Студен

Ако би ми се приискало да те впечатля с нещо, бих се разходил по рамката на прозореца на ръце. Ти би ме гледала тайно от своя прозорец, криейки се зад завесата, и би потрепвала от всяко мое неуверено движение. А после бих паднал долу от третия етаж върху тротоара и бих си строшил гръбнака. Ти би дотичала при мен, препъвайки се и падайки на стълбата, цялата в сълзи и в идиотски домашен пеньоар, но до тялото ми не биха те допуснали едрите широкоплещести медици от "Бърза помощ". "Вие каква сте му, госпожице?" - биха попитали, а ти не би намерила какво да им отговориш. Не би могла да можеш да им кажеш, че ме обичаш, защото нито веднъж не сме разговаряли с теб в живота си!

А аз няма да мога да ти помогна, защото от болка ще забравя всички думи, които зная. А после ще ме откарат в болницата, тълпата зяпачи ще се разотиде, а ти ще останеш да стоиш самичка, край прясното червено петно на студените камъни. Ще плачеш и заедно с теб ще заплаче дъждът, и на всяка твоя солена сълза той ще изсипе хиляда пресни свои сълзици. Ти ще подгизнеш цялата, някой ще те докосне по рамото: "Мога ли да ви помогна?". Ти ще поклатиш глава и ще тръгнеш към вратата. Това ще е моята врата - и тя, разбира се, няма да отстъпи. А ти все пак ще се опиташ да я отвориш, отчаяно дърпайки дръжката, а после ще натиснеш звънеца и много дълго, цяла вечност, няма да искаш да го пуснеш. А непрекъснатото звънене с десетки диви, хриптящи от скръб глътки ще ме зове, и ми се струва, че някъде много далеч, в линейката, аз ще се дръпна към теб, опъвайки коланите. Но нима те биха ме пуснали?

Никой няма да ти отвори, но защо не позвъни вчера? Или онзи ден? Или преди година - още тогава те обичах толкова! Не бях ли сам? Не бях... Е, все едно... Но ти беше сама! Аз съм идиот...

А после ще се върна с нов, железен гръбнак. Същинско чудо на техниката, той ще бъде гъвкав, здрав и послушен - с нищо не по-лош от "стария". Но той ще бъде студен. А заедно с него ще стана студен и аз. Като взривен лунен кратер.

Ще изляза от таксито, а ти вече ме чакаш, и зад гърба си криеш букет (полски цветя? къде си ги намерила, скъпа моя, в средата на есента?), но не се решаваш да ми го покажеш. За сметка на това си твърдо решена на всичко останало. И ще тръгнеш към мен, a аз ще те попаря с равнодушен студен поглед, ще ти се усмихна, както се усмихват хората на непознати - и без да кажа и дума, ще вляза и ще изкача стълбите. И вратата ще се затвори.

А ти?

А ти се прибери у дома. Изпуснала си букетчето? Остави го там, няма значение! Нека в замяна на него съдбата ти изпрати нормален човек.

А аз се върнах леден идиот - и това е тъжно, но ми се струва, че винаги съм бил такъв.