Кога да спреш да бъдеш най-добър

На Т., която много добре знае какво имам предвид

Те са най-добрите. Тези момичета са най-добрите, и не ме питайте защо, хиляди пъти съм намеквал, заявявал, подхвърлял, обсъждал. Абсолютно съм сигурен, че не съм само аз, който им го е казвал.
Те са най-добрите във всичко, освен в едно - абсолютно са неспособни да се влюбват в подходящи мъже.
Вероятно те сами избират неподходящите.
Защото точно това им е нужно. Да страдат. Да изгарят.
Тогава им е добре.
И те избират.
Такива, с които любовта се оказва сурогат или сапунен мехур.
Такива, които казват "Обичам те!" на десетки други жени.
Такива, които казват "Ти наистина не разбираш, никого не обичам, единак съм."
Такива, които са женени.
Такива, които казват: "Прости ми, обичам друга."
А също така и такива, които скоро ще умрат - това най-добрите момичета също го чувстват перфектно, те всичките са на "ти" със световната хармония.
Неподходящите варианти са адски много, всяко най-добро момиче си намира свой.
Или няколко свои - защото когато единият си е отишъл/заминал/умрял, трябва да се появи друг. В противен случай самото момиче ще повехне и умре, на нея й е нужно поливане под формата на любов към неподходящ мъж.
И не, тя въобще не е нещастна с този, неподходящия; в никакъв случай, тя е щастлива всеки миг, но същевременно със сигурност знае - в някой момент той ще си замине, и това ще се случи по-скоро рано, отколкото късно.

Но знаете ли тайната? Тази, която знае всяко бившо най-добро момиче и всички, които са около нея, но много дълго се преструват, че не я знаят.
В един момент все пак се появява подходящият. Този, който е истински, а сапунените мехури пуска само за да забавлява с тях най-доброто си момиче.
Ей тогава най-важното е тя да не изплаши и да не избяга в навика.
Да не си замине самата тя.
Много често тя си заминава, защото с подходящия тя престава да бъде най-доброто момиче.
Превръща се в обикновено. Много добро, но не най-доброто.

Бангалор трябва да бъде разрушен

Понякога искрено ми се иска да успея да проумея хода на мислите на някои автори на софтуер. Особено когато става дума за нова операционна система - която със сигурност ще се инсталира на много места многократно - в стандартизирана среда. Ъхъ, пак ще плюя по Microsoft, а вие какво си помислихте?

Administrator or any other user who has admin privilege CANNOT copy a user profile to Default profile. When I researched the issue, a few websites suggests that I need to manually copy and paste a user folder and change the name to Default. But, it didn't work at all.

So far, the only way it worked was I must enable "Copy Profile" option to "True" in Sysprep answer file. I also must use only "administrator" user and apply the sysprep answer file directly to the local administrator. That was the only way to successfully copy the profile to the default user's profile.

Доколкото разбирам, стремежът към вулгарни издевателства над системните администратори, тежките травми на главния мозък и доживотната VIP членска карта в елитен гей-клуб сигурно са задължителни условия за постъпване на работа в Редмънд?

Защото за свое голямо неудоволствие тази вечер няколко часа се боричках със същата тази задачка - и акълът ми не е в състояние да побере - аджеба на кого точно възможността за копиране на профилите е бръкнала в здравето до такава степен, че Windows 7 тази възможност да е изтребена из корен. С което господата индийски програмисти създават на лишените от късмет админи просто хималайска планина от допълнителни (и ненужни!) усилия. За което сърдечно и нежно благодарим на близките им роднини от женски пол.

Не че решение няма де, при това банално до вулгарност. Естествено въобще не е кашерно, но пък спестява бая часове труд. Както казват, на всяка гайка с обратна резба се намира и извратен болт - и добре, че е така.

Преди години бях попаднал на една миниатюрна програмка, наречена Windows Enabler, с която вулгарно се издевателствах над Rival Chess, който позволяваше запис на позицията на дъската само след регистрация. Виждал съм и подобни творения от рода на EnBtn - всичките изпълняват една и съща функция; как ще се нарича програмката, все тая, важното е, че е малка, портативна, не се налага да се инсталира и работи като стой, та гледай. Служи за едно-единствено простичко до абсурдност нещо: "Едикойси елемент от интерфейса е зададен като disabled и/или grayed out? Е, на нас не ни дреме. Цък по него, и той вече е enabled. Ха сега вече прави каквото ти е кеф."

Така че процесът на копиране на потребителски профили се опростява до потресаваща степен. Пускаме програмката, два пъти цък върху Copy To (единият път за enable, вторият - за извикване на самата функция за копиране), по-нататък вече всичко си върви като в ХР. Мераклиите да пробутат някакъв специален софтуер, специално оптимизиран за подобни операции, подвиват тъжно опашки и в ъгъла отиват да пасат (всъщност отиват да правят друго, но хайде да не ставаме дотолкова цинични).

Та ако имате кофти късмета да деплойвате Windows 7 и се налага да копирате юзърски профили, ей ви тук едно резервно копийце на Enabler, да си го ползвате със здраве.

Обама-номика

Големият черен Супермен иде на помощ на икономиката. Първо беше Обещанието. За "спасение" или "създаване" на милиони работни места. Е, преди около седмица излязоха първите официални правителствени данни. Първите похарчени $16 млрд. за спасение и създаване вече са дали резултат под формата на... 30 000 работни места. Всъщност не точно на толкова, но за това ще си говорим по-нататък.

Първа проста сметка - базирана на просто делене на две числа, макар че сигурно има нещо, което ми убягва. Така е, не съм дипломиран икономист, но все пак съм учил математика - и тази проста сметка ми дава цена от половин милион долара за едно работно място. Да не говорим, че въпросните милиарди не са паднали от въздуха. Те или са излезли от населението под формата на данъци, или са дръпнати от банките, намалявайки кредитирането за частните фирми. Остава още един вариант - да са просто напечатани, без Обама и Бернанке да се вълнуват от инфлацията; но тъй като те са "добрите пичове", този вариант го изключваме.

Реторични въпроси от рода на това колко работни места биха били създадени, ако тези пари се бяха озовали в ръцете на частници, няма да задавам. Не съм толкова дълбоко религиозен на тема величието на предприемаческия дух. Сега обаче да се заемем с отражението на този предприемачески дух върху потреблението на тези 16 милиарда. Как ви се вижда, ако бройката на спасените и създадени работни места всъщност... не е 30 000? Типично по нашенски, като изключим, че нещата не се развиват у нас, парите се взимат, отиват някъде, а до Нашингтон заминава депешата за преизпълнение на плана за четири години. Кой би могъл да си помисли, че тази депеша не съдържа "истината, само истината и нищо друго освен истината"?! За щастие, там няма ОЛАФ, така че няма и външни санкции. Така де - да не би ние през соца да сме имали ОЛАФ?

Купонът става още по-весел, когато в същото текстче дълбоко безпристрастните колеги от АП уточняват, че утре новият Спасител ще ни сервира нов отчет за победите в борбата с кризата, където вече няма да се говори за тридесет, а за стотици хиляди нови работни места. Немойте да се пуашите, от Белият Дом вече са уточнили, че има отделни "недостатъци" и "неточности" в тези статистики. Но те са статистически незначителни. И може би са и прави - няма значение дали местата са 30 000 по половин милион на човек, или 15 000 по милион. Да се занимаваме с такива неща означава да отричаме неизбежния път към светлото бъдеще. Далеч по-важно е тези пари да се влеят в общия бюджет и да бъдат преразпределени.

P.S. Да не забравяме, че тези изключителни резултати не се дължат на някакви некадърни и необразовани типове. О, не. Това е Великият замисъл на най-умния президент на всички времена. На който коефициентът на интелигентност е такъв, че ще счупи всякакви рекорди на МЕНСА, ако някога той реши да се тества. Но спокойно, той не го е измислил сам - той работи с цял екип не по-малко гениални учени-икономисти - всеки от тях с толкова прогресивни идеи, че да осигури икономическо развитие на поне още няколко страни.


P.P.S. Не смея да подхващам темата за други гениални идеи от същия автор, от рода на "cash for clunkers", където правителството подарява на всеки купил си нов автомобил $4000, а общите разходи за този подарък излизат към $24 000. Хайде да не издребняваме дотам - какво толкова са 25 бона за толкова благородна кауза? Само дето едно също толкова реторично въпросче назрява от подобни статистики - и тези хора, със същата мотивация и чувство за отговорност, правят здравна реформа...

Планове за миналото

Една истинска история - отпреди години. Разказана преди няколко години на чаша и така и незабравена до днес. Вероятно част от подробностите в нея съм забравил, но някак си не мога да се заставя да потърся човека, който ми я разказа, за да ги добави. Всъщност не съм сигурен, че той би искал да си ги припомня - или че въобще помни, че ми е разказвал това. Така или иначе, просто защото историята е твърде лична, имена няма да споменавам. Ако той се познае... извинявай, приятелю, имам нуждата да разкажа това, за да се освободя от него. За да спре да бъде в мислите ми. И за да престана да правя аналогии.

Трябва да кажа, че за разлика от него, с когото дълго бяхме близки приятели, нея не съм виждал никога. Но името се е запечатало - Камелия. Рядко име за моето поколение - и някак си не предизвикващо никакви асоциации за изключителна красота. Може би го свързвам с "Дамата с камелиите", де да знам?


Любовта им била училищна, в прогимназията. В късните години на соца. Любов идеализирана, с разходки ръка за ръка, под ръка, целувки за миг, разговори до безкрай, някакви смътни планове и обещания. И никакъв секс. Никой от тях тогава не умеел нищо. Забавен цитат от разказа му: "Тогава нямаше порнофилми, откъде да знам, че жената може да се възбуди например от облизване на зърната на гърдите? Съучениците казваха, че на жените трябва да "мачкаш циците", някъде на ръба на нежността и грубостта. Защото от това, разбираш ли, те адски се възбуждали. И аз понякога се опитвах да правя нещо такова с нея – през блузката (и защо си спомня точно "блузката"?) – и много се разочаровах от това, че не се получаваше описваният от приятелите ми ефект".

Вече не били съвсем деца и разбирали, че прекалено дълго са ходили и разговаряли, твърде дълго се признавали в любов един на друг, твърде дълго само се целували, ако щеш. Според всички правила би трябвало след това да последва леглото. Тези "училищни истории" трудно могат да се нарекат любов, дори и първа, юношеска. Според понятията за "успешния" на тази възраст младеж било (и май все още е) необходимо да има приятелка, а тя да си има приятел. Те били един за друг именно това - толкова необходимото, за да се чувстват в толкова крехка възраст "успешни". От "леглото" се страхували, от собствените си обещания един към друг - кой знае защо, също. Накратко, когато се разделили, това станало без страдания и дори с известно облекчение и от нейна, и от негова страна.

После той си спомнял за нея много често, представял си различни неща, фантазирал. За себе си я определял като "първата си любов", макар тя всъщност да не била никаква любов, но все пак всеки трябва да има първа любов, нали?

След десетина години обстоятелствата ги срещнали отново. Той бил женен, с дете. Тя - омъжена, с две. Само си разменили телефоните, нищо повече. Той събрал смелост и й се обадил след… три години. Той самият не знаел защо. Само каза, че от гледната точка на преживените и отминали единадесет години времето им заедно в училище му изглеждало "просто като анимационен филм". Срещнали се и усетили, че и и на двамата им е интересно да опитат това, което са пропуснали тогава. Той казва, че може би пък само той да го е чувствал така - а за нея само да си е въобразявал. Така или иначе, тя не отказала, когато той предложил. Само казала, че дотогава никога не била изневерявала на мъжа си, така че това щяло да й бъде първото изживяване от този род (кой знае, може би и последното?). Всъщност после дори му признала, че не е изпитала усещането, че изневерява. По-скоро било нещо като пътешествие с лична машина на времето. Изживяване на късче от миналото, закъсняло с 11 години, късче, което трябвало да бъде преживяно, по-скоро доизживяно, защото заради незавършеността си за тях било като незаздравяла рана.

По неговите думи се получил просто феноменален секс – и като степен на взаимен интерес (искали да опитат всичко), и по нивото на взаимно усещане на другия. Звучи абсурдно, но все пак накрая тя самата му казала, че нещата между тях се получили именно така, както тя е мечтала да станат, когато са били още деца. Той можел да каже същото, вероятно затова и се разбирали и усещали един друг така добре.

След края той и тя се обличали, стараейки се да не се гледат в очите. Той казваше, че в този момент изпитвал истински страх. Миналото било изживяно - и те със собствените си ръце в този следобед си отнели любимото занимание – да градят планове за миналото. Сега били обречени да имат само бъдеще. След това не се срещнали никога повече.


Чудесна история. Струва ми се, че всеки мъж - не знам дали това важи за жените, но всеки мъж може да открие себе си в нея. Поне аз си мисля, че се познах. И оттогава изпитвам една неясна горчивина, която е прекалено трудна за описване с думи. Надявам се някой ден да успея се избавя от нея - колкото и да ми е скъпа. Понякога миналото просто трябва да бъде оставено там, където му е мястото.

Преводът предпоставя сексистки роли!

Животът ме сблъсква с все по-големи потреси. Тъй като, за добро или лошо, все пак се смятам освен другото и за преводач, от време на време се вълнувам и от неща като теорията на превода. И от други неща се вълнувам впрочем, но... да не се отплесвам.

Та прелестният чичко Гугъл ме осведомява за загадъчния свят на джендърното преводознание. Ъхъ, анализ на джендърните a.k.a. половите аспекти на превода като дейност и професия.


Естествено, няма нужда да казвам кой стои зад проекта. Логично - феминистките. Те, представете си, виждат в класическата наука за превода следи от... сексизъм. Ако някой се съмнява, да издири труда на Шери Симон "Gender in Translation", където според нея преводачът по класическата парадигма на превода изпълнява роля спрямо автора, идентична на... тази, която жената спрямо мъжа. За момент си въобразих, че това е някакъв извратен хумор. Тц, оказва се, че това е нещо напълно нормално като тълкуване в цели области на съвременната хуманитарна наука. Но не сме приключили - мадам Симон продължава речта си, че преводачът, подобно на жената, е обречен на това да бъде... или красив, или верен (при французите очевидно не е толкова разпространена популярната у нас бинарност красив / умен, при тях противостоянието очевидно е между красотата и вярността).

Докато не се беше родила джендърната наука, по-скоро май се е теоретизирало в духа на това, че авторът е въплъщение на буржоазията, а преводачът е онеправданият пролетарий, но сега, така да се каже, имаме джендърни, а не класови понятия за обозначаване на същото - властта и неравенството.

Любопитно, преди време съм попадал на текст, името на автора на който вече не си спомням, който пък казваше, че тези, които смятат, че науката на превода е по-малко точна от съпромата например, не бива да се захващат с преводи.

Забавен паралел се получава - жена, женско, красиви, верни... съпротивление на материалите (тук трябваше да има смайлче).

Още един въпрос ме вълнува: ако приемем, че авторът от тази гледна точка изпълнява ролята на мъжа. А преводачът - на жената. Тогава издателят какво представлява в тази схема? Сводник?

За любопитните, предлагам дълбокомислен текст на тази тематика от Мириам Маргала, издаден от UCLA. Това обаче е четиво само за най-смелите :)

Светлините на рампата

Винаги ми се е искало да бъда най-добрият и да не полагам усилия, за да го постигна. Има хора, които са обичани просто ей така - за това, че са самите себе си, че гледат по определен начин, че ходят по определен начин - или ако говорим за жени, за това как отмятат примерно коса, пъхайки пръсти в гъстите кестеняви кичури. Някои хора биват обичани просто за това, че са естествени - да не се преструват, да не играят роля, да не се опитват да изглеждат тайнствени, загадъчни, особени, с една дума да не бъдат себе си, а някой друг; такива хора нерядко излизат добре и на снимка, тъй като обективът чудесно улавя всяка извивка на фигурата им, оставяйки върху матрицата диря от красота, на която могат да завиждат дори професионалните модели. Има и такива, които биват обичани заради мекия им, изпълнен с любов поглед, предварително опрощаващ всичко, което другият би могъл да им каже.

Практически всички герои на моите младини се отличават с една такава загадъчна, харизматична мълчаливост - и се отличават адски много от мен самия. Аз съм принуден да говоря. Може би не непрекъснато - но се налага. Ако мълча, имам чувството, че просто ще изчезна, както мухата изчезва от полезрението на жабата, стига да се спре на едно място и да не прави излишни движения. Мухата, естествено, не съзнава това, така че мърда с крилца, потрива крачета и естествено в крайна сметка потъва в пастта на зеления хищник. Дълги години това беше основната ми движеща сила – да не би да изчезна морално и емоционално, и да бъда лишен от нечие внимание, което винаги ми е било адски необходимо, и което много дълго не съзнавах как да привлека и задържа.

Винаги съм се страхувал от това да мълча – редовно просто не ме забелязваха, а ако отворех уста, ръсех вдъхновено неимоверни дивотии, гарнирани с истории, които имаха толкова общо с живота, колкото примерно има "1001 нощ". Получаваше се интересно; това беше начинът и аз да стана по-интересен - или поне така ми изглеждаше тогава. И обичах да виждам усмивката на другите, защото ако това не е доказателство, че съм ги привлякъл, какво друго?

И така, научих се да не бъда незабелязан – излезе ми име на "забавен човек", и това по някакъв начин означаваше нещо за мен. Леко преувеличената наглост в поведението и хапливият език маскираха немалко свенливост и страх, но тогава никой нямаше как дори да забележи това; бяхме млади - и на повечето от нас не ни достигаше проницателност. Сега знам, че за нищо на света не бих го разкрил по своя воля, а пък и връстниците ми очакваха от мен нови феерични сценки, а възрастните в някакъв смисъл се шашкаха от мен. За тях очевидно беше доста уморително постоянно да поставят на място неспокойното келеме, а твърде малко от тях виждаха под черупката самотния пъпчив младеж, който имаше нужда преди всичко да бъде забелязан, приласкан и оценен, ако ще и само с чаша топло какао :)

В общи линии хората или ме харесваха веднага, или категорично ме отхвърляха – и това адски ме разстройваше – защо не мога да се харесам на всички? Толкова старания полагах. Акробатични подскоци, жонглирания и еквилибристики, сръчни вербални салта… (Дааа, да не си помислите, че тук в блога правя нещо друго? Наивници.)


Естествено, в един момент май пораснах, или просто се уморих. Така че оставих настрана червения нос и рижата перука и ги смених с чифт тъмни очила, които ми позволяваха незабелязано да дебна от бърлогата си – защото очите вече ме боляха от светлините на рампата. Всъщност дали чак тогава ме заболяха? По-скоро винаги са ме боляли. Така или иначе, научих се да стоя в меката, послушна сянка, удобно изчаквайки нужния момент, за да пусна самотна, старателно отшлайфана стрела и да уцеля с нея избраната жертва.

Не че напълно ми се е отщяло да се харесвам на хората – да, на всички! - това не се лекува. И понякога все още, когато се срещам с нови хора, особено с такива, които наистина ми харесват, рефлекторно превключвам на клоунски сценки – защото реално владея твърде малко други начини да привличам вниманието. Не съм виновен, че никога не съм могъл да се похваля с феноменална визия - и абсолютно не умея да бъда загадъчно мълчалив и да разказвам цели истории с поглед. За кратко си въобразявах, че го умея, докато накрая се убедих, че единственият, който е способен да прочете тези истории в погледа ми, съм самият аз. Е, надявам се поне да съм се научил да говоря правилни, премерени, смислени неща. Макар че кой знае, може би и за това се самозаблуждавам :)

Всъщност не съм се променил отвътре чак толкова много – просто погледът ми към света е станал различен. Все така съм си същият смешник, който иска да бъде забелязван – и в името на това си позволява на моменти дори да застане открит, беззащитен и раним (и после естествено съжалява). Не е мъжко, но не ме вълнува. Аз съм просто един тъжен клоун, който често изпитва истинска радост, ако е успял да забавлява другите - и понякога му се иска с това да е заслужил чашата си какао, а понякога и топла прегръдка – ако се реши да допусне другия, и ако човекът насреща не се бои да се оцапа с все още непочистения грим.

Все пак дългите години на тренировки, каквото и да си говорим, закаляват човека.

Конкурсите и меренето на...

Тази вечер водих дискусия с една моя добра виртуална (и не само) приятелка, участваща в BGSite, и обсъждахме кой има най-голям шанс да победи. Предварително казвам, че като цяло харесвам текстовете й - при това не само заради приятелството. Това обаче, което в случая ме вълнува, е масовият призив, до който май прибягват всички участници - да се гласува за тях. Естествено, аз съм си дал гласа, не ми се свиди, пък какво е нивото на другите участници, кой по-добър, кой по-лош - това не ме вълнува.

Проблемът на всички конкурси в Мрежата, допускащи PR от самите автори, е точно в това. Оценява се не качеството, не талантът и не контентът съдържанието. Такива конкурси въобще не са за автори. Това е проверка на читателя. Именно на читателя, доколко е активен, предан и лоялен. Може би пък тогава да бъдем по-честни и да наричаме нещата с имената им? Има такова нещо като конкурси, а има и такова нещо като мерене на членове п*шки първични белези. За да победиш в първото, трябва да имаш талант и способности. За да победиш във второто, е достатъчно просто да имаш читатели (и да ги впрегнеш като строга господарка :)

Всъщност акълът ми не побира как е възможно да се допуска призив да се гласува за конкретен сайт/автор, особено ако призивите за това идват от самия автор/собственик на сайта. Ако толкова ви се иска да проверите доколко са ви верни читателите - помолете да се разпишат в коментарите всички, които ви обичат, пребройте коментарите (признавам, и аз съм грешен и ми тежи на съвестта подобно издевателство - старателно изчегъртано и заличено, макар че негови дири още се пазят в кеша на чичко Гугъл) и отпразнувайте резултата с бутилка шампанско. Честно. Конкурс, в който се допускат акции от подобен род, спира да бъде конкурс, колкото и чудесна да би била първоначалната му идея. Най-простата дума за това е "некоректно".

Изглежда очевидно, че за честност на резултата в подобни конкурси би трябвало да се налага абсолютна забрана на преки призиви за гласуване за някого. Кой казва, че конкурсите имат нужда от масовост? Защо? Конкурсите преди всичко имат нужда от обективност, масовостта е инструмент, предназначен за съвсем други цели. Не ми е напълно ясно как въобще впрочем може да се сипват в една купчина автори, правещи авторски блог, собственици на лични сайтове, портфолиа на фотографи и дизайнери и прочие. Това изглежда по-скоро като издевателство, отколкото като равен старт. И нещо, което ми е абсолютно неясно, защо в нито един конкурс няма опция "против"? Защо, позволявайки ми да изразя симпатии към един автор, организаторите ми отказват правото да изкажа отношението си към друг участник?

Да, гласувам за приятелите си - винаги и навсякъде, това е и някакъв мой начин да им кажа "благодаря" за това, което правят. Повтарям, абсолютно ми е все тая каква е идеята и дали има по-достойни кандидати (е, тук малко си кривя душата, не ми е абсолютно все едно, но лоялността все пак надделява). Но нито веднъж не съм имал възможността да дам гласа си за някой от приятелите ми именно в конкурс. Виж, меренета на първични белези - колкото поискаш. Но на конкурси не си спомням да съм попадал. Сигурно и затова никога аз самият не искам да се кандидатирам - защото нямам никакво желание да агитирам за себе си.

Не, не ругая организаторите на подобни акции, те правят нещо чудесно, макар и по малко порочен начин; това си е тяхно право и нямам намерение да ги съдя. Не, не ви смятам за тщеславни или досадни. Не упреквам никого, нито претендирам, че знам какви би трябвало да бъдат механизмите на кристално чистия, честен и коректен конкурс. Ако знаех, надали щях да бложа по нощите, по-скоро щях да се возя на собствена яхта в някоя "Марина Диневи". Или щях да се размотавам из Монте Карло в костюм "Бриони". Впрочем попадал съм в миналото на такива проекти, отчитащи всички негативни аспекти на подобни акции, които вехнат като рози в пустиня. Защо ли? Защото там пък няма интрига. Честно е, но пък е безкрайно скучно. Така че не атакувам никого, и ако някой се почувства засегнат, моля да ме извини. Това всъщност не е дори критика, а лично мнение.

А на Събина, разбира се, желая категорична победа и позеленели от завист съперници. Не виждам друг по-достоен в нейната категория... колкото и амбицията да гони някои хора :)

Шрифтово

На няколко пъти получавам по мейл и ICQ въпроси защо съм разредил писането. Ами... донякъде нямам вдъхновение, а от друга страна съм леко зает. Ей този шрифтец по-долу ми отнема почти всичкото свободно време в последните седмица-две, и не се очертава да бъде готов скоро.


Когато бъде готово, би трябвало от него да се получи нещо подобно на това:


Само за протокола: ненавиждам смяната на лятното и зимното време. Въпреки че има нещо позитивно в това да получиш един час допълнително, все пак, макар че аз естествено не го използвам за сън :)

За да не зяносвам напълно цял пост, ето ви малко любопитна информацийка в същата насока: холандците ги е избило на екология и за да се пести тонер, предлагат да се използват шрифтове с дупчици. Според създателите на това чудо, което изглежда неимоверно неугледно при печат, от употребата му се пестят средно по 2 евро на служител годишно. Е, вероятно ако фирмата е с половин милион служители, действително има далавера от употребата му. Та ако сте толкова екологично отговорни, цъкайте горе и теглете тази грозотия. Имайте предвид, че кирилица няма, но пък екологията изисква жертви :)

P.S. Ако животът ми се стори прекалено скучен, току-виж някой ден се хвана да го кирилизирам, та да ме "благославят" беге фирмаджиите...

P.P.S. Закъснял ъпдейт, но доколкото не ми се пише нов пост на тази тема... Вячеслав Славински е създал нещо велико за стари кучета като мен - шрифт, имитиращ този на старите VT-220 терминали! За истинските кодери е предвидена и кирилица, така че кефът е пълен. За пълен носталгичен ефект се препоръчва да се употребява с зелен (или кехлибареножълт) цвят на черен фон, с размер 15 пункта под Windows или 20 пункта под Mac/Linux. Леко коригирана от мен версия (преименуван в 8.3 формат за пълна съвместимост със стари ОС, с поставени правилни названия на кирилските символи вместо NameMe.xxx и прочие) можете да откриете тук. 100% Free Software, created with FontForge!

Защо толкова обичам да се из(б)ложа

Ей тази простотия, която четете на този сайт, се роди от изгнанието на духа. И той не се носеше над водата, а над водката :)

Майтапът настрана, някога регистрирах този конкретен блог от нямане какво да правя, и от отегчение. Тогава се опитвах да работя за смешни пари в един забутан вестник с бизнес-насоченост, който за щастие много скоро след това скоропостижно потъна, ударен от айсберга на беззаплатието. Впрочем колегите все пак си ги биваше, в толкова пичовска среда не съм бил от години.

В миналото си имам цяла върволица от сайтове и блогове, които съм убивал безмилостно в момента, в който са ми ставали безинтересни. Или просто съм ги оставял да вехнат самички, без мен, без да ги поглеждам с години. Примерно два сайта, два уърдпреса, единият на собствен домейн, плюс членство в BGLog.net, което повехна, когато си забравих в местното Интернет клубче сесията незатворена и едно дребно келеме ме изпокара с човека, стоящ зад тази блог-система, заради един комикс със зайци ;)

Казаното дотук си е абсолютната истина, но не отговаря на един простичък въпрос - аджеба за чий ми е да седя по нощите и, вместо да спя като некъпан, да редя глупости онлайн, четящи се от тесен кръг хора, които понякога си мисля, че мога да назова поименно. Ами много ясно - аз съм комплексарче, което съзнава, че (ако направим известна аналогия с предишния ми пост, който съм сигурен, че ще си остане девствено непрочетен) дискурсът в мен доминира над гламура, или казано другояче, че съм много по-умен, отколкото красив, с една дума, отново правейки аналогии, че (на) моя милост (ми) е много по-дълъг, отколкото зелен :)

Писането в блога ми спестява необходимостта хората да ме виждат на живо и да се разочароват; така е по-лесно да си представят легенди за моя милост, според които аз съм един такъв митичен персонаж, който е едновременно умен, красив, сексуален, (а)морален, ироничен, споменах ли красив? Накратко такъв, че Брад Пит, Хю Джакмън, Том Круз, Едуард Нортън и Джордж Клуни са се събрали в ъгъла, нервно пушат и гледат с завист към моя милост, който е станал такъв център на вниманието, че хората въобще не им обръщат внимание. За жалост вече на няколко пъти се развиртуализирах на няколко блогосбирки, така че митът е безусловно поруган. Нищо де, ще го градим отново :)

Естествено, има и един момент, че като журналист вероятно повече ме влече да пиша в нормално издание, каквито не се въдят в БГ, така че компенсирам, изливайки мисли в формата, в които бих ги написал в нещо, което да не е напълно лайфстайл парцал. Някога с присъщия си идеализъм си мислех, че след безславния залез на "Егоист" ще се роди нещо смислено и четивно, в което да не доминира сублимиран гламур, но не би. Сега надеждите ми са в българския Rolling Stone, но като знам пазара, сигурен съм, че и той скоро ще се влее в нашенската канава на УГ.

Някъде зад всичко това прозира и нереализираният писател в мен, който не желае да продава труда си за пари, а да го раздава на тези, които го заслужават се интересуват - и така да се самодоказва, най-вече пред себе си. Плюс негодуванието от определени социални феномени, плюс удивлението от нечии таланти, плюс суетата да се меря с местните блогозвезди, за което допринася TopBlogLog. Някъде в основата сигурно има и това след време да си припомня какъв съм бил преди време, прочитайки старите си вече забравени постове, и да си кажа, че някога всичко беше друго, по-различно, че дори носталгията някога беше по-добра.

Смешното в цялата история е, че някога пуснах един ехиден текст, който беше посветен на т.нар. топ-блогъри. Тогава не съм си и помислял, че ще доживея да ме смятат за един от тях, даже малко ме е срам :)

Мерси за поканата от Събина. Сега... кой да изтезавам да продължава... ох, не ви ли станаха малко множко блогощафетите, бе хора? Не ща с такива линкове да ви катеря класациите, не го ли показах вече? Нормално би било да питам Комитата, сега обаче затънах в колебание кои да да са другите. Хриси, отзови се, а? Краси, навит ли си на малко самокопаене? Майк Рам? Да, сетих се още кой. Графа. Естествено, ако някой друг го досърби да пише на тази тема - ринг свободен, кой съм аз, че да ви преча да си вадите мръсното бельо на показ?

Empire V

Тази рецензия за пелевинския Empire V я започвам няколко дни поред и след това я пращам в небитието. Просто защото усещам, че ме избива на морализаторство, на обяснения за смисъла на живота, целите, които преследваме, и на съпоставки с разни прехвалени четива, които били, видите ли, фундаментални. Да, точно Айн Ранд имам предвид. Но стига, пак започнах да се отплесвам, още от самото начало.

Вампирската тематика очевидно се ползва с небивала популярност напоследък. То не бяха нощни и дневни стражи, Twilight, Underworld и какво ли не още. Към същото би трябвало да причислим и чичо ви Пелевин, още повече че той оре тази нива от години. Неговата митология е неизменно хомогенна отдавна, и само се допълва с още някой и друг допълнителен аспект. В този смисъл Empire V не е нищо, което да не сме виждали до момента. Тя обединява доста теми от предишни негови текстове (при това не задължително най-добрите!) в една обща маса, слагайки ги под общ знаменател, малко в духа на късния Хайнлайн. С произтичащите от това плюсове и минуси. Само че точно в тази книга въпросът далеч не е в сюжета... нито в цинизмите, които тук за всеобща изненада не преливат отвъд допустимите граници.

Тези, които ме познават, знаят, че не съм фанатик на тема печелене на пари - казано другояче, съм достатъчно мързелив и недостатъчно старателен, за да превръщам парите в цел. Опитвам се да бягам от въпроса каква е вашата цел в живота - аз съм стар циник, така че ще помоля тези от вас, за които това не са парите и сексът, да вдигнат ръка и да назоват другото, за което живеят. Няма да питам и удовлетворява ли ви такъв живот. Това си е ваш проблем. Едно ще кажа - тезата за работата, превърнала маймуната в човек - в комбинация с аргумента, че липсата й би го превърнала обратно в маймуна, е силно преувеличена. Но ето че май пак се отплеснах... :)

Empire V е игра с читателя. Игра на дискурси, колкото и вулгарно да звучи тази дума :) Текстът елегантно се гаври с цялата съвременна култура, упс, исках да кажа съвременния карго-култ, в който живеем. И колкото да се иска на някои защитници на "западния" начин на живот да изкарат, че това е правилният и единствен път, постлан с зелени банкноти, Пелевин го хваща, обелва го от гламурната му обвивка, поставя го в чинийката и чака реакцията на зрителя читателя. Истината често боли, така че в случая тя се поднася умерено замаскирана в поредната вампирска трактовка, поръсена с любовна история и аранжирана в гарнитура от асорти приключенски обрати. Под всичко това обаче има простичък анализ на обществената структура като дихотомия на две взаимодопълващи се същности - гламура и дискурса; анализ, не по-малко вулгарен от този в "Борат" или "Бруно", но тази вулгарност е поднесена с такъв финес, че доставя същинско удоволствие.

Макар и привидно лековата заради "вампирския" сюжет, книгата всъщност се занимава с употребата на човека като дойно животно, с обществените механизми, движещи човешката етология. Не, не е правописна грешка, че не пиша психология. Не се самоласкайте. В съвременното общество човешкото поведение е преди всичко етология и рефлекси, по павловски. Сюжетът за простичкия, да не кажем направо примитивен младеж, тръгнал от низините и по силата на случайността превърнал се в по-висше същество, научаващ постепенно "истината за света наоколо", изобщо не е нещо ново, дъвкан е и в "Матрицата", че и в фантастиката от 60-те. Когато обаче включим в сместа солидни количества постмодерна ирония към съвременните културни кодове и обществени механизми, плюс безмилостен поглед върху социалната структура, ситуацията става доста по-различна. Тогава погледът върху формирането на идеалите, ценностите и приоритетите - не само, но основно в постсоц страните, започва да провокира доста размисъл. Какви са резултатите от този размисъл, зависи основно от това кой аспект у вас е надделял - гламурът или дискурсът :)

Точно около тези две понятия се върти основата на цялата религия и система от карго-култове, служещи като основа и унифициращи обществата в глобализирания свят. Практически съм уверен, че почти няма да се намерят хора, които да не си кажат в един момент, че това, което прочитат в Empire V, вече им е идвало наум - но просто са го приемали като даденост, и не са осъзнавали порочната му същина, докато друг не го изрече на глас; а дори и тогава отказват да си признаят, че има нещо гнило в... ясно къде. Пелевин в случая жонглира с хапчетата, подавайки ту червеното (дискурса), ту синьото (гламура), така че човек да пробва и от едното, и от другото - и в съпоставката да открие за себе си света в нова светлина.

Естествено, борци с гламурното и постмодерното има предостатъчно, но всъщност някой предлага ли алтернативи? Отговорът на този въпрос от самия Пелевин е точно какъвто бихте очаквали - не е възможна алтернатива, защото всяка нова конструкция неизбежно ще е част от съществуващия дискурс и ще служи на основната му цел - сублимацията на богатство, а "антигламурното", колкото и да е бунтарско на вид, се комерсиализира също толкова успешно и спомага за лансирането на гламура в най-затънтените места, където традиционният гламур е непостижим.

Изкушавам се да извадя определени откъси от романа (в мой личен превод; не съм в особена възхита от публикувания любителски превод на откъси, но за незнаещите руски той ще свърши някаква работа), достойни за самостоятелно цитиране, особено в частта за "Ума "Б", служещ като огледало на традиционния ум - и отличаващ хората от животните. Очевидно това е абстрактното възприятие, което Пелевин адаптира в контекста на сюжета, така че то там отразява функцията на ума като жлеза за пари, генерираща сублимиран финансов концентрат.

- Разликата между два мерцедеса, в чист вид, са парите. А културната среда, която се състои от тези разлики, - това е кариерата, в която се добиват парите. Тази кариера, както сами разбирате, не е някъде навън, а в главата. Затова и казвам, че хората добиват парите от себе си.
- А как човек може да работи в кариерата, ако тази кариера е в главата му?
- Много просто. В ума "Б" върви непрекъснато абстрактно мислене, което ферментира в паричен концентрат. Подобно на ферментацията във винарския казан.
- А какво е паричният концентрат?
- Разликата между двата мерцедеса е паричният концентрат. Той се съотнася с парите примерно така, както листата на коката - с кокаина. Може да се каже, че парите са пречистен и рафиниран продукт на ума "Б".
- Кажете, а този паричен концентрат случайно не е ли същото, което е гламурът? - попита Хера.
- Правилно разсъждаваш, - отговори Енлил Маратович. - Но паричният концентрат е не само гламур. В пари се преработва практически всяко възприятие, съществуващо в съвременния град. Просто някои негови видове водят до производство на по-големи обеми парична маса от единица информация. Гламурът тук реално е без конкуренция. Именно затова около човека винаги има толкова много гланц и реклама. Той е като детелината за кравите.
- А нима гламур има навсякъде? - попитах аз.
- Разбира се. Само че навсякъде е различен. В Ню Йорк това е автомобилът "Ферари" и тоалетна от някоя си Дона Карън. А в азиатското село това е мобилен телефон с голям екран и тениска с надпис "Mickey Mouse USA Famous Brand". Но субстанцията, същината от това не се променя.

Дискурсът в тази конструкция е опаковка на гламура (и паралелно с това бариера за мисленето на хората). Останалото, добавено върху тази плоскост, вече е доразвиване на същата идея, плюс доизграждане на цялостната "вампирска митология", технически подробности от конструкцията на агрегата М5). Точно тук и е сблъсъкът на идеите на Empire V със стереотипите, усърдно набивани в главите на повечето от нас за всичките години на "прехода" (макар че на практика тези стереотипи са си присъщи за цялото съвременно глобализирано общество).

Всъщност като чиста литература Empire V е твърде слаб, за да заслужава внимание, въпреки че в него има твърде много характерни трикове на Пелевин с игри на думи и смисли, осмиване на съвременни тенденции и мемове; ако очаквате от него увлекателен сюжет, ще ви разочаровам - той става банален и предвидим още от първите страници, и почти няма да има изненади до самия край. Като чисто художествена стойност, той също е твърде далеч от това да бъде шедьовър. Ако обаче бъде четен като "люточушковска" евфемистична философска езоповщина, той предизвиква доста размисъл и, ако използваме класическите съвременни изрази, мощно кърти керамична продукция на завод "Видима Идеал" :)

Разбира се, не се съмнявам, че в момента се вживявам в ролята на въшката, "чийто временен ръст е равен на височината на обекта, върху който тя сере, плюс 0.2 милиметра". Пелевин се ебава здраво с критиците, културолозите, актуалните деятели на съвременното изкуство и гравитиращите около тях куратори, плюс всякакви други съвременни образци от познатия ни ландшафт, които се занимават основно с имитация на раждането на изкуство и смисли, за което логично получават нелоши пари. Да чукна на дървената си глава, по силата на определени обстоятелства, аз съм вън от този кръговрат, за което в последните години изпитвам искрено облекчение. От известно време съзерцавам света в дзен-спокойствие от имагинерния си връх на Фуджи, без да се ангажирам с която и да е обществена идеология или клише (още едно цитатче, пак оттам: "Какви ще са думите няма голямо значение, защото всички думи са равни една на друга - те са просто огледала, в които се отразява умът"). Което и желая на вас, стига да съумеете да се абстрахирате достатъчно много от света и цивилизацията. Пресявайте идеологиите, които ви наливат в главата. Ако, разбира се, ви се занимава и не ви мързи прекалено да го правите :)

Битер

- Без теб ще умра. - каза тя и скри лице в дланите си.

Отклоних очи. Повъртях в ръце лъжичката, после погалих ръба на чашата, за да отложа неизбежното. И се замислих.

Мнозина биха искали да чуят тази фраза, възприемайки я като "не мога да живея без теб". Но с нея… не. Тя може. И смисълът на нейния живот е именно в ежедневното умиране, а сутринта – тя винаги е just another day. Спорове с приятелки, до замайване, в опушения хол, изясняване на отношения – точно за това е създадена нощта. А аз съм утрото. Глътка горещо кафе с каймак, налято в белите чаши. Цвърчене на палачинки на тигана. Перцето, с което обичах да я гъделичкам по носа - ей, сънливке, тя ме замерваше с възглавницата, одеялото падаше, разкривайки мургавата кожа, която беше толкова приятна на докосване…

- Толкова си сладък. - казваше тя и облизваше меда.
Въздухът в стаята също беше сладък и вкусен, защото го споделях с нея. После сядах пред компютъра, а тя заспиваше под лекото потракване на клавишите.

- Толкова си сладък. - казваше тя и се разтваряше във въздуха. - Да намина ли?
Ники, Ивайло или Христо – винаги ще се намери някой, който да мечтае да спаси страдащата и неразбрана талантлива девойка. Тя ще разкаже колко жесток и несправедлив е животът и другите мъже, колко завистливи и подли са другите жени, а те ще слушат нейните небивалици и ще си представят колко добре биха изглеждали с нея на снимка.

Знаех, че тя отново ще се появи. Никой не спасява така, както аз. О, аз съм истински шампион в този спорт. Колко пъти вече се е случвало – три, четири?
Знаете ли как тя яде грозде? Изсмуква от зърното сърцевината и изплюва обвивката на края на чинията. След всяко нейно изчезване доста време се чувствах като тази обвивка. Заспивах сред чаршафите, пропити с нейния аромат, а когато и последната следа от нея изчезнеше, се напуквах отвътре като суха почва и се утешавах с мисълта, че ще дойде денят, когато тя отново ще се появи.

- Без теб ще умра. - каза тя. В полумрака на кафенето лицето й изглеждаше уморено. Явно имаше нужда от кафе с каймак и да помълчи в сладка прегръдка.
- Ще умреш. - потвърдих аз и решително отпих от черното еспресо. - Някога. Със сигурност не утре. И гарантирано без мен.
Вече съм битер шоколад.

На кой му е по-леко

Чел съм някъде (да се гръмна, ако помня къде), че нашата планета в продължение на три и половина милиарда години е била населена само с бактерии. И едва когато те са снабдили атмосферата с кислород (дотогава в състава на въздуха той е отсъствал почти напълно), се появила възможност да се развият нови, по-сложни организми. Точно такъв организъм имаме и ние, хората - много сложен и многоклетъчен, издържащ на ежедневен секс (ако се наложи) и на чист спирт. А бактерията не познава секса, а за нуждите на размножаването тя просто се дели наполовина - на лява и на дясна половина. В едната от тези половини се запазва личността и паметта на изходната клетка, а другата половина получава нова "душа". После двете половинки отчаяно се борят помежду си за топлото местенце под слънцето - и тази, която изгуби, е длъжна да го напусне; и след това се скита, насинена и нещастна, към ново място, където отново й предстои да се дели на две. А после отново двубой с последващо изгнание. Така може би някоя клетка вече три и половина милиарда години вече се скита, ако винаги губи.

При хората е по-лесно: можеш да си пиеш разредения с 60% вода спирт, да си седиш в родната кухня в непрана тишъртка, да гризеш солени сухари и да слушаш радио - и никой никъде няма да те подгони. Чудесен е животът на хората! Единственото неудобство е, че всеки нов живот се налага да започваш отначало - първо в детска градина, после в училище, отново да изгаряш в любовни мъки и да страдаш пред огледалото за всяка пъпка, и ти се иска да си спомниш какво е било с теб преди, за да почерпиш оттам опит и съвет, от мъдросттта на отминалия живот, но няма как да стане - всичко е напълно изтрито! Господи, колко е досадно така. Може би пък точно затова пием разреден спирт? А който не пие - живее първия си живот?

Вивалди - такъв, какъвто не сте го чували

Периодично попадам на нещо, от което оставам в такъв възхитен потрес, че независимо че прекалявам с публикуването на клипчета, просто не съумявам да се сдържа. Преди няколко дни си говорих с Пешев за акордеони и споделях, меко казано, негативното си отношение, независимо че съм терзал "Велтмайстера" бая години като малък. Е, това не е точно акордеон, а баян, но пък... е направо епично. Тотално си промених мнението и направо изгубих дар слово:

Изпълнителят се казва Александър Хрустевич, украинец по произход, и е още студент. Има си меко казано респектиращ YouTube канал, където можете да откриете каква ли не класика, изпълнявана практически виртуозно - Бах, Рахманинов, Чайковски... Има го дори и вездесъщия чардаш на Монти, който и аз съм свирил на младини, но естествено изпълнен така, че ум да ти зайде.

Погледни се

Слушай бе, погледни се честно. Какво ти се иска? Признание? Какво признание? Чие? Защо не ти е достатъчно това, че сам си се признал? Или нека го кажем така: би могъл да увериш самия себе си в собствената си значимост, а на мнението на другите хора да вземеш да теглиш една... За какво ти е тяхното мнение, ако то е мнението на сивата маса? Всички те са само твой сън, всъщност не съществуват и никога не са съществували. Всички те са само твоя измислица - ако ти измислиш умен човек, той ще разказва умни истории, а после ще гледа умно и даже ще му завидиш, съвсем забравяйки, че той от началото до края е само жалка частица от теб самия. Ето виж, имаш свободата да си теглиш куршума; добре де, нямаш пистолет, е, можеш просто да скочиш от прозореца - все тая как ще се утрепеш, важното е, че този умник без теб няма да го има, както и всички останали, те не могат да съществуват без твоето възприятие. Съмняваш се? Ами рискувай, опитай!

Шубе ли те е? И правилно, не се увличай в тъпи мисли. Вчерашното лелче, което изпрати до тях, не беше ли тя чудесна? Забеляза ли как тя те гледаше? Не когато се сбогуваше с нея на вратата й, а още на масата, по време на шумния празник, сред тълпата хора, където ти случайно улови върху себе си нейния поглед, тя моментално го отклони, но помниш ли колко парещо сериозен беше той, колко пронизителен беше? Ето това е златен момент, приятелю. Ще си го спомниш още хиляда пъти, не през целия си живот, а още на следващия ден ще си го спомниш хиляда пъти. Опиваща секунда, когато жената подсъзнателно вече е решила - и вече не е господарка на самата себе си, макар че тя ще е последната, която би повярвала. След това тя, в същата секунда вече се смееше с останалите, подхващайки от настроението на компанията на масата, но изкуствеността, преувеличеността на смеха й вече не можеха да ти убягнат. И тя го забеляза - и леко се изчерви.

Ти я изпрати до тях, не влезе и не остана, всичко се получаваше някак несръчно и сковано, като първата среща с първото момиче в далечните училищни години - и това е прекрасно! Кой пие какао на екс? То най-добре влиза бавно, глътка по глътка. Затова не скачай от прозореца, може би и това лелче е само твоя фантазия - и без теб тя просто не съществува, но не е ли все тая? С какво един човек, прекарал целия си живот в летаргичен сън, е по-нещастен от човека, живеещ "реален" живот, ако дългият му сън винаги е бил блажено сладък? С това, че се е лъгал? А кой може да бъде уверен, че не се е лъгал през целия си живот?

Нобелово

Както каза един познат в ICQ, "It was about time for the Dark Lord to get a Nobel Prize." Мислех да си замълча по въпроса - поне тук, но не мога.

"Obama Peace and Prosperity" © Najee Dorsey

*********** на Обама **********, ********* Нобелова награда ******* *********** ********** ******************* **********************. ************** ************ Обама **************** ****************** ************** **************** *********** комитет ************* Обама ***** ****** ******** Обама ************************ награда *************: *** ******** ******* *****!

Затова *********** ************ **************** *************** *********** ********** ******* Обама ******************* **************** ************************** комитет ********* *********. ***********
************************ *************** награда ************** ****************** ***************
************* носители на Нобелова награда ************ ********* ************ Обама ** ***.

Студен

Ако би ми се приискало да те впечатля с нещо, бих се разходил по рамката на прозореца на ръце. Ти би ме гледала тайно от своя прозорец, криейки се зад завесата, и би потрепвала от всяко мое неуверено движение. А после бих паднал долу от третия етаж върху тротоара и бих си строшил гръбнака. Ти би дотичала при мен, препъвайки се и падайки на стълбата, цялата в сълзи и в идиотски домашен пеньоар, но до тялото ми не биха те допуснали едрите широкоплещести медици от "Бърза помощ". "Вие каква сте му, госпожице?" - биха попитали, а ти не би намерила какво да им отговориш. Не би могла да можеш да им кажеш, че ме обичаш, защото нито веднъж не сме разговаряли с теб в живота си!

А аз няма да мога да ти помогна, защото от болка ще забравя всички думи, които зная. А после ще ме откарат в болницата, тълпата зяпачи ще се разотиде, а ти ще останеш да стоиш самичка, край прясното червено петно на студените камъни. Ще плачеш и заедно с теб ще заплаче дъждът, и на всяка твоя солена сълза той ще изсипе хиляда пресни свои сълзици. Ти ще подгизнеш цялата, някой ще те докосне по рамото: "Мога ли да ви помогна?". Ти ще поклатиш глава и ще тръгнеш към вратата. Това ще е моята врата - и тя, разбира се, няма да отстъпи. А ти все пак ще се опиташ да я отвориш, отчаяно дърпайки дръжката, а после ще натиснеш звънеца и много дълго, цяла вечност, няма да искаш да го пуснеш. А непрекъснатото звънене с десетки диви, хриптящи от скръб глътки ще ме зове, и ми се струва, че някъде много далеч, в линейката, аз ще се дръпна към теб, опъвайки коланите. Но нима те биха ме пуснали?

Никой няма да ти отвори, но защо не позвъни вчера? Или онзи ден? Или преди година - още тогава те обичах толкова! Не бях ли сам? Не бях... Е, все едно... Но ти беше сама! Аз съм идиот...

А после ще се върна с нов, железен гръбнак. Същинско чудо на техниката, той ще бъде гъвкав, здрав и послушен - с нищо не по-лош от "стария". Но той ще бъде студен. А заедно с него ще стана студен и аз. Като взривен лунен кратер.

Ще изляза от таксито, а ти вече ме чакаш, и зад гърба си криеш букет (полски цветя? къде си ги намерила, скъпа моя, в средата на есента?), но не се решаваш да ми го покажеш. За сметка на това си твърдо решена на всичко останало. И ще тръгнеш към мен, a аз ще те попаря с равнодушен студен поглед, ще ти се усмихна, както се усмихват хората на непознати - и без да кажа и дума, ще вляза и ще изкача стълбите. И вратата ще се затвори.

А ти?

А ти се прибери у дома. Изпуснала си букетчето? Остави го там, няма значение! Нека в замяна на него съдбата ти изпрати нормален човек.

А аз се върнах леден идиот - и това е тъжно, но ми се струва, че винаги съм бил такъв.

Стъклен хармонист

Малцината редовни читатели вече са свикнали, че от време на време ги занимавам с някой дивашки инструмент, за който я са чували трима-четирима души по света, я не. Е, днес попадам на това чудо, което се нарича стъклена хармоника:

Оказва се, че това чудо е измислено от самия Бенджамин Франклин през 1761 г. Записът е направен в Парижкия музей на музиката, където е бил изложен запазеният оригинален екземпляр на този инструмент, наричан още хидрокристалофон (използва се техника, подобна на търкането на ръба на чаша с овлажнен пръст :).

Списъкът с композитори, писали музика за този инструмент, звучи като Who's Who на онези времена: Моцарт, К.Ф.Е. Бах, Бетховен, Доницети, Рихард Щраус... Сред съвременните изпълнители на стъклена хармоника пък съм потресен да открия... Джонатан Дейвис! Да, същият, от KOЯN :) Странно наистина, как не съм го чувал до момента.

Опасен поглед

Странно, обикновено е прието да се описва опасният човек като някакъв грациозен по котешки хищник с подскачащо-пружинираща походка; от него според мита трябва да лъха сила. Тя трябва да се чувства - и този образ, подхванат от холивудските дивотии, се наслагва върху целия свят. Един такъв кофти тип с разбито сърце. Дори маниаците в кукления свят на грациозните хора-котараци са някак опасно привлекателни. Харизматични. Наистина опасният человек обаче не притежава грацията на гигантска котка, или харизмата на Ханибал Лектър. Той има погледа на чакал - бодлив и отблъскващ. Студен, остър, преценяващ. Това е основната му черта.


Преди няколко дни видях у хлапе на десетина години именно такъв поглед. Гледаше ме преценяващо, но изглежда сметна, че няма да се справи с такава плячка, все още съм твърде едър дивеч за него. Макар че желанието да разкъсва сънни артерии, да лочи топла кръв просто крещеше в тези очи. Опасност на чисто физическо ниво. Инстинктът ми подсказваше, че при равни за него условия той няма да размишлява или да се колебае. Но това не е котешка грация, нито мечешка сила. Това е чакалска непредсказуемост, студена злоба, гладна, пресметлива. Без изящество.

Откъде идват парите (според учените)

Любопитно ли ви е да научите защо не сте богати? Или защо голяма част от благосъстоянието във всички страни по света се намира буквално в ръцете на няколко души? Къде е уловката? Талант, трудолюбие, късмет? В общи линии, ако вярваме на учените (този път не британските :), нито едно от тези три неща.

Преди повече от 100 години Вилфредо Парето открил, че разпределението на благата във всички страни се подчинява на един и същ закон. Има няколко вариращи параметри, но при удвояване на благосъстоянието броят на притежателите му намалява определен брой пъти. Тези, които имат представа от икономика, вероятно вече ехидно подхвърлят - защо ни повтаряш толкова общо известни неща, става дума за популярния принцип на Парето. Ами повтарям го, защото това е първият признак, че в распределението на благата не са решаващи личностните качества на олигофрените олигарсите, а външен, обективен закон.


Ако обаче за принципа на Парето са чували мнозина, поне аз не съм констатирал някой у нас да е чувал за изследванията на френските физици Бушо и Мезар (абе защо толкова много физици се интересуват от парите? не печелят ли достатъчно?!), които са създали компютърна симулация на хипотетична държава, в която всички от самото начало имат еднакво благосъстояние. Така да се каже, перфектен виртуален комунизъм. След това се задействат симулации на процеса на покупко-продажба и инвестиции, при това инвестициите в тяхната система по случаен принцип възстановяват печалбата или загубите. По-нататък част от "гражданите" стават толкова бедни, что просто престават да правят инвестиции, а други, случайно забогатели, продължават хаотично да влагат пари - и въпреки логиката да стават още по-богати. Но никой от симулираните виртуални граждани не притежава нито интелект, нито каквито и да е други качества. Та... след определено време в тази симулирана виртуална държава разпределението на распределение благата повтаря абсолютно точно принципа на Парето, съответствайки на реалната ситуация, която наблюдаваме по цял свят.

Вероятно ще има и хора, които ще кажат, че трудолюбието и талантът все пак играят определена роля за забогатяването, но е факт, че има адски много талантливи и трудолюбиви хора, които въпреки това така и не стават богаташи (не, не причислявам себе си към тях, аз съм умерено талантлив, но много мързелив :). В общи линии, макар че не съм твърде убеден в правотата на аргументите на въпросните господа, хвърлете един поглед на този материал, или направо на самия оригинал на изследването на Бушо и Мезар (тъпкан с формули, разбираеми основно за специалисти). Това откритие едва ли ще ви направи богати (макар че двамата французи току-виж от него позабогатеят), но поне ще ви поолекне на душата, че не сте чак толкова смотани и че аргументът "Като си толкова умен, защо не си богат" може би пък е неимоверна тъпня. Или поне може да поразсъждавате върху това как да оправите ситуацията, взимайки предвид, че принципът на Парето е свойство на самите пари, така да се каже, неотменна даденост на капиталистическата реалност.

Аутсорсингът и оправността

Спомням си студентските години и няколкото ми познати чуждестранни студенти от "цивилизованите" страни. Спомням си как те, пристигайки в Студентски град, се оказаха абсолютно безпомощни в бита на общежитията. И когато нашенци пред очите им сменяха изгорялата лампа или за няколко минути оправяха казанчето на тоалетната, те ги гледаха с обожанието, което се полага на магьосници или хора от епохата на Ренесанса, умеещи и знаещи всичко на този свят. Забавно е, че се разделяме с тази си особеност именно тогава, когато съвсем не можем да си го позволим — нашата битова и социална инфраструктура абсолютно не предполага подобен разкош.



В наши дни в големите градове не само фирмите, но и частните лица все повече привикват да аутсорсват това, което преди традиционно са правели сами — от чистенето, гладенето, попълването или уреждането на документи до декорирането на дома и подбора на дрехи. Появява се огромно количество нови професии: шаферка, телефонен екстрасенс, служител по спасяване на животни, специалист по украсяване на новогодишни елхи, треньор по еквийога (в случай че и вие като мен недоумявате, това е йога с коне, където конят се използва като жив спортен уред за упражнения), трендхънтър и т.н.

Освен това започваме да губим най-простите си навици — от типа на това да смятаме наум, да пишем на ръка и да готвим храна (независимо от увеличаването на броя на кулинарните ТВ предавания и списания за готвене). Намаляват и навиците за работа със сложна информация. Хората вече са готови да възприемат само много ясни и прости съобщения и решения. При гледане на новините масовите зрители разчитат на това да им бъдат сервирани вече сдъвкани факти, с изводите и обясненията. Оттам и краят на способността за критично мислене, за анализ на данните и синтез на изводи.

Вероятно някои хора ще припомнят с надежда, че расте популярността на семинарите и лекциите, но при по-сериозно разглеждане ентусиазмът се поизчерпва. Първо, в повечето случаи те са в тесни области и достъпът до тях целенасочено е ограничен от високи такси за участие. Второ, в голямата си степен те се превръщат в светски, дори модни, а не толкова образователни мероприятия. Социологическо изследване показва, че около 70% присъстващите на подобни семинари се смятат за по-умни от всички останали присъстващи в залата.

Хората, които не използват хартия и химикалка дори за най-прости бележки и рефлекторно посягат към телефона или ноутбука, започнаха да се срещат толкова често, че от руската фирма за статистически и социологически изследвания Bojole са направили специално изследване на 1100 души между 15 и 45 години в градове с население над 1 млн. души. Анализът на резултатите още не е завършен, но първите публикувани статистики са доста показателни. Оказва се, че игнорирането на листовете, тефтерите и моливите не е случайно: за 62% от анкетираните е по-удобно да пишат на клавиатурата на компютър, отколкото да си водят бележки на ръка. При това 30% от хората не са могли да отговорят - или са отговорили неправилно - на въпроса какво се получава при умножаване на 7 и 6, а 42% не са могли да съберат 112 и 244.

Вероятно iPhone с елементарния му и интуитивен интерфейс наистина въплъщава идеала за свещената простота, но сега 62% от хората очакват всички сложни устройства да бъдат такива, че работата с тях да е възможна без четене на инструкции и ръководства. При това 42% от потребителите при покупка на стоки се затрудняват да оценят реалните им качества - и цифрата нараства с всяка изминала година. Ако жителите на милионните градове четат писма, книги или статии с правописни грешки, 37% от тях не изпитват раздразнение от този факт. Напълно е възможно те просто да не забелязват тези грешки.

Тези промени все още нямат катастрофален размах, но е очевидно, че под заплаха е като минимум една от любимите ни национални особености — оправността и умението да бъдеш "домашен майстор". За някои това ще доведе до скокообразно увеличаване на дребните битови кошмари. Това, което сега — съзнателно или несъзнателно — се аутсорсва, ще се върне обратно като тежки проблеми за аутсорсващите. Защото стремежът да се делегират интелектуалните права и задължения на някой или нещо друго очевидно демонстрира до какво води най-важната тенденция, която стабилно се развива в последните 1000 години — диференциация и специализация.


Допада ли ви мисълта да сте теснопрофилни специалисти - и да аутсорсвате всичко, което не е във вашата конкретна област? Не, въпросът не е риторичен. И способни ли сте да си направите подходящи изводи от тази статистика? Аз самият вече съм увреден от тази тенденция - и въпреки че в момента имам оплетено кълбо от идеи и мисли в главата, колкото и да се опитвам да ги изразя с думи, не се получава. Случайност?

Мотивационно

Мотивационно - за писатели и журналисти. Впрочем - и за програмисти.

Такааааа... искам сега да вдигнете ръце и да преброите пръстите си. После да се опитате да размърдате всеки от тези пръстченца. След това поставете ръцете си върху клавиатурата и наберете някаква глупост. Почувствайте се щастливи.

Защо?

Защото е съществувал един човек, който не е могъл да помръдне дори един от пръстите си - нито на ръцете, нито на краката. Не е можел да каже и дума - нито дори да помръдне устни. Всъщност, ако бъдем буквални, той е бил почти стопроцентово парализиран. Единственото, което е можел да направи - е било да примигва с лявото си око.


И така, само с мигане, той е написал книга. Помощничката му бавно произнасяла буквите една по една. Когато чувал нужната, парализираният писател примигвал. Буква подир буква, ден подир ден. Книгата се превърнала в истински бестселър и по нея заснели дори филм, който отнесъл и няколко престижни кинонагради. Но не това в случая е важното.

Този човек се казвал Жан-Доминик Боби.

Преклонете глава - и каквото друго можете - в памет на този герой.

Само с примигване той е успял да напише цяла книга. А какво може да постигне човек, който умее не само да мига?

Политкоректност на деня

Окей, от самото начало си измивам ръцете. Не съм политкоректен - и не ми дреме. Но тази вест е толкова весела, че просто няма как да не надделея над мързела си - и да ви я поднеса, в случай, че сте я проспали.

Лондонската полиция набира за специалните части за охрана на кралското семейство гейове, лесбийки, трансексуални и цветнокожи, съобщиха от Скотланд Ярд.

Общо са обявени 30 места, като най-успешните кандидати ще служат в лондонските дворци и Бъкингамския дворец, както и ще пътуват в командировка в Шотландия. Всички новоназначени служители ще се включат в състава на специалното елитно подразделение SO14, където вече служат 400 офицери. В зависимост от опита на кандидатите заплатата ще варира от 28.6 до 41.2 хиляди британски лири.


Нетрадиционното си решение полицията обяснява с това, че в редовете на кралската охрана имало твърде малко представители на национални и сексуални малцинства. "Искаме да наемем най-добрите представители на различни лондонски общности. Специално каним кандидати от малцинствата в тези поделения, където такива хора са малко. В крайна сметка подборът ще се извършва по заслуги", съобщават от Скотланд Ярд.

Някои парламентаристи подложиха на жестока критика изявлението на лондонската полиция. Например консерваторът Филип Дейвис отбеляза: "Не зная дали членовете на кралското семейство ще се чувстват по-защитени, ако ги охранява транссексуален гвардеец. Това е смешно, защо просто не назначат тези, които най-добре се справят с задълженията си?"

Засега не е известна реакцията по съобщението на Скотланд Ярд на самата кралица Елизабет II. До момента тя не е обявила отношението си към перспективата да бъде охранявана от въоръжени малцинства.

"Божичко, отиде Калабуховата къща!" © Преображенски

Любопитно ми е какво би било отношението към въпросната перспектива на кралица Виктория... ако и тогава беше в сила съвременната политическа коректност.