух на младите в полезни занимания.

Военното поражение на едната и постепенният залез и разпад на другата доктрина са запратили в небитието великите цели по сдъздаването на тези младежки армии. Сега са останали само снимки на униформени подрастващи, които оставят доста плашещо впечатление.

Странно колко чуждо изглежда всичко това за Америка.
В смисъл, хайде де:

1) Задължително участие.
2) Ритуалът и догмата на управляващата партия се усвояват достатъчно отрано, за да се интернализират.
3) Инициативи за национално развитие, използващи работната сила на младите хора - с логистика и стратегия, определени от голяма държавна агенция... като нуждите и интересите на отделните подрастващи нямат голямо значение.

Абсурд. Не и тук. Не и сега.

Are you familiar with the Moo?

classic ~ $ aptitude -v moo
There really are no Easter Eggs in this program.
classic ~ $ aptitude -vv moo
Didn't I already tell you that there are no Easter Eggs in this program?
classic ~ $ aptitude -vvv moo
Stop it!
classic ~ $ aptitude -vvvv moo
Okay, okay, if I give you an Easter Egg, will you go away?
classic ~ $ aptitude -vvvvv moo
All right, you win.

                               /----
                       -------/      
                      /               
                     /                |
   -----------------/                  --------
   ----------------------------------------------
classic ~ $ aptitude -vvvvvv moo
What is it? It's an elephant being eaten by a snake, of course.

За напреднали: пробвайте още apt-get moo

Днес затръшнах още една врата

You go through life dealing with pigs, herds of stupid sheep, and the occasional little girl looking for some company on her way through the forest.

And eventualy they all lock themselves in their houses of brick, or call in the hunters... after all, you are dangerous, don't make a good house pet, and don't bring their slippers, grateful for table scraps...

... And they all live happily ever after. It's the middle of the night, you are awake and alone, again, and the only thing left is another session of howling at the moon... rinse and repeat. Ad nauseum.

The funny thing is, it's only when you are no longer there to play games and talk dirty to the stupid little Red Riding Hood bitches, that they will realize that they miss the sense of danger, the attention, and being allowed to pet a predator without getting bitten.

"Oh, my, what big teeth..."
"I am not in the mood for your stupid games, and I don't have anything to say to you. Don't call this number again."

Супермен Indian-Style

Знам, че ментално съм кораво копеле, но това просто ми отнесе главата:

Имам странното чувстно, че скоро на големия (и недотам) екран ще има ново попълнение от кинохитове от рода на "Страх и ненавист в Мумбай", "Делхи не вярва на сълзи", "Реквием за един Раджа", "Ангелите на Чанура", "Дандадхара носи Gucci", "Сидхарта Гандхара си сменя професията" и "Властелинът на нефритовите жезли" , а върхът на този апотеоз ще бъде римейкът на "Диско-танцьора" - "Панчавати и тектоник". Очаквам новите шедьоври на Боливуд с нетърпение...

Капки

Той гледаше пред себе си и плачеше за нещо свое. За големите малки хора. За достижимото и останалото в бляновете. За различимото и за редко излизащото от сенките. За вятъра и платното. За небето и камъните. За движещото се и завинаги срасналото се с земята. За основателното и безсмисленото. За декоративното и приложното. За случилото се и идиотски прецаканото. За разбираемото и безполезното. За жизненоважното и незначителното. За забравеното, за простеното, за славното, за дребното. За силното, за божественото. Той плачеше за случилото се с него, за изминатото, за постигнатото. За освободеното и за заточеното. За плътно закованото, за забравеното, завинаги погребаното, за постигнатото и неизвършеното. За хората, за постъпките, за събитията извън неговото минало. За мечтите. За желанията. Той плачеше не за своите сънища. Той плачеше от собственото си безсилие. Дребен, малък, несериозен, недотам глупав, сполетян неподготвен от това чувство. Без да се срамува, без да се оплаква.

Buddha Simplified

Доколкото ме гонят яки депресарски мисли, този текст просто ме ръчна изотвътре - като философия и мироглед, така че си позволявам да го препубликувам изцяло. С една дума: строго препоръчителен.

1. Life means suffering.

To live means to suffer, because the human nature is not perfect and neither is the world we live in. During our lifetime, we inevitably have to endure physical suffering such as pain, sickness, injury, tiredness, old age, and eventually death; and we have to endure psychological suffering like sadness, fear, frustration, disappointment, and depression. Although there are different degrees of suffering and there are also positive experiences in life that we perceive as the opposite of suffering, such as ease, comfort and happiness, life in its totality is imperfect and incomplete, because our world is subject to impermanence. This means we are never able to keep permanently what we strive for, and just as happy moments pass by, we ourselves and our loved ones will pass away one day, too.

2. The origin of suffering is attachment.

The origin of suffering is attachment to transient things and the ignorance thereof. Transient things do not only include the physical objects that surround us, but also ideas, and -in a greater sense- all objects of our perception. Ignorance is the lack of understanding of how our mind is attached to impermanent things. The reasons for suffering are desire, passion, ardour, pursuit of wealth and prestige, striving for fame and popularity, or in short: craving and clinging. Because the objects of our attachment are transient, their loss is inevitable, thus suffering will necessarily follow. Objects of attachment also include the idea of a "self" which is a delusion, because there is no permanent self. What we call "self" is just an imagined entity, and we are merely a part of the ceaseless changing universe.



3. The cessation of suffering is attainable.

The cessation of suffering can be attained through elimination of sensual cravings and conceptual attachments. The third noble truth expresses the idea that suffering can be ended by attaining dispassion,. and extinguishing all forms of clinging and attachment. This means that suffering can be overcome through human activity, simply by removing the cause of suffering. Attaining and perfecting dispassion is a process of many levels that ultimately results in the state of Nirvana., which means freedom from all worries, troubles, complexes, fabrications and social ideas. Nirvana is not comprehensible for those who have not attained it.

4. The path to the cessation of suffering.

There is a path to the end of suffering - a gradual path of self-improvement. It is the middle way between the two extremes of excessive self-indulgence (hedonism) and excessive self-mortification (asceticism); and it leads to the end of the cycle of rebirth. The latter quality discerns it from other paths which are merely processes that do not have a final object. The path to the end of suffering can extend over many lifetimes, throughout which every individual makesprogress on the path.. Gradually, cravings, ignorance, delusions, and their effects will disappear.


l....how many more rides before I can get off the Samsara carousel?

Майка ми почина снощи

Майка ми почина снощи. Мир на праха й.

Бог да те прости, мамо. Надявам се там, където вече си, да не страдаш повече. Ще ми липсваш. Неописуемо много.

Защо интерфейсът на Wikipedia съкс

Казвал ли съм вече, че Wikipedia има скапан интерфейс? Ами представете си, че търся някакво определение. В българската уикипедия такова определение със сигурност няма - и вместо него тя ми предлага аз да създам страница за него. Добре де, логично, ама мътните го взели… дайте възможност да потърся това определение по другите езикови версии на енциклопедията!

Логично би било да се дават линкове от рода "в българското Wiki това го няма, затова пък на английски има текст с ееееей такива ключови думи – на ти линковете, ако те вълнува". Това е супер-елементарна функционалност, а никой за осем години досега не се е сетил да я реализира.

Така и става впрочем, когато проектът съществува заради самия "проект", когато се пише от програмисти и технически спецове. Добре, енджинът е отличен, всичко е супер, портване, клъстеризация, дъра-бъра, но реално да го използваш няма начин. Най-нагледно е показано тук:


А колко чудесно би било, ако създателят й (дето тези дни ми проглушиихте ушите екрана с гостуването му в София) се беше пробвал да я използва по начина, по който си служат с нея потребителите – да си изключи мозъка и без да обръща внимание на функционалността, да се опита реално да използва интерфейса.

Или да прочете простичка книжка за проектиране на интерфейси, ако това не е неговата област – всичко е доста елементарно, просто не бива да се забравя, че правиш “нещо за хората”. Опрости всичко така, че и гаджето ти без технически познания да може да го използва. Опрости ли го? Хайде сега го направи така, че да е достъпно и за майка ти. Готово ли е? А сега положи усилие и го опрости дори така, че и баба ти да се усети къде да клика и какво да натиска.

Хомо-фашизъм

На конкурса “Мис Америка” се получил казус, конфуз, направо скандал. Ами да: за мис Калифорния се оказало, че било избрано момиче, което има неимоверната наглост да има собствено мнение, при това абсолютно традиционално. Какво да правят организаторите на всички тези конкурси за красота с тяхната заявена търпимост, която в контекста на сегашния скандал изглежда като откровена дискриминация на хората с традиционни възгледи, включително и сексуални?!

Добре, да разясним какво е възмутителното.


Когато запитали една от кандидатките какво смята за браковете между представители на един и същ пол, тя казала, че по нейно мнение, повтарям – по нейно мнение! - бракът представлява съюз между мъж и жена. И какво се започва? Тази същата нещастна участничка в конкурса, която между другото е била сред основните кандидатки за победа във въпросния конкурс, бива лишена от титлата "Мис Калифорния". Защо? Заради това, че е изказала абсолютно резонно лично мнение в напълно коректна форма?! Честно, някой да вижда в думите й дори и следа от хомофобия? Или някакъв намек за нетолерантност? Аз определено не виждам нищо подобно. Но пък за сметка на това начинът, по който са постъпили с нея, за пореден път потвърждава, че се сблъскваме с разновидност на хомосексуалния фашизъм, който задължава всички да изповядват неговата вяра. С помощта на такива потресаващи по своята абсурдност и дивотия постъпки като лишаването на това момиче от титлата й заради напълно традиционални, одобрени впрочем от всички монотеистични религии, свободни, справедливи и разумни възгледи.

Случайно тя да е казала, че не бива да се разрешават бракове между гейове? Не. Да е твърдила, че подобни бракове или връзки са грях? Не, тя единствено е казала, че по нейно мнение бракът представлява съюз между мъж и жена. За което незабавно е била подложена на бойкот; ако бяхме в други времена, в съседство направо вече щеше да гори огънят на инквизицията. Кажете ми сега, накъде отива светът? И след случилото някой ще се да опитва да ми доказва, че представителите на гей-общността са истинско въплъщение на толерантността, доброто и уважението на мнението на другите? Абсурд.

Да, знам, че в официалното прес-съобщение се казва, че всъщност тя е "отказала да изпълнява задължения, свързани с титлата й". Това, което предизвиква съмнение за причините за лишаването от титлата, е фразата "общественото мнение надделя", с която Тръмп оттегля подкрепата си за победителката. Ако нещата опираха просто до неизпълнение на договора, защо изобщо общественото мнение е необходимо да надделява?!

Мисля, че отговорът е ясен.

P.S. Ако имате нерви за изтърпите тези кадри, вижте как според задалия въпроса е трябвало да отговори тя.

Обичам и вярвам

Заради нея съм готов на всичко. Правя дивотии, държа се като безумен. Пристигам при нея от стотици километри, за да се видим само за ден. Тичам от един град в друг. Правя й изненади. Сутрин посипвам пътя до дома й с листенца от рози. Боря се за своята любов. Вече не съм на двадесет, но не спя цели нощи, все едно съм хлапе. Нужна ми е само тя. Въпреки че съм далеч от моята любима, не й изневерявам. Не мечтая и даже не мисля за други жени. Тя е изключителна, тя не е като всички други. Тя ми вярва. Тя иска аз да бъда щастлив, не изисква нищо от мен.

В началото не можех да разбера как жена може да не иска нищо от един мъж. Че жената може да бъде щастлива, ако е щастлив мъжът й. Сега вярвам и знам, че това е възможно. Нейната любов не са въпросите "къде си бил", "липсвах ли ти". Нейната любов е въпросът дали на мен ми е добре. Аз за нея винаги съм прав. Всичко ни е ясно без излишни думи, не са ни нужни клетви и обещания. Ние обичаме - и вярваме. Никога не съм мислил, че мога да бъда обичан така. Да ме обичат не заради нещо, а да ме обичат, защото съществувам.



Далеч сме един от друг. Не можем да преодолеем обстоятелствата, но нашата любов ни помага. От нея ни става топло на душата в най-тъжните моменти. Когато ми е тъжно, мисля за нея. Тя е далеч. Иска ми се да се докосна до нея, иска ми се в такива минути да ме прегърне и да забравя за всичките си неприятности. Чакам следващата среща с нея. Мечтая за този миг, когато ще мога да я обхвана в прегръдките си и да забравя за всичко на света.

С нея ми е хубаво навсякъде. Няма значение, когато съм с нея, дали навън грее слънце или се лее пороен дъжд. Потъвам в очите й, потъвам в любовта й. Всички проблеми изчезват…



Помня всеки миг, прекаран редом с любимата. Зная, че тя всеки път се бои, че тази среща ще бъде последната, че обстоятелствата ще се окажат по-силни от нас и няма да можем да "разбием стената". Зная за какво мисли тя, гледайки моите очи. Изпитвам към нея море от различни чувства.

Не мисля за това колко дълго може да трае една любов от разстояние. Вярвам, че тя трае цяла вечност. Вярвам в себе си, вярвам в нея, вярвам в нашата любов.




Ще мине известно време и тя ще напише за нас, за това, което става с нас, за това успяхме ли да запазим любовта или все пак разстоянието и редките срещи я победиха.

P.S.

Тя постоянно дописва… "Това беше нашата игра на любов". Това е предпоследната й бележка. Последната е "Не си играйте на Любов"

Мързелът

Проблемът на моя живот е мързелът ми. Класически проблем впрочем. Изглежда като в главата да идват интересни идеи, но да ги развиваш откровено те мързи - това изисква време, усилия, средства. Затова и вероятно част от тях излизат пълни недоносчета; тези, които засядат в този блог, в общи линии не са чак толкова отчайващи - може да са посредствени и смотани, но поне са родни. Ако можехте да видите тези откъслечни изрази, коментари в полетата, бележки, мисли, вкарани спешно в телефона, хвърчащи листчета и море от чернови! Изглежда така, сякаш се е родила чудесна мисъл, понякога даже нощем нещо те избутва от съня и те тласка към компютъра. Спешно нахвърляш в Word основата на изложението, лягаш да спиш абсолютно удовлетворен от обхваналото те творческо вдъхновение, а на сутринта осъзнаваш: "господи, що за дивотии съм наплодил снощи?"

Да вземем например отношенията. Някога, някога, толкова някога, колкото девет лета, имах планове за една доста очарователна госпойца. Тя не изглеждаше да има нещо против, но някак си много се шашкаше от показната ми репутация на женкар. Впрочем прославянето като женкар също произлиза от баналния мързел. По-лесно е малко да пофлиртуваш с жената, да я провокираш за нещо повече и накрая да се измъкнеш, отколкото да се трудиш в леглото една нощ, а после половин година да се криеш от нея. В конкретния случай сякаш всичко при нас се получаваше изключително искрено, трогателно и нежно, но в крайна сметка не се получи. После аз на няколко пъти се решавах отново да започна отношения и всичко някак си отлагах за по-нататък. Доста ме мързеше да я къндърдисвам - това ми хабеше много сили и време, че и някак си толкова дълго да се опитваш да постигнеш симпатиите на едно момиче ми изглеждаше нелепо. В крайна сметка предостатъчно съгласни има още сега, без усилия. После съжалявах дълго, че не съм отделил примерно още половин час, може би тогава пъзелът би се подредил правилно и всичко би си дошло на мястото. Но ме домързя.

Или да вземем чистенето вкъщи. Когато известно време живях сам, чистенето беше за мен нещо толкова невероятно сложно, че можех да напъхвам боклука по ъглите, да се ядосвам от наличието му в кухнята или антрето, но да се заставя да го изчистя?! Не, по-добре да повикам някое момиче, да постоя до печката четири-пет часа, да й направя една хубава вечеря, а после да я помоля да поразчисти. Парадоксалното беше, че не ми отказваха. Ами парите? Понякога заработването на пари ми изглеждаше напразно усилие. Че за кого, ако нямам до себе си тази, заради която да си заслужава да се напъвам? По-лесно ми беше да спя на пода. Да живея на квартира с едно кресло, една табуретка и компютър. Да събирам бельото на купчинка в ъгъла на стаята. Да се храня само с макарони и евтини колбаси, от време на време гарнирайки го с менте водка и кола. Това е лесно и за това почти винаги могат да се съберат пари.

Или примерно този текст - бих могъл да го запълня с умни мисли, с цитати, да ви шашна с задълбоченост, да изследвам проблема, да го обявя за общенационален или да извърша аналитични изследвания в областта на теософията в контекста на смъртния грях. А аз...

Авто-трилър

Мъка, мъка, мъка. Просто нямам сърце да гледам това. Но доколкото и сърце не ми дава да страдам сам, държа да видите с очите си в какво се превръщат мечтите практически нови автомобили, използвани от BMW за тестове. Предупреждавам, ако сте със слаби сърца или сте щастливи притежатели на BMW, бягайте далеч, гарантирано ще ви се доплаче.

Всички снимки и видеото най-отдолу са © drugoi. Няма да кажа "наслаждавайте се", защото гледката е всичко друго, но не и приятна.

"Моето запознанство със света на BMW Group в Мюнхен започна с посещение на Центъра по демонтаж и рециклиране на автомобилите на BMW. Пристигнах там сутринта, посрещнаха ме двама сътрудници на Центъра и ме поведоха да ми покажат с какво се занимават тук. Разходиха ме край стелажи, върху които стояха изглеждащи съвсем нови автомобили. В най-близко бъдеще и предстоеше да изчезнат, да се изпарят във времето и да се превърнат в прах. Така BMW постъпват с всички свои тестови коли, опитни образци, които са преминали изпитанията, върху които е било изпробвано функционирането на нови модули и технически решения. На всички тях им беше отредена една участ – да минат под пресата. Но до този момент им предстоеше да изтърпят още няколко унизителни процедури.

На паркинга е цветът на баварското автомобилостроене.

Всичко започва тук.
На специален стенд с помощта на пулт за външно управление, свързан с компютъра на колата, се взривяват пиропатроните, свързани с въздушните възглавници.
Или, както казват в Центъра – тук се извършва тяхната неутрализация. Включително и на тези, които разкачат контактите от акумулатора, намиращ се в багажника.

Поставиха ми защитни слушалки и майсторът натисна бутоните на пулта. Вътре в колата започнаха да се взривяват възглавниците.
След няколко секунди всичко приключи.

От тези автомобили се сваля всичко, което може да се използва в бъдеще.
Всички резервни части отиват в склада на изследователския център, където се използват в нови тестови образци.

Следващата операция се извършва на специално изработен за тази цел стенд. От колата се изпомпват всички течности, намиращи се в нея: бензин, масло, спирачна течност.


Майсторът развинтва всичко, което може да се развинти, и източва всичко, което има как да бъде източено.

Резервоарът се пробива с пневматична дрелка. Колата може да бъде повдигната от едната страна, за да изтече напълно горивото от резервоара.

Процесът на унищожение продължава.

Със специална ръчна преса се неутрализират газовите амортизатори.

От някои автомобили се демонтира двигателят за по-нататъшна употреба.

В цеха, където работи пресата, колите чакат своя последен час. Тази някога е участвала в краш-тест.

Качих се в кабината на оператора на пресата и оттук нататък снимах през мътното пластмасово стъкло.

Желязната кука с хрущене отскубна от тялото на колата сърцето й. Душевните ми терзания ставаха все по-болезнени.

Поваленият и почти унищожен автомобил е положен в прокрустовото ложе на пресата.
Сега капакът ще се затвори и ще настъпи краят...

Всичко е свършено, автомобилът вече е само малко кубче, което сега същата безжалостна стоманена ръка на крана ще хвърли в железен контейнер, който ще се насочи към дробилната машина.
Абсолютно всичко ще се използва наново – металните части се претопяват, платът, кожата и пенопластът ще бъдат стрити на прах и ще се използват в производството.

Ето това симпатично кубче, в което някога се е превърнал един от тестовите екземпляри на MINI, стои в главната зала до входа.
За няколко дни тук могат да се съберат експонати за цяла изложба на съвременно изкуство.

Всяка година BMW рециклират по този начин 4000 свои автомобили.

Мъжете, които ме съпровождаха по време на обиколката, ми разказаха, че практически всеки работник в Центъра първоначално изпитва стрес.
Да се унищожава творение на човешката ръка, при това толкова съвършено – е доста сериозно изпитание дори за професионалисти.

Но казват, че после се свиква.

Садисти.

iPhone 3G (s) peed

Нещо ги е прихванало Епълци. Де да знам, комета ли е паднала в Купъртино ли, що ли... не проумявам дивотията, заложена в това название. 3ГС. Там маркетолози ли бачкат, или лукови глави?

Хайде всъщност да седнем и да погледнем трезво, какво всъщност ни снасят пичовете от Apple в днешния анонс? Оставяме разните макбуци и операционни системи, ще се занимавам конкретно с телефона им, дето ми проглушиха ушите отвсякъде колко велик е. God Phone, no less.


Какви са разликите в хардуерно отношение, които не се изчерпват просто с новата iPhone OS 3.0, която реално всеки притежател на iPhone 3G може да си качи сам (впрочем и безплатно!)? Малко по-бърз процесор, повече RAM, повече флаш-памет. 3-мегапикселна камера с видеозапис. Окей, цифровия компас го приемаме за нещо смислено (въпреки че все пак ми изглежда повече като глезотия). Да, за малко да забравя: по-мощна батерия. Която обаче продължава да е капсулирана и юзърът сам не може да си я смени. Нъл тъй? И отново няма разширителен слот. Трето поколение наред няма. И в четвъртото няма да има, какво ще кажете да се обзаложим?

Хайде сега да седнем като разумни хора и да си зададем въпроса: а подобни усъвършенствания оправдават ли за съществуващите притежатели на iPhone 3G покупката на нов модел? При реална крайна цена, сравнима с пуснатия легално преди няколко месеца у нас iPhone 3G? Тц. Да, ако сте нов купувач, ще предпочетете новия модел. Но ако вече си имате iPhone, ще се ръснете ли пак още толкова за подобни екстри? Освен ако се докачите на кръв, че досегашният ви епълски телефон е "бавен"? Щото всъщност нали точно това ви казват господата маркетолози - щом новият е "бърз", значи старият логично би трябвало да е "бавен", right?

Още по-трезво: в наши дни 3 мегапиксела с автофокус нещо толкова изключително ли са? Особено при положение, че въобще няма светкавица? Да, 32GB памет звучат добре. Но нима не можем да постигнем същото с някой Nseries с достатъчно голяма microSD карта? И чиято камера впрочем си има всичко? Какъв въобще е смисълът да пускаш апарат, който единствено леко надгражда своя предшественик, без каквито и да е революционни промени? Ако изключим фендъма, къде реално е стимулът за хората да се откажат от досегашния си апарат? Пазарът вече е преситен с 3G модела, толкова ли много останаха хората, които още да нямат iPhone, че баш на тях да разчитате? То дори самото дебилно название 3ГС ми е достатъчно, а като гледам списъка с функции, виждам единствено модел, замислен за новите юзъри. И защо цената от $99 за досегашната 3G версия е само за САЩ? Where's the profit? Why upgrade?

В крайна сметка, революция нЕма. Ъпгрейдът е приличен, но има смисъл само за тези мазохисти, които досега са изтраяли без iPhone. Останалите... ако са трезвомислещи, не виждам причини да се интересуват въобще от новата версия. Да, преимущества има, но за толкова пари? По време на криза? Господата от Купъртино have gone fsckin' nuts.

P.S. Май не само аз не съм във възхита от името:


И докато още се занимаваме с новия iPhone, задачка с понижена трудност: усетете се кой стои зад този анти-PR клип за Palm Pre, който вместо да избоде очи, изписва вежди:

Dle Yaman

От една страна ми се пише сериозен, философски текст, от друга страна съм така затрупан с работа, че просто сега нямам време за самокопаене. Няколко теми отлежават настойчиво в черновите, чакайки реда си, но просто сега не ми е до тях. Плюс това преди малко открих тази великолепна арменска песен и няма как да не я споделя с вас:

Избори първи път, втори път, трети път... Продадено!

В последните дни ми проглушиха ушите с "Купуването и продаването на гласове е престъпление" (до степен вече въобще да не му обръщам внимание). Това обаче, което сега си задавам като въпрос, е: добре, окей, приехме, че купуването на гласове е нещо лошо. Не това в случая ме вълнува, а съвсем друго. Ами въздържанието от гласуване... то не може ли да бъде купено? И да повлияе сериозно на резултатите от вота?

Отговорът, разбира се, е еднозначен - естествено, че може. При това в този случай далеч няма такива проблеми с проверката до каква степен "инвестицията" в гласове (или, в случая, в липсата им!) действително се е оправдала - няма нужда да следиш самите вотове, само с "твой" преброител да прегледаш избирателните списъци дали някой "купен" все пак не е съгрешил да гласува. Някой да е наясно това криминализирано ли е? Разбира се, сега е твърде късно, за да се оправя законът, но поне да сме наясно.

Задавам си този въпрос не за друго, а защото днес ми сервираха от няколко масмедии прогнозни резултати за броя евродепутати от различни партии, според които реално именно избирателната активност ще определи дали въобще Синята коалиция или НДСВ ще имат дори и един евродепутат. И защото тези дни настойчиво спорих с една позната, че всъщност няма избори, които да не са "купени". Защото за да може реално да се твърди, че гласоподавателят не е "купен", той трябва да няма каквато и да е изгода или интерес, по принцип и въобще, от това да отиде до урните. Той трябва да гласува в известен смисъл в своя вреда, или поне без да има реален интерес от това коя партия ще спечели, и без да очаква ползи от нейното пребиваване на власт. Тогава наистина бихме могли да говорим за липса на "купуване на гласове". А какво са програмите на партиите, ако не на практика безплатно купуване на гласовете илюзиите на хората?

Разбира се, това са си само философски дрънканици и абстракции. Но нека сега да се опитаме да съчетаем двете в едно и да видим що за Франкенщайн се получава. Имаме ли разочарование на хората от политическата система като цяло? Да. Имаме ли желаещи да похарчат парите си, за да повлияят на резултатите от изборите? Логично да, хайде да не назоваваме имена, че току-виж осъмна с заведено дело. Криминализирахме ли покупката на гласове? Да. Престъпление ли е обаче да "стимулираш" някого да упражни мързела си и да отиде за гъби в неделя? Хммм. Не че много българи няма да го сторят така или иначе, освен ако са твърд електорат на две-три точно определени партии, но все пак... При това за разлика от ситуацията с чистото "купуване на гласове" тук контролът е по-лесен, че и вратичката в закона, ако не ме лъже паметта, така и не е запушена - формулировката се отнася изцяло и само за влияние върху избора на партия при гласуване, а не за случаи на - ако използваме евфемизъм - финансово стимулирано въздържание от вот.

Аз - естествено - ще гласувам. Имена на хора или партии, за които ще дам своя вот, не смятам да назовавам - този блог не е място за политическа агитация, само от време на време може и да изпусна парата, когато ми накипи от съответните управници. Знам, че тези, които ме четете, сте малцина, но понякога и един глас е от значение. Затова ви призовавам да оставите пикниците, разходките за гъби, туризма и всякакви други занимания за някой друг път, и в неделя да се насочите към съответната избирателна секция (и да се постараете да убедите близките си да направят същото). Не защото непременно от това ще има някаква реална полза (въпреки че не би било зле да има такава), но защото в крайна сметка бъдещето ни все още е в наши ръце. Кой знае, ако сегашното ни отиване за гъби в крайна сметка ни докара и нещо още по-лошо от сегашната триглава ламя?

Не ми допада мисълта други да решават вместо мен. Не ми допада сам да се отказвам от правото си на глас и да се обричам на мълчание. Гласувайте и бъдете свободни!

Желание

Край път, водещ в гъста гора, седял старец. Той не знаел нито откъде е дошъл, нито накъде се е запътил, нито… въобще кой е той. Той просто бил седнал и се бил отпуснал, за да даде отдих на уморените си крака, когато пред него внезапно се появила жена на неопределена възраст. Усмихвайки се, тя го подканила: "Добре, старче, сега е ред на третото ти желание. Само казвай по-бързо, че нямам време." "Трето желание?" Старецът бил сащисан. "Как би могло да има трето желание, ако не си спомням да съм имал нито второ, нито първо?" "Ами, ти вече назова две желания", рекла вещицата, "но второто ти желание беше всичко да се върне така, както е било преди първото. Затова и не помниш нищо - защото всичко сега е така, както е било преди първото желание!" - тя сякаш се подигравала на нещастния старик. "Затова и ти е останало само едно". "Ох", изпъшкал мъжът, "мътните го взели, не вярвам в такива неща, но защо пък да не опитам. Искам... * "

"Странно" - отговорила жената, изпълнявайки желанието му и размивайки се във въздуха, "това беше и първото ти желание."

Внимание, въпрос:
какво е било желанието на стареца? Ще се радвам, ако се въздържите от ровичкане в Интернет. Очаквам отговорите ви в коментарите :)

Носталгия

Понякога се случва така, че ти се иска да видиш или чуеш определен човек, направо нетърпимо ти се иска.

Обаждаш му се или просто се срещате случайно. И човекът ти казва "Здрасти!". Просто "здрасти" и това е. А ти си мислиш - ама че говедо, бахти негодника! На мен толкова ми се искаше да те видя или чуя, а ти просто ми казваш някакво си "Здравей"?! И тогава му отвръщаш: "Адски си ми залипсвал(а)!", а той вика: "Знаеш ли, сега нямам време, после ще ти звънна или ще ти пиша, мейлът ти нали е същия?".

И тогава разбираш, че цялата радост от обаждането или разговора е изчезнала безследно. И да си общуваш с този човек вече и не ти се иска толкова. Да, всъщност май не ти е залипсвал чак пък толкова. Макар че уж доскоро с този човек сте били близки приятели, а може би и нещо повече.

И си седиш и си мислиш, че той ще се обади, а той не се обажда и не пише, защото е адски зает и изобщо не се интересува от теб. А може би и за нещо конкретно да се интересува от теб, но просто няма време. Разбира се, не винаги няма време, а точно сега, в този конкретен момент.

А после някак си отново те всмуква кръговратът на живота, в който има толкова интересни неща: работа, жени, пийване с приятели и километри разстояние. И някак си просто забравяш за този човек, а по-нататък, след година, може би дори точно след година, отново ще му звъннеш и пак ще му кажеш: "Здравей!". Само че това вече няма да бъде приятелство или любов, а само носталгия по едни отдавна отминали времена, когато е имало повече блясък в погледа и повече тръпка в сърцето.

И все пак Хъксли е бил прав...

Напоследък все по-често в обсъждането на различни ситуации - по света и у нас - изскача въпросът за Оруел и "1984", където Големият Брат държи всички под око, Министерството на Истината е заето с преписването на историята, а хората живеят на практика в робство. Не че темата и преди не се повдигаше, но акцентът беше основно в анализа на ситуацията по време на "соца".

Ако обаче погледнем истината в очите, все пак май се оказва, че по-прав е бил Хъксли. Неговото "общество на идеалните потребители", масово дрогиращи се с наркотици, гледащи дебилни сериали и чукащи се безразборно, е доста по-близо до съвременната западна цивилизация от тоталитарната антиутопия на Оруел, обитателите на която едва ли някога са виждали нещо по-силно от джина "Победа".

Случайно попаднах на този прелестен комикс на Стюарт Макмилан, сравняващ идеите на Оруел и Хъксли. Естествено, намален е по размери, за да се побере в дизайна, така че цъкнете върху картинката, за да се зареди в цялата си прелест. Все си мисля, че ако повечко хора го видят, ще се размислят за житието и битието си и за това дали вървим в правилна посока. Съвети ми е омръзнало да давам, особено когато никой не ми ги е искал, така че всеки да си вади изводите сам.


Ако на някой е стигнало търпението да разгледа целия комикс (бре, и такива имало!), вероятно са забелязали упоменаването на книгата на Нийл Постман. Каквото и да кажа за нея, все е малко. Отдавна не съм попадал на толкова провокиращо размисъл четиво. За по-мързеливите, които не им се занимава да я търсят, ето я тук (PDF).

Калифорнийските клошари не могат без Интернет

Вдъхновен от примера на Велян с неговата поредица Клош Арт, не можах да пропусна този фундаментален материал от Wall Street Journal. Не знам дали някой ще се трогне от видяното, но лично аз си пожелавам никога да не стигам до тази степен на пристрастеност :)

Човекът, който виждате на снимката по-долу, е 37-годишен и се казва Чарлз Питс. Тук той е в своята "резиденция" под моста на скоростната магистрала в Сан Франциско, откъдето пише в своите блогове, както и в Facebook, MySpace и Twitter.


"Не ви е нужен телевизор, и радио не ви трябва, дори вестници не са нужни. Но Интернет ви трябва задължително", казва Питс. Той е изгубил дома си и е станал клошар преди две години. Както и много други американци, попаднали в такава ситуация, се е отказал от всичко излишно, но от Мрежата така и не успял да се откаже. Така че веднага си купил ноутбук Toshiba, а когато той се повредил, си взел такъв от Dell.


Интересното в случая е, че това не е единствен по рода си случай. В различни американски щати съществуват цели общности на клошари, използващи Интернет, а градските власти организират за тях благотворителни лагери, където те могат да оставят ноутбуците си за ремонт, да използват broadband Интернет, да се включат в курсове за компютърна грамотност и дори да проверяват за работни места на онлайн трудови борси.

Питс знае десетина места, където може да зареди батерията на лаптопа си. Например в някои случаи той използва служебната розетка на метростанциите.


На тази снимка пък е 64-годишният (!) клошар Скип Шрайбър, любител-философ, който живее в ръждясал микробус. Той си е купил ноутбук преди четири години (неотдавна го е заменил за старичък Powerbook G4, защото хаби по-малко ток), и директно в автомобила си целодневно се ползва от благата на дигиталната цивилизация през платен Wi-Fi достъп. Шрайбър си е инсталирал в микробуса дизелов генератор и харчи за бензин $4-5 дневно, но пък няма проблеми с електроснабдяването.


Гийковете-клошари теглят последните кинохитове от торенти, четат електронни книги и водят пълноценен социален живот (поне онлайн). "Примерът на Чарлз Питс показва колко дълбоко са навлезли компютрите и Интернет в живота на съвременното общество", завършва Wall Street Journal.