Светлините на рампата

Винаги ми се е искало да бъда най-добрият и да не полагам усилия, за да го постигна. Има хора, които са обичани просто ей така - за това, че са самите себе си, че гледат по определен начин, че ходят по определен начин - или ако говорим за жени, за това как отмятат примерно коса, пъхайки пръсти в гъстите кестеняви кичури. Някои хора биват обичани просто за това, че са естествени - да не се преструват, да не играят роля, да не се опитват да изглеждат тайнствени, загадъчни, особени, с една дума да не бъдат себе си, а някой друг; такива хора нерядко излизат добре и на снимка, тъй като обективът чудесно улавя всяка извивка на фигурата им, оставяйки върху матрицата диря от красота, на която могат да завиждат дори професионалните модели. Има и такива, които биват обичани заради мекия им, изпълнен с любов поглед, предварително опрощаващ всичко, което другият би могъл да им каже.

Практически всички герои на моите младини се отличават с една такава загадъчна, харизматична мълчаливост - и се отличават адски много от мен самия. Аз съм принуден да говоря. Може би не непрекъснато - но се налага. Ако мълча, имам чувството, че просто ще изчезна, както мухата изчезва от полезрението на жабата, стига да се спре на едно място и да не прави излишни движения. Мухата, естествено, не съзнава това, така че мърда с крилца, потрива крачета и естествено в крайна сметка потъва в пастта на зеления хищник. Дълги години това беше основната ми движеща сила – да не би да изчезна морално и емоционално, и да бъда лишен от нечие внимание, което винаги ми е било адски необходимо, и което много дълго не съзнавах как да привлека и задържа.

Винаги съм се страхувал от това да мълча – редовно просто не ме забелязваха, а ако отворех уста, ръсех вдъхновено неимоверни дивотии, гарнирани с истории, които имаха толкова общо с живота, колкото примерно има "1001 нощ". Получаваше се интересно; това беше начинът и аз да стана по-интересен - или поне така ми изглеждаше тогава. И обичах да виждам усмивката на другите, защото ако това не е доказателство, че съм ги привлякъл, какво друго?

И така, научих се да не бъда незабелязан – излезе ми име на "забавен човек", и това по някакъв начин означаваше нещо за мен. Леко преувеличената наглост в поведението и хапливият език маскираха немалко свенливост и страх, но тогава никой нямаше как дори да забележи това; бяхме млади - и на повечето от нас не ни достигаше проницателност. Сега знам, че за нищо на света не бих го разкрил по своя воля, а пък и връстниците ми очакваха от мен нови феерични сценки, а възрастните в някакъв смисъл се шашкаха от мен. За тях очевидно беше доста уморително постоянно да поставят на място неспокойното келеме, а твърде малко от тях виждаха под черупката самотния пъпчив младеж, който имаше нужда преди всичко да бъде забелязан, приласкан и оценен, ако ще и само с чаша топло какао :)

В общи линии хората или ме харесваха веднага, или категорично ме отхвърляха – и това адски ме разстройваше – защо не мога да се харесам на всички? Толкова старания полагах. Акробатични подскоци, жонглирания и еквилибристики, сръчни вербални салта… (Дааа, да не си помислите, че тук в блога правя нещо друго? Наивници.)


Естествено, в един момент май пораснах, или просто се уморих. Така че оставих настрана червения нос и рижата перука и ги смених с чифт тъмни очила, които ми позволяваха незабелязано да дебна от бърлогата си – защото очите вече ме боляха от светлините на рампата. Всъщност дали чак тогава ме заболяха? По-скоро винаги са ме боляли. Така или иначе, научих се да стоя в меката, послушна сянка, удобно изчаквайки нужния момент, за да пусна самотна, старателно отшлайфана стрела и да уцеля с нея избраната жертва.

Не че напълно ми се е отщяло да се харесвам на хората – да, на всички! - това не се лекува. И понякога все още, когато се срещам с нови хора, особено с такива, които наистина ми харесват, рефлекторно превключвам на клоунски сценки – защото реално владея твърде малко други начини да привличам вниманието. Не съм виновен, че никога не съм могъл да се похваля с феноменална визия - и абсолютно не умея да бъда загадъчно мълчалив и да разказвам цели истории с поглед. За кратко си въобразявах, че го умея, докато накрая се убедих, че единственият, който е способен да прочете тези истории в погледа ми, съм самият аз. Е, надявам се поне да съм се научил да говоря правилни, премерени, смислени неща. Макар че кой знае, може би и за това се самозаблуждавам :)

Всъщност не съм се променил отвътре чак толкова много – просто погледът ми към света е станал различен. Все така съм си същият смешник, който иска да бъде забелязван – и в името на това си позволява на моменти дори да застане открит, беззащитен и раним (и после естествено съжалява). Не е мъжко, но не ме вълнува. Аз съм просто един тъжен клоун, който често изпитва истинска радост, ако е успял да забавлява другите - и понякога му се иска с това да е заслужил чашата си какао, а понякога и топла прегръдка – ако се реши да допусне другия, и ако човекът насреща не се бои да се оцапа с все още непочистения грим.

Все пак дългите години на тренировки, каквото и да си говорим, закаляват човека.