Животът е сцена, а ние сме не само актьори, но и бездарни сценаристи

Преди няколко поста вече подхванах темата за избора, който правим. Сега ще се опитам да я свържа с удовлетворението, което човек би трябвало да изпитва от избора си. И със смисъла на човешката комуникация по принцип.

Как да общуваме, с какви хора, какви изисквания да поставим пред себе си и другите, за да не отиват усилията ни напусто? Нужно ли е - и редно ли е? - да търсим в отношенията с другите някаква лична изгода? Знам, че ще огорча мнозина, като кажа, че ако правя нещо, не го правя, за да си заработя някоя и друга червена точка за Рая, която Бог там, в небесата, който следи всичко, което правим, ще си отбележи и ще ме възнагради. Вярвам, че Бог е необходим на хората, за да търсят отговорите на въпросите си някъде извън себе си, а постъпките ни... те определят единствено самите нас. И от тях не очаквам някаква награда или наказание в отвъдното, ако не съм я получил тук, на Земята.

Спомням си някои взаимоотношения с приятели, с жени... някои болезнени разриви, които след време завършваха с въпроси от другата страна "защо така се получи", защо от други не получават този стремеж, с който са свикнали - да опознаеш човека, да проявиш разбиране към слабостите му и доколкото е по силите ти, да го подкрепяш във всичко. Обикновено това се получава, когато вече съм осъзнал, че съм дал всичко, на което съм способен, в отговор съм получил вакуум и логично силите ми и изворът ми на желание да бъда насреща са се изчерпали. Има и някои случаи, когато си склонен да дадеш, но просто другата страна държи да бъде "всичко или нищо" - и избира свой собствен път.

По никакъв начин не искам да се обрисувам като някакъв ангел; да, и аз имам желания, стремежи и амбиции - и понякога те надделяват; все пак смятам, че съм склонен да не съчувствам просто на думи, а при възможност да бъда насреща - и понякога да очаквам нещо в отговор. Понякога се уморявам, а понякога просто не издържам и изричам на глас това, към което се стремя. Да, знам, че не е редно от морална гледна точка, но пък не мога винаги да мълча, нали? Все пак хората не са неизчерпаем извор.

Въпреки някои моменти от моя живот, така и не съм преодолял убеждението, че заявявайки какво желая и към какво се стремя, мога да засегна човека. Не обичам да моля никого, за нищо. Особено за нечие внимание - оскърбително е някак. Мога да давам моето внимание, без да искам непременно нещо в отговор, но все пак настъпва миг, в който откривам, че то е ненужно и дори излишно, че човекът е привикнал с него или се е преситил - и не е склонен да положи някакво усилие, за да отвърне на жеста с жест.

На всички ни някак ни се иска да има искреност. Да няма игрички, всичко да бъде откровено. И все пак продължаваме да очакваме, че тази искреност ще се впише в желания от нас сюжет. Пишем, режисираме и играем в собствената си пиеса, наречена "Моят живот", която обаче се налага да играем на обща сцена, заедно с други актьори. Естествено, тези други актьори също са сценаристи и режисьори и играят по съвсем друг сюжет.

Получава се очевидният парадокс - от една страна, иска ни се другите да играят на нашата игра (и полагаме всички усилия за това), но същевременно ни се иска те да не играят игра, а да бъдат с нас искрени и истински. Очакваме те да впишат изцяло своята роля в измисления от нас сюжет. Някои думи и постъпки им предписваме директно, за други очакваме да се сетят сами, за да изглежда всичко не игра на нашето въображение, а реалност. Ако, опазил Бог, те не се досещат за отредената им роля, моментално ги подозираме в фалш и неискреност - и подобно на Станиславски крещим "Не вярвам!". Раздразнението ни от чуждата актьорска игра може да доведе такъв актьор дори до уволнение от общия театър на живота.

Самотата става факт именно тогава, когато сюжетът ни болезнено противоречи на поведението на другите участници в нашия общ спектакъл. Дори отдавна да сме обсъдили своята житейска "пиеса", дори да има силни емоции, ако хората изведнъж настойчиво излязат от зададения сюжет, започваме да се чувстваме самотни. Не че по начало не сме такива, но усещането на тази самота изпитваме най-болезнено при големи провали, когато се налага да отстъпим от поставената цел или - обратно! - тя е била постигната и изграденият от нас сюжет вече е станал реалност. Трудно е да слезеш от тази сцена, да погледнеш зад кулисите и да видиш, че всъщност си потребен единствено на себе си.

Като че ли най-агресивно и недоброжелателно се отнасяме към опитите на другите да играят своята игра с нас, когато ни отреждат не тази роля, на която ние сме разчитали. Дори получената роля да е много по-добра, отколкото всъщност сме искали. Осъзнаваме, че въобще не ни разбират, но ни натрапват определена роля, което ни е изначално противно. Да, не е удоволствие, когато ти вменяват задължение, натрапват ти своите очаквания, изискват да спазваш чужди норми - и не се интересуват от нежеланието ти да изпълняваш всичко това. Когато обясненията на желанията ти не променят нищо, иска ти се да отблъснеш такъв човек, чувстваш го чужд, криеш се от него зад кулисите... Като че ли единствено тогава осъзнаваме, че сме участници в игра. А да си играеш с хората се приема за нещо лошо. Поне когато не го правиш по зададените ти правила...

Най-лесно и приятно се играят тези сюжети, в които на актьора е отредена голяма свобода за импровизация, а за нас самите сме запазили незначителна роля, така че липсва критичност към сценария, изпълнението и крайния резултат. Тази пиеска се нарича "Развлечение" и за нея е присъщо несериозното отношение както съм играта, така и към нейните последствия. Логично за нея подборът на актьорите се извършва с минимална критичност, ето защо откриването на актьори не е свързано с такива трудности, каквито изпитваме в други сюжети. Проблемът е, че не целият живот е развлечение, а то действа пресищащо; рано или късно сценарият се пренаписва - и героите започват да недоволстват от намесата на "режисьора"...

Болезнено е, когато човек, подхождащ за определена роля в нашия сюжет, поради някакви свои причини не иска да я изпълни. Особено ако е много подходящ в нашите очи за тази роля. Особено ако дори не се опитва да обясни защо не иска да участва в чудесната пиеса. Грешката със сигурност е наша - сбъркали сме с кастинга, този човек не е за тази роля, нещо в него е останало незабелязано за нашия поглед. Ако актьорът е много ценен, понякога дори сме склонни да променим сюжета си според неговите предпочитания – на какво ли не сме готови заради скъп ни човек?

Вероятно всеки от нас има свой Идеал и идеален сюжет, който е много труден, но все пак така ти се иска да го реализираш на своя сцена. Искрено завиждам на тези, които успяват да открият актьори за този свой спектакъл. Това е велик творчески апогей, предел на мечтите. Също толкова велика е скръбта, когато сюжетът се прекъсне, без да е стигнал до края си. Макар че разочарованието ни чака дори ако тази забележителна приказка бъде изиграна докрай - тогава тя свършва заедно с мечтата. Шекспир е прав - животът наистина е спектакъл, и като във всеки театър успехът му зависи от обмислеността на сюжета и от добрата актьорска игра на участниците. Всеки актьор трябва да съответства на своята роля, но най-важното е наличието на искрено желание да я играе...

Животът обаче е по-сложен от театъра, защото всеки се опитва да бъде и режисьор, и сценарист на собствения си спектакъл. И тогава сверяването на различните сценарии и съгласуването им по подходящ начин за всички актьори се превръща в почти безнадеждна задача. И все пак ако не се опитвате да го постигнете, всеки ваш спектакъл безнадеждно ще се проваля още в самото начало, а вие ще бъдете принудени да живеете почти изцяло по чужди сюжети, изпитвайки максимална неприязън към натрапената ви неприсъща роля. Няма как да станете творци на своя живот, без да имате някаква вродена гъвкавост - и способност да определяте намеренията на всеки от участниците на вашия житейски сюжет.

Все повече си мисля, че по цял свят е време да се въведат всеобщи задължителни курсове по актьорско майсторство за обикновени хора. Това биха били най-потребните в житейски план курсове, които някога ще преминете. Другите курсове продават готови сюжети, които са подходящи за конкретния човек само в определени подробности - или въобще са неуместни. Готовите сюжети се черпят с пълни шепи и от книгите, филмите и други масово-културни източници. Докато това актьорско майсторство, за което говоря – то е основата на живота, собствената ни магия. Стойността му е особено висока, защото няма как да създадеш и поставиш спектакъла си, ако не владееш режисурата на живота си...

Какво искам да кажа с всички тези хаотични мисли по-горе? И аз не знам. Мисля си, че има човек, който да е в състояние да го разбере, но в крайна сметка вероятно дори с тези редове му предпоставям роля, която просто му е безинтересна. Но пък и няма как да променим другите - можем да го сторим само за себе си.