10 Items or Less

Още вчера мислех да пиша за този филм, но се отплеснах по независещи от мен причини в досадни лични размисли. Не че те по своему не бяха повлияни в голяма степен от това малко съкровище, наречено "10 неща или по-малко". Повечето неща за ролите в живота като че ли ги казах още тогава, така че сега ще се опитам като никога да съм сбит (и естествено няма да успея! ). После ще отделя и няколко минутки на два по-слаби филма, които имах неблагоразумието да гледам един след друг. Но за това - накрая (ей, не превъртайте, знам ви аз!).

Малък филм, не твърде далеч от клишетата, но топъл, сърдечен и брилянтно изигран - това са първите мисли, които идват в главата ми при споменаването на 10 Items or Less. Режисьорът май не е известен с нищо значимо освен с "Градът на ангелите", който обаче мен не ме грабна кой знае колко (нямам въобще думи за издънката, наречена "Лемъни Сникет"), така че бях на ръба да прескоча написания и заснет от него независим малък филм. И след това щях да съжалявам в огромна степен - това е един от малкото филми, които с чиста съвест бих определил като шедьоври. Всичко в него е изпипано и балансирано перфектно - от изпълненията на двамата актьори до операторската работа, диалозите, сюжета - просто колкото и усърдно да търсите, няма да намерите слабо място.


Не че всъщност съм очаквал нещо различно, когато в главната роля е Морган Фрийман. Всъщност той просто е на обичайното си недостижимо ниво, в познато амплоа, което владее до съвършенство - ролята на мъдрия стар човек, който е видял много и се е оттеглил, наблюдавайки света отстрани. Конкретика за сюжета няма как да ви дам - той така или иначе не е решаващ; единственото, което е достатъчно да знаете, е че голям актьор отива на проучване за евентуален бъдещ филм, в който не знае дали ще приеме да участва. След това бива изоставен там, завързва разговор с касиерката... и в общи линии останалото вече не е кой знае колко важно.


Същинската и най-хубава част от филма е между редовете, и в убедителната игра на Фрийман и Паз Вега, и в диалозите. Човешки, топли и дълбоко психологически. В узряването на един характер, смачкан от реалността, и в истинското общуване между двама души, което така рядко се случва в реалността. Крайният резултат, макар и напълно очакван, все пак изглежда като същинско откровение - грозното пате може и да не се е превърнало напълно в лебед, но вече знае към какво се стреми. И каква роля в живота вижда за себе си.


Филмът е опростена квинтесенция на личното израстване - далеч извън контекста на безбройните книги по темата. Фрийман заема позата на леко ироничен към себе си наставник, който води сродната душа към мъдростта, знаейки, че след това тя ще поеме по своя път и повече никога няма да се срещнат отново. Същевременно той си позволява да обиграва практически всички клишета, които сме свикнали да очакваме от образа на холивудските актьори, което прави изпълнението му безценно. Особено удоволствие правят моментите, когато той открива сред видеокасетите в магазина посредствените екшъни, заради участието в които повечето хора го разпознават. Лицето му в този миг изразява толкова много неща, че не мога да ги опиша в един ред... това просто трябва да се види (знам, звучи като клише, но си е истина).


Паз Вега помня от "Сексът и Лусия", но тук виждам съвсем различна нейна страна - и зачатъкът на огромен актьорски талант, надминаващ този на други испаноезични актриси от висшата лига (Пенелопе Крус, Салма Хайек и други подобни). Тя играе на нивото на Фрийман, макар че личи директно как той съвсем леко води, точно като учител ръководи талантлива ученичка. Усещането е като за висша актьорска школа от класата на Страсбърг, която обаче и двамата отдавна са завършили с отличие и сега просто се забавляват - без особени претенции за художественост. Именно тази непретенциозност и простота на филма на моменти звучи леко подвеждащо. Има и мигове на плъзгане по повърхността и очевидни гегове, но те не натежават и изглеждат напълно на място.


Не мога да опиша усещането от филма, то е неописуемо постмодерно - голям актьор играе в малък филм, изпълнявайки ролята на голям актьор, играещ в малък филм. Вероятно бихме могли да продължим с зациклянето в този затворен кръг, но няма смисъл. Филмът е пълен с отправки към самия себе си и се затваря сам в себе си като матрьошка, при отварянето на всяка от обвивките отдолу се крие още нещо. Археологията на заложените вътре намеци, ирония и отправки към популярни киноклишета е отделно занимание за напреднали, с което няма да губя времето ви. С една дума - ако все още сте способни на поне малко емоция и не сте отгледали в себе си завършен циник, този малък шедьовър би трябвало да ви спечели напълно.

Сега по две думи за двата други филма, на които нямам намерение да отделям особено внимание. Не че въобще не го заслужават, но няма как да засенчат впечатлението от филма, за който писах преди малко.

"2 дни в Париж" е странно творение на Жюли Делпи, опитващо се да обиграва обърканите взаимоотношения на вече умерено поомръзнала си двойка, съчетани с езиковата бариера на чуждата страна - и чуждите нрави. По-голямата част от сюжета се крепи на откровено банални (често и вулгарни) гегове, които от един момент нататък започват да предизвикват откровен дискомфорт. С това не искам да кажа, че филмът е провал; цялостният му замисъл е по-дълбок, просто почти всичко преди много убедителния финал е предвидено за определен тип зрители, за които "Американски пай" е върхът на комедийното майсторство (no offense). Финалният монолог (за малко да напиша "моноБлог" ) обобщава всичко, което си заслужава да бъде видяно в филма, ако търсите смисъла. За останалите е налице подсмихване и изчервяване по най-различни поводи на ръба на вулгарността.


Не мога да кажа, че съжалявам за гледането, но... режисьорският дебют на Делпи е твърде неравен, особено в сценарно отношение, и резултатът в крайна сметка е спорен. Диалозите са достатъчно иронични и хапливи, но все пак сюжетът е твърде неубедителен и преувеличен; актьорските изпълнения, макар и добри, просто го удържат от това да се срине до пълен провал. Това, което спасява филма, е чисто битовият му дух, усещането, че воайорски наблюдаваш съседите; много от двойките с по-дълъг стаж ще се разпознаят в някои от моментите, а окончателният монолог наистина обобщава (макар и в леко наставнически дух) реалността такава, каквато и аз си я спомням отпреди девет години...

"Моите боровинкови нощи"... Не знам как да подходя. От една страна, филмът е направен красив и захаросан до степен на човек да му призлее; усещането е точно като от преяждане със сладкиши. Зад това се крие сравнително простичка история за нещастни любови, поднесена чрез символичните връзки с ключове, оказали се в сърцевината на сюжета. За моя изненада актьорските изпълнения не бяха нещо особено (изобщо не ми се говори за Нора Джоунс, въпреки че това й е кинодебют, така че би трябвало да бъда опростителен). Цялостното усещане от филма на Кар-Вай е за фалш, който допълнително се подсилва от меко казано неубедителния сюжет. Няма мотивация, няма обяснение, има само емоция. Предполагам - всъщност не, вече знам! - че част от читателите ми от нежния пол изпадат във възхита от подобен подход, и очевидно филмът е правен именно за тях. При мен просто това не сработва - личат белите конци, с които е скърпена историята; твърде голяма част от филма само косвено е свързана с основната идея.


Дори да имаше невероятна химия между Джъд Лоу и Нора Джоунс, в огромната част от филма те са твърде далеч един от друг и това е изключително похабяване на потенциал. Мотивацията на героинята да замине и да работи къде ли не е меко казано абсурдна; диалозите, макар и добри, се крепят някъде на ръба на очевидното; а актьорското лустро във всеки кадър, макар и много красиво, дразни неописуемо. Не искам да търся още, сигурен съм, че ще намеря още слабости, които ще ме подразнят; при гледането му моят bullshit filter просто се задейства рефлекторно. Единственият наистина убедителен персонаж е алкохоликът Арни, за щастие на него е отпуснато достатъчно време в кадър. Останалите герои са твърде вторични, особено ролята на Натали Портман. Общо взето, маниерът на разказ не е лош, но разчита прекалено много на желанието на зрителя да бъде манипулиран; и когато го прави, това не се получава естествено.


С една дума, My Blueberry Nights е преди всичко женски филм, така че ако търсите нещо повече от красиви сцени, чаровни актьори, емоция, любов и романтика, стойте настрана. Логиката тук е противопоказана, не търсете и някакъв реално впечатляващ (или още повече, свързан!) сценарий или поне блестящи фрази, които да останат в историята. Има все пак някаква цялостна емоция под повърхността, което въздейства и след гледането, но цялостното впечатление е за разочарование. Което ме учудва искрено: Кар-Вай иначе е кадърен режисьор, а ми е чудно как са успели да постигнат това да накарат Джъд Лоу да играе зле. Все си мисля, че ако цялата история не се развиваше на американска земя, а в родните му азиатски реалии, при това без звездни напъни, всичко щеше да звучи по-убедително. Не знам, иска ми се да не виня нито актьорите, нито режисьора, но резултатът е блед и абсолютно неубедителен.