Дар от съдбата

Вчера при вечерната ми разходка попаднах на няколко изхвърлени книги. Една от тях моментално прикова вниманието ми: Емили Дикинсън - "Стихове", 1971, в превод на Цветан Стоянов. По-стара от мен самия книга, която ме разтърси из основи. Не мога да кажа, че харесвам цялата й поезия, но ви подбрах няколко реда от това, което ми стопли душата. Май и поезията трябваше да пиша в списъка на причинителите на душевни оргазми. Всъщност не, твърде рядко чета нещо наистина заслужаващо си...

Ако моженето беше равно на желанието -
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.

* * *

Сърцето търси първо удоволствие -
а после да не го боли -
а после малките упойки - със които -
страданията да понамали -

а после да заспи - да спи за дълго -
а после, че ще бъде най-добре -
щом иска неговият Инквизитор -
да има свободата да умре.

* * *

Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.

* * *

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

* * *

Научихме любовта добре -
буквите - думите - първа глава
от книгата - и откровението -
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас -
видя във другите очи -
светло незнание на дете -
детско незнание - да личи.
Което единият не бе разбрал -
искаше на другият да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта -
и истината - с много страни!

* * *

Животът ми два пъти свърши -
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши -

по същия начин - без смисъл -
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада.

* * *

Мнозина от собствената си памет -
биха отлетели веднага -
стига да можеха да летят.
Ще гледат птиците с изненада -
свикнали на кротки същества -
които се носят полека -
как бягат човеци - разтреперани -
от душата на Човека.