вторник, октомври 27, 2009

Светлините на рампата

Винаги ми се е искало да бъда най-добрият и да не полагам усилия, за да го постигна. Има хора, които са обичани просто ей така - за това, че са самите себе си, че гледат по определен начин, че ходят по определен начин - или ако говорим за жени, за това как отмятат примерно коса, пъхайки пръсти в гъстите кестеняви кичури. Някои хора биват обичани просто за това, че са естествени - да не се преструват, да не играят роля, да не се опитват да изглеждат тайнствени, загадъчни, особени, с една дума да не бъдат себе си, а някой друг; такива хора нерядко излизат добре и на снимка, тъй като обективът чудесно улавя всяка извивка на фигурата им, оставяйки върху матрицата диря от красота, на която могат да завиждат дори професионалните модели. Има и такива, които биват обичани заради мекия им, изпълнен с любов поглед, предварително опрощаващ всичко, което другият би могъл да им каже.

Практически всички герои на моите младини се отличават с една такава загадъчна, харизматична мълчаливост - и се отличават адски много от мен самия. Аз съм принуден да говоря. Може би не непрекъснато - но се налага. Ако мълча, имам чувството, че просто ще изчезна, както мухата изчезва от полезрението на жабата, стига да се спре на едно място и да не прави излишни движения. Мухата, естествено, не съзнава това, така че мърда с крилца, потрива крачета и естествено в крайна сметка потъва в пастта на зеления хищник. Дълги години това беше основната ми движеща сила – да не би да изчезна морално и емоционално, и да бъда лишен от нечие внимание, което винаги ми е било адски необходимо, и което много дълго не съзнавах как да привлека и задържа.

Винаги съм се страхувал от това да мълча – редовно просто не ме забелязваха, а ако отворех уста, ръсех вдъхновено неимоверни дивотии, гарнирани с истории, които имаха толкова общо с живота, колкото примерно има "1001 нощ". Получаваше се интересно; това беше начинът и аз да стана по-интересен - или поне така ми изглеждаше тогава. И обичах да виждам усмивката на другите, защото ако това не е доказателство, че съм ги привлякъл, какво друго?

И така, научих се да не бъда незабелязан – излезе ми име на "забавен човек", и това по някакъв начин означаваше нещо за мен. Леко преувеличената наглост в поведението и хапливият език маскираха немалко свенливост и страх, но тогава никой нямаше как дори да забележи това; бяхме млади - и на повечето от нас не ни достигаше проницателност. Сега знам, че за нищо на света не бих го разкрил по своя воля, а пък и връстниците ми очакваха от мен нови феерични сценки, а възрастните в някакъв смисъл се шашкаха от мен. За тях очевидно беше доста уморително постоянно да поставят на място неспокойното келеме, а твърде малко от тях виждаха под черупката самотния пъпчив младеж, който имаше нужда преди всичко да бъде забелязан, приласкан и оценен, ако ще и само с чаша топло какао :)

В общи линии хората или ме харесваха веднага, или категорично ме отхвърляха – и това адски ме разстройваше – защо не мога да се харесам на всички? Толкова старания полагах. Акробатични подскоци, жонглирания и еквилибристики, сръчни вербални салта… (Дааа, да не си помислите, че тук в блога правя нещо друго? Наивници.)

Y So Srs?
Естествено, в един момент май пораснах, или просто се уморих. Така че оставих настрана червения нос и рижата перука и ги смених с чифт тъмни очила, които ми позволяваха незабелязано да дебна от бърлогата си – защото очите вече ме боляха от светлините на рампата. Всъщност дали чак тогава ме заболяха? По-скоро винаги са ме боляли. Така или иначе, научих се да стоя в меката, послушна сянка, удобно изчаквайки нужния момент, за да пусна самотна, старателно отшлайфана стрела и да уцеля с нея избраната жертва.

Не че напълно ми се е отщяло да се харесвам на хората – да, на всички! - това не се лекува. И понякога все още, когато се срещам с нови хора, особено с такива, които наистина ми харесват, рефлекторно превключвам на клоунски сценки – защото реално владея твърде малко други начини да привличам вниманието. Не съм виновен, че никога не съм могъл да се похваля с феноменална визия - и абсолютно не умея да бъда загадъчно мълчалив и да разказвам цели истории с поглед. За кратко си въобразявах, че го умея, докато накрая се убедих, че единственият, който е способен да прочете тези истории в погледа ми, съм самият аз. Е, надявам се поне да съм се научил да говоря правилни, премерени, смислени неща. Макар че кой знае, може би и за това се самозаблуждавам :)

Всъщност не съм се променил отвътре чак толкова много – просто погледът ми към света е станал различен. Все така съм си същият смешник, който иска да бъде забелязван – и в името на това си позволява на моменти дори да застане открит, беззащитен и раним (и после естествено съжалява). Не е мъжко, но не ме вълнува. Аз съм просто един тъжен клоун, който често изпитва истинска радост, ако е успял да забавлява другите - и понякога му се иска с това да е заслужил чашата си какао, а понякога и топла прегръдка – ако се реши да допусне другия, и ако човекът насреща не се бои да се оцапа с все още непочистения грим.

Все пак дългите години на тренировки, каквото и да си говорим, закаляват човека.

6 коментара :

Кръстю каза...

Даааа... ,така сме Аспарух...клоун ,малко по-късно шут ...и към края, вероятно шутка

Събина каза...

Единици хора в този живот те обичат за това, което си. Единици... някой те обичат, въпреки това, което си, други искат да те променят.... тъжна работа, честно.

Anito каза...

:) забавното е, че и обръщането на внимание ...поради чисто физически качества...води до същите черни очила....предпочитам венецианските маски....

Таня Джекова каза...

Хм, каква изповед. Малко мъже са способни да си признаят подобно нещо. Не просто да оригиналничат, подигравайки се със себе си, а чисто и просто - да си признаят слабостите с най-обикновени думи. Което всъщност е проява на сила.
Гледай какво нещо измислих - силата се проявява именно тогава, когато признаеш слабостите си :-), брях какъв съм гений...
/а на какво ли е проява самовъзхваляването?/

Аспарух К. каза...

@Таня: сигурно на самоирония? :)

Не, силата не е в това да признаеш слабостите си. Поне в моя случай признаването им е само констатация. Смятам, че истинската сила е в това да ги победиш. Лошото е, че поне аз се уморявам да живея в непрекъсната борба. Нали съм споделял и преди, че си падам маааалко мързелив?

Miroslava каза...

Все едно описа моето поведение сред познатите ми.

Публикуване на коментар