How Do You Design

Dubberly Design Office са свършили невероятно сериозна работа по издирването и обработката на много теоретични описания на процеса на дизайн и разработка, като са обобщили над 130 модела в книгата си How Do You Design. Книгата е безплатна и може да бъде изтеглена в PDF формат тук.


Имайте предвид, че книгата е по-скоро справочник, отколкото анализ на самите методи. Разбира се, голяма част от моделите се застъпват, като повтарят отворената схема на Кобърг и Бъгнол (1972), която е една от първите описани в началото на книгата. Тя залага на разглобяването на въпроса или ситуацията на компоненти за изследване (анализ) и обратното сглобяване, използвайки възникналите в процеса на разглеждането корекции и подобрения (синтез).


С това естествено не се изчерпват всичките модели, много от включените са коренно различни и определено любопитни по замисъл - например подходът към дизайна на Apple, или цикличните модели, доразвиващи вече създаденото. Твърде интересно звучи и простото 4D мнемонично правило (define - design - develop - deploy).


Книгата е особено интересна заради факта, че част от моделите досега не са били публикувани, а авторите на изследването ги разпространяват без официално одобрение от създателите им. Твърде е възможно в някой момент с този аргумент да бъде спряно разпространението й, така че ако се интересувате от теоретичен анализ на процеса на разработка и дизайн, не се колебайте дълго :)

ЕЕЕ Keyboard

ASUS са пичове и половина. И непрекъснато пускат нови чудеса от рода на ето тази клавиатура, наречена логично EEE Keyboard.


Клавиатура ли казах? Глупости! В нея са запъхнати 1.6 GHz Atom процесор, 1GB памет, 16GB/32GB SSD носител, Wi-Fi и Bluetooth. Отстрани на всичкото отгоре е оставен допълнителен 5-инчов дисплей, който освен другото служи и за сензорно управление. Отзад има 2 USB-та, VGA и HDMI портове и звукови вход и изход. В по-читавата версия с 32GB памет и вграден WiFi адаптер тази играчка излиза $600.


Естествено, на практика ползата от подобно нещо е практически нулева, освен за да се изфукате - отивате при приятели, вадите клавиатурата, връзвате към нея монитора и ето ви компютър. Ех, че сме гъзари. За същите кинти обаче можете да си вземете някое EEE PC и с него да правите същото, без чак такава гъзария. Хем е по-портативно, хем може да се използва навсякъде - и без монитор. Но гъзарията винаги надделява...

Ало, циниците там, които се обаждат, че това същото май сме го виждали преди 20 години под формата на ZX Spectrum и Commodore, да си затварят устите. Как може да сте срещу техническия прогрес!

Как да гледате YouTube на ТВ екран

Безспорно най-добрата идея от откриването на топлата вода насам:

Пазаренето: нужно или безсмислено

Тези дни ми назрява мисълта да се снабдя с някои по-необходими секънд хенд електронни джаджи за битовия комп (поради древността му нови такива отдавна вече няма). В подробности за самите джвръчки няма да се впускам, просто покрай проверката на предложенията за тях на пазара и обсъждането на офертите ме тормози един банален въпрос. Става дума за... пазаренето.


Сред много от близките ми приятели съм всеизвестен с прякора Безпаричния. Сигурно за това си има не една и две причини, но със сигурност едната от тях е, че искрено, от все сърце и душа, мразя да се боря за по-ниска цена на нещо, което ми е реално необходимо. Пазаренето, колкото и да е присъщо на някои хора, при мен предизвиква само неприятни усещания и хабене на нерви. На същия принцип съм и по отношение на нещата или услугите, които аз самият продавам - просто назовавам цената си, ако човекът е склонен да я плати - добре, ако не, искрено съжалявам. Не че принципно идеята да направя компромис ми е чужда; просто посочената от мен цена смятам за справедлива - и ако сляза под нея, аз самият ще съм неудовлетворен. Ако не става дума за нещо съвсем уникално, така или иначе изначално няма да прекаля с завишаването й. Да, знам, че съм лош търговец - но знаете ли, това ама въобще не ме вълнува.

Ако продавачът е назовал определена цена, логично е да предположа, че си има сериозни причини за нея. Мога да поискам да науча мотивите му, за да преценя дали тя е основателна, но пак няма да се надлъгвам с него в стил "Какви $100? Давам не повече от $40!". Без сериозни причини аз самият не приемам опити клиентът да се пазари - и очаквам същото от другите. Точно затова ми е толкова трудно да разбера склонността на някои хора в началото да назоват неоправдано висока цена, а когато видят, че се отказвам, ударно да я свалят с 20-30%, само и само да купя. Би трябвало да се чувствам поласкан от "специалното отношение", но вместо това просто се дразня от опита в самото начало цената да бъде завишена с такъв процент. Все пак в крайна сметка именно това е знакът, който разкрива горе-долу реалната й стойност - първата отстъпка, която продавачът е склонен да направи. Подобно предложение очевидно подсказва, че тя струва максимум толкова (ако не и още по-малко!) - и аз чувствам опита преди това да бъде продадена с такава надценка като измама. Предпочитам да купувам от хора, които назовават точна цена и не правят отстъпки от нея.

Вероятно немалко от продавачите просто не се интересуват дали ти ще се върнеш да купиш още нещо от тях, което ми изглежда най-малкото недалновидно. Както казах, от мен търговец не става, но винаги съм смятал, че по-важно от единичната продажба (дори и с астрономическа надценка!) е това да си спечелиш дългосрочен клиент, който при нужда отново ще се обърне към теб - или примерно ще те препоръча на свои приятели. Малко се получава като във връзките с жените - краткосрочният ефект не ми е особено интересен, предпочитам по-дългосрочни отношения на доверие и лоялност. Някаква форма на уважение към другия е да не правиш опити да сваляш назованата ти цена, а при мен въпросът за уважението е по-важен от парите, които ще платя. Сигурно съм мафиот по душа, какво да се прави ;)

Вие охотно ли се пазарите?

Изкуството да кажеш "Без коментар"

Гледам, чудя се и се мая. Че Соломон П. определено си го просеше, разбирам. Но все пак вълната от простотии, която да потвърди изцяло неговата позиция за блогърите като общност, не я проумявам. Докато течеше просто първата вълна от реакции на изказването му, си мислех, че с това нещата ще се изчерпат. Тц, братоци, нахъсват се блогърите едни други срещу врага. И ето я и поредната Гугъл бомба, този път по думата "простак". Не, не търсете от мен линк, няма да го получите. Ако за правителството имаше някакъв смисъл да го правим, не разбирам наистина какво разчита да постигне т.нар. блогосфера с тази бомба. Имиджа на Паси няма накъде повече да сринете, той достатъчно се излага и без това. Само сваляте собственото си ниво под всички допустими граници, участвайки охотно в хорцето на обидени от едно лично мнение (пък макар и на властник).


В определен момент е и въпрос на самоуважение човек да спре, да се огледа наоколо и да се замисли заслужава ли си той самият да се включва в подобни кампании. За мен този въпрос не стои, не за друго, а защото изпитвам някаква потребност да поддържам хигиена на изказа си - и от това да не давам на хора като Мони П. основание да ме определят като простак. Ако някой ме е обидил, мога да си помисля много неща за него, но се надявам никога да не изгубя чувството за мярка докъде мога да отида, без аз самият да изгубя достойнството си. В краен случай бих си позволил да кажа какво мисля с едно изречение, както например тук, но бих спрял дотам. Питам се, наистина ли уважаемите участници в кампанията "Мони - простак" не съзнават, че проявяват най-малкото лош вкус? Да, знам, че властта не дава добър пример за естестика и добро възпитание, но това не оправдава собственото принизяване точно до приписаното ти ниво...

Ох, аз самият се дразня колко нравоучително звуча. Правете каквото намерите за добре, уважаеми пишещи колеги. Просто се замислете: с тази стъпка дали не давате именно основание на противника да каже "Прав бях. Вижте ги!". Аз поне на три пъти се изкушавах да пусна ехидни коментари за изцепката на Мони, но в крайна сметка всички тези чернови заминаха в кошчето. Защото емоцията все пак не е най-добрият съветник. Дори когато някой кръвно те е обидил.

Ало, ЧЕЗ? Да ви *censored* и Часа на земята...

Какъв по-добър край на един чудесен съботен ден от един час без ток? Явно любимото ни електроразпределително предприятие също е решило да включи в Часа на Земята мрака и тези, които са решили да не участват във вездесъщата инициатива. Ми така де, след като Чехия председателства ЕС, защо тяхната държавна фирма да не приложи собственоръчно за софиянци идеалите, за които се бори? Искрено се надявам тези, които доброволно са си спрели лампите за час, да са щастливи от допълнителната демонстрация на солидарност, осигурена ни от Любош Павлас и компания.


Майтапът настрана, защо изобщо някой си прави труда да ни убеждава да участваме в подобна кампания? Я спри на всички тока и моментално получаваш 100% участие. Като се замисля, не е зле по същия почин да спестим и водата. Приканвам "Софийска вода" предвид ремонтите, които прави в квартала, да обяви "Ден на глобалните водни ресурси" и да врътне кранчето на целия Център. Доста повече бих се радвал и "Топлофикация" да подемат почина и да се сборят с глобалното затопляне, като спрат още сега подаването на парно, но де това щастие... :)

Залюбил си момък телефонче

След като днес една прелестна швейцарска часовникарска фирмичка представи това доста симпатично на вид телефонче, моето сърце е разбито. Това чудо се самонавива като автоматичните часовници, съдържа така жадуваната от мен 5-мегапикселна камера, плюс сензорен интерфейс, нормална клавиатура и сензор за пръстови отпечатъци (ха сега да видя как ще ми надзъртат вътре да ми четат поверителната информация) :)


Разбира се, не ми трябва златното покритие, предпочитам обикновената стомана. Ако си бях направил Wishlist, вече щях да съм го добавил към него. Което впрочем май не е толкова лоша идея...

P.S. Приятели споделиха отлична пародия на легендарния "Ирония на съдбата". Само че поднесен в стила на съвременното руско кино, все едно го е снимал Тимур Бекмамбетов (чието дело е откровено отвратният сикуел). Гаврата с вездесъщия product placement е просто неописуема :)

Вестниците и осъзнаването на немислимото

Публикувам тук превода на една фундаментална статия за бъдещето на пресата, линкната ог Григор:

През 1993 г., вестникарската верига Knight-Ridder започна разследване на пиратско разпространение на популярната рубрика на Дейв Бари, която се публикуваше от Miami Herald и масово биваше синдикирана. В процеса на проследяване на източниците на нелицензираното разпространение те откриха много неща, включително копирането на рубриката му в alt.fan.dave_barry в usenet, сериозен мейлинг лист от 2000 души, също четящ пиратски версии - и тийнейджър в Средния Запад, който лично извършваше част от копирането, тъй като толкова харесваше написаното от Бари, че искаше всеки да може да го чете.

Един от хората, с които общувах тогава с онлайн бекграунд, беше Горди Томпсън, който поддържаше Интернет услугите на "New York Times". Помня как Томпсън каза нещо за ефекта на това, че “когато 14-годишно дете може да взриви твоя бизнес в свободното си време, при това не понеже те мрази, а защото те харесва, имаш проблем.” Много мисля за този разговор напоследък.

Проблемът, пред който се изправят вестниците, не е че не са предвидили появата на Интернет. Те не само го забелязаха от мили разстояние - те рано осъзнаха, че се нуждаят от план какво да правят с него, и в началото на 90-те години имаха готов не само един план, а няколко. Единият беше да си партнират с фирми като America Online, бързо разрастваща се абонаментна услуга, която беше по-малко хаотична от "свободния" Интернет. Друг план беше да образоват масовите потребители за очакваното от тях поведение според законите за авторското право. Бяха предложени нови модели на заплащане от рода на микро-плащанията. Като алтернатива вестниците можеха да потърсят нивата на печалби, на които се радваха радиото и телевизията, ако станеха напълно издържащи се от реклама. Още един план беше да убедят технологичните фирми да направят своя хардуер и софтуер по-малко улесняващ споделянето, или да си партнират с фирми, поддържащи мрежи за данни, за да постигнат същите цели. И накрая оставаше "атомният" вариант: да съдят нарушителите на авторските права, превръщайки ги в примери за назидание.

Всички тези идеи бяха огласени и имаше оживена дискусия за качествата на различните сценарии. Дали DRM, или услугите с ограничен достъп ще работят по-добре? Дали да не опитаме метода с моркова и тоягата, с образоване и съдебно преследване на потребителите? И така нататък. В целия този разговор имаше един сценарий, който масово се смяташе за немислим - сценарий, който поради очевидни причини не беше обсъждан особено в нюзрумите в страната.

Немислимият сценарий се развиваше приблизително по следния начин: възможността за споделяне на съдържание няма да намалява, а ще нараства. Ограниченият достъп за членове ще се окаже непопулярен. Цифровата реклама ще намали неефективността - а следователно и печалбите. Липсата на интерес към микро-плащанията ще предотврати широката им употреба. Хората ще се съпротивляват на това да бъдат образовани да се държат противно на собствените си желания. Старите навици на рекламодателите и читателите няма да се прехвърлят онлайн. Дори трескавото съдебно преследване ще бъде недостатъчно за ограничаването на масово, постоянно нарушаване на законите. (Добре дошли отново в Сухия режим.) Производителите на хардуер и софтуер няма да възприемат притежателите на авторски права като съюзници, нито ще приемат клиентите като врагове. Позволяването от DRM на атакуващия да декодира съдържанието ще бъде непреодолим проблем. И точно както казваше Томпсън, съдебното преследване на хора, които обичат нещо дотолкова, че желаят да го споделят, ще ги вбеси.

Революциите пораждат странно обръщане на възприятията. В стандартни времена хората, които не правят нищо повече от това да описват света около тях, се възприемат като прагматици, докато тези, които си представят невероятно алтернативно бъдеще, се възприемат като радикали. Последните две десетилетия обаче не бяха стандартни. Във вестниците прагматиците бяха тези, които просто гледаха през прозореца и забелязваха, че реалността все повече напомня немислимия сценарий. Тези хора се третираха все едно са напълно побъркани. Междувременно хората, развиващи визии за популярни услуги с ограничен достъп и ентусиазирано възприемане на микро-плащанията - визии, неподкрепени от реалността, бяха възприемани не за шарлатани, а за спасители.

Когато реалността се определя като немислима, това създава своеобразна болест в съответната индустрия. Лидерството започва да се базира на вяра, докато служителите, които имат безразсъдството да изрекат мнението, че това, което изглежда като да се случва, на практика наистина се случва, биват насочвани към отдел "Иновации", където могат тотално да бъдат игнорирани. Това отхвърляне на реалистите в полза на лъжливите пророци има различни ефекти върху различни индустрии в различни времена. Един от ефектите при вестниците е, че много от техните най-страстни поддръжници са неспособни дори сега да планират какво ще правят в свят, в който индустрията, която те познават, залязва пред очите им.

* * *

Любопитното в различните планове, родени през 90-те години, е че те всички бяха в основата си един и същ план: “Ето как ще запазим старите форми на организация в свят на евтини перфектни копия!”. Подробностите бяха различни, но основната предпоставка във всички въображаеми последствия (с изключение на немислимото) беше, че организационната форма на вестника като многофункционален носител за публикуване на разнообразни новини и мнения беше по същината си разумна - и само се нуждаеше от цифрово осъвременяване. В резултат на това разговорът беше изроден до ентусиазирано търсене на надежди в безнадеждната ситуация, последвано от скептични реакции.

“Wall Street Journal имат платен достъп, така че и ние можем!” (Финансовата информация е една от малкото видове информация, която получателите не искат да споделят.) “Микроплащанията работят при iTunes, така че ще проработят и за нас!” (Микроплащанията работят само когато доставчикът може да избегне конкурентни бизнесмодели.) New York Times би трябвало да иска заплащане за съдържанието!” (Те се опитаха, с QPass и после с TimesSelect.) “Cook’s Illustrated и Consumer Reports чудесно се оправят с абонаментни такси!” (Тези издания се въздържат от рекламни приходи; потребителите плащат не само за съдържание, но и за безупречност на възприятието.) “Ще сформираме картел!” (... и ще подарим конкурентните предимства на всяка издържаща се от реклама медийна фирма в света.)

Това продължава и сега - отново и отново, като хората, посветили се на това да спасят вестниците, искат да знаят “Ако старият модел е негоден, какво ще работи на негово място?” На което отговорът е: Нищо. Нищо няма да работи. Няма общ модел за вестниците, който да замени този, който Интернет вече ни поднесе.

С разрушаването на старата икономика, формите на организация, изпипани до съвършенство за едно индустриално производство, трябва да бъдат заменени със структури, оптимизирани за цифрови данни. Вече все по-малко има смисъл въобще да говорим за издателска индустрия, тъй като фундаменталният проблем, който издаването решава - невероятната сложност, комплексност и висока цена на превръщането на текстовете в нещо достъпно за масовия читател - вече е спрял да съществува.

* * *

Дисертацията на Елизабет Айзенщайн за изобретението на Гутенберг "Печатната преса като фактор за промяната" започва с изложение на нейното изследване на ранната история на печатната преса. Тя е успяла да открие много описания на живота в началото на XV век, ерата преди появата на подвижния набор. Грамотността е била ограничена, католическата църква е била мощна политическа сила в цяла Европа, богослужебните текстове са били на латински, а най-масово срещаната книга е била Библията. Тя също така успяла да открие безкрайни описания на живота в края на XVI в., след като изобретението на Гутенберг започнало да се разпространява. Грамотността нараствала, както и книгите, написани на съвременни езици, Коперник бил публикувал епохалното си изследване на астрономията, а употребата на пресата от Мартин Лутер за реформиране на църквата слагала край както на религиозната, така и на политическата стабилност.

Това обаче, върху което се е концентрирала Айзенщайн, е колко историци са игнорирали прехода от едната ера към другата. Описването на света преди или след разпространението на печатната технология е било детска игра; тези дати са били на безопасна дистанция от разместването на пластовете. Но какво се е случвало през 1500 г.? Сериозният въпрос, който книгата на Айзенщайн задава, е “Как сме стигнали от света преди печатната преса до света след нея? Как е изглеждала самата революция?”

Оказва се - хаотична. Библията била преведена на местните езици; дали това е било благодат от образователна гледна точка, или дело на дявола? Появили се еротичните романи, предизвиквайки същата гама от въпроси. Масово се разпространявали копия от текстове на Аристотел и Гален, но директният сблъсък със съответните текстове разкривал, че двата източника не си съответстват, което хвърляло петно върху вярата в античните учени. С разпространението на новата технология, старите институции изглеждали изчерпани, докато новите изглеждали ненадеждни; в резултат на това хората почти буквално не знаели какво да мислят. На кой да вярваш, ако не можеш да вярваш на Аристотел?

По време на резкия преход към печата, експериментите са се разкривали като повратни точки едва в ретроспектива. Венецианският печатар и издател Алдус Мануциус изобретил по-малките octavo томове (с една осмина размер - б.пр.), заедно с курсивния набор. Това, което тогава изглеждало като незначителна промяна - вземането на книгата и намаляването на размерите й - в ретроспектива било прието за ключово нововъведение в демократизацията на печатното слово. С превръщането на книгите в по-евтини, по-достъпни, по-преносими и поради това по-желани, те разширили пазара за всички издатели, повишавайки още повече ценността на грамотността.

Ето така изглеждат истинските революции. Старите механизми стават негодни, преди на тяхно място да се появят нови. Значимостта на всеки отделен експеримент не е очевидна в момента на появата му; големите промени спират, вместо тях се разпространяват малките промени. Дори революционерите не могат да предскажат какво ще се случи. Колективните споразумения, че основните институции трябва да бъдат запазени, се обезсмислят от самите хора, които сключват тези споразумения (и Лутер, и църквата са настоявали в продължение на години, че каквото и друго да се случи, никой не говори за схизма). Старите социални договори, след като бъдат разрушени, не могат нито да бъдат поправени, нито бързо заместени с други, тъй като всякакъв подобен договор се затвърждава в продължение на десетилетия.

Така е и в наши дни. Когато някой иска да знае какво ще замени вестниците, той всъщност иска да му кажат, че не изживяваме революция. Той иска да му кажат, че старите системи няма да станат негодни, преди новите системи да бъдат налице. Той иска да му кажат, че някогашните социални договори не са застрашени, че основните институции ще бъдат запазени, че новите методи на разпространение на информация ще усъвършенстват предишните практики, вместо да ги пратят в небитието. Такива хора искат да чуят лъжи.

А все по-малко и по-малко стават хората, които могат убедително да изрекат подобна лъжа.

* * *

Ако искате да знаете защо вестниците имат толкова голям проблем, най-очебийният факт е следният: инсталирането и работата на печатната преса са изключително скъпи. Този икономически аспект, нормален от Гутенберг до наши дни, ограничава конкуренцията, същевременно поставяйки на везната положителни резултати за притежателя на печатницата; чудесна двойка от икономически ефекти, които се подхранват един друг. Във въображаем град с два перфектно балансирани вестника единият вестник рано или късно ще постигне някакво малко предимство - топ-новина или важно интервю - към който момент и рекламодателите, и читателите ще започнат да го предпочитат, макар и в незначителен мащаб. В резултат на това за вестника ще бъде по-лесно да получи следващите пари от реклама при по-ниски разходи в сравнение с неговия конкурент. Това ще увеличи неговата доминация, което допълнително ще задълбочи тези предпочитания - и процесът ще се повтаря отново и отново. Крайният резултат е географско или демографско сегментиране между вестниците - или монопол на единия вестник върху локалната масова читателска аудитория.

В продължение на дълго време, всъщност по-дълго от живота на който и да е във вестникарския бизнес, печатната журналистика се е преплитала с тези икономически фактори. Разходите за печат са създали среда, където супермаркетите имат желание да субсдират кореспондентския пункт в Ирак. Това не се дължи на някаква дълбока връзка между рекламата и отразяването на събития, нито има нещо общо с реални желания от страна на супермаркетите да наливат бюджета си за маркетинг в международни кореспонденти. Това е било просто съвпадение. Рекламодателите са имали твърде малък избор извън това да използват парите си по този начин, тъй като всъщност не са имали какъвто и да е друг рекламен носител.

Някогашните трудности и цените на печата са принуждавали всеки да го прави в подобен набор от организационни модели; това сходство ни е накарало да смятаме Daily Racing Form и L’Osservatore Romano за част от един и същ бизнес. Това, че връзката между рекламодателите, издателите и журналистите е ратифицирана от един век културни практики, не я прави по-малко съвпадение.

Ефектите на намаляване на конкуренцията поради цената на печата бяха премахнати от Интернет, където всеки плаща за инфраструктурата, след което всеки може да я използва. И когато супермаркетът, локалният дистрибутор на бяла техника, юридическата фирма, търсеща да наеме секретарка - и хлапето от съседната улица, продаващо колелото си, вече можеха да използват тази инфраструктура, за да се измъкнат от досегашните си взаимоотношения с издателя, те го сториха. Така или иначе те никога не са давали съгласието си да финансират кореспондентския пункт в Ирак.

* * *

Печатните медии вършат голяма част от сериозната журналистическа работа на обществото, от "наводняването на района" - отразяването на всеки аспект от мащабен новинарски сюжет, до ежедневното досадно занимание да присъстват на срещата на общинския съвет, в случай че изникне нещо интересно. Това покритие на новините създава предимства дори за хората, които не четат вестници, защото работата на печатните журналисти се използва от всички - от политиците, през прокурорите и радиоводещите, до блогърите. Вестникарите често отбелязват, че вестниците донасят ползи за обществото като цяло. Това е истина, но няма нищо общо с наличния проблем; аргументът “Ще усетите липсата ни, когато ни няма!” никога не е бил основа за кой знае какъв бизнес-модел. Така че кой ще отразява всички тези новини, ако някакъв сериозен процент от заетите в момента във вестникарския бизнес хора изгубят работата си?

Не зная. Никой не знае. Всички ние колективно изживяваме момента от 1500 г., когато е по-лесно да кажем какво вече не работи, отколкото какво ще се появи на негово място. Тази есен Интернет навършва 40 години. Достъпът за масови потребители съществува за по-малко от половината от този период. Употребата на Web като нормална част от живота за мнозинството от хората в развитите страни е от по-малко от половината от този период. Ние тъкмо сме навлезли в това. Дори революционерите не могат да предскажат какво ще се случи.

Представете си през 1996 г. да приканите някой разбиращ Мрежата човек да изкаже мнение за потенциала на craigslist, тогава навършил само година и все още непревърнал се в голяма фирма. Отговорът, който почти със сигурност бихте получили, би бил екстраполация: “Мейлинг листите могат да бъдат силни инструменти”, “Социалните ефекти се преплитат с цифровите мрежи” и други подобни празни приказки. Това, което никой не би ви казал - и не би могъл да ви каже, е това, което всъщност се случи: craiglist се превърна в решаващ компонент от онлайн инфраструктурата. Не идеята за craigslist, или бизнес-моделът им, или дори софтуерът, стоящ зад сайта. Craigslist сам се разпространи, за да обхване стотици градове, и се превърна в част от масовите представи какво е възможно в наше време. Експериментите се разкриват като повратни точки едва в ретроспектива.

В постепенния преход на craigslist от "интересен, макар и незначителен експеримент" до "фундаментален и променящ фактор", има един възможен отговор на въпроса “Ако старият модел вече не функционира, какво ще работи на негово място?”. Отговорът е: нищо няма да работи, но всичко би могло. Сега е моментът за експерименти - много различни експерименти, всеки от които ще изглежда също толкова незначителен при стартирането си, колкото беше craigslist, колкото беше Wikipedia, колкото са били и octavo томовете.

Журналистиката винаги е била субсидирана. Понякога това са били веригите от супермаркети и хлапето с колелото. Понякога е бил Ричард Мелън Скейф. Все по-често това сме вие и аз, отделяйки от нашето време. Списъкът с модели, които гарантирано работят в наши дни, като Consumer Reports и NPR, като ProPublica и WikiLeaks, не може да бъде разширен така, че да обхване всеки общ случай, но пък и нищо няма да е отговор за общия случай.

Обществото не се нуждае от вестници. Това, от което се нуждаем, е журналистика. В продължение на век императивите да бъде подкрепяна журналистиката и да бъдат подкрепяни вестниците са били толкова тясно обвързани, че са били неотличими един от друг. Това е било чудесно съвпадение, но когато това съвпадение приключи, както сега това става пред очите ни, ще се нуждаем от много други начини да подкрепяме самата журналистика.

Когато изместим вниманието си от "спасете вестниците" към "спасете обществото", императивът се променя от "да запазим сегашните институции" към "да правим това, което проработи". А това, което работи в наши дни, не е същото като това, което е вършило работа някога.

Не знаем кой е Алдус Мануциус на съвременната епоха. Би могъл да бъде Крейг Нюмарк или Катерина Фейк. Би могло да бъде Мартин Низенхолц или Емили Бел. Или би могло да бъде някое 19-годишно хлапе, за което малцина от нас са чували, работещо върху нещо, което няма да осъзнаем като жизненоважно, докато не отмине поне едно десетилетие. И все пак всеки експеримент, замислен да осигури нови модели за журналистиката, ще бъде нещо по-добро от криенето от реалността, особено в година, когато за много вестници немислимото бъдеще вече се е превърнало в минало.

През следващите няколко десетилетия журналистиката ще бъде изградена от застъпващи се специални случаи. Много от тези модели ще разчитат на аматьори за изследователската работа и писането на текстовете. Много от тези модели ще разчитат вместо на печалби на спонсорство, отпускане на помощи или дарения. Много от тези модели ще разчитат на запалени 14-годишни деца да разпространяват резултатите. Много от тези модели ще се провалят. Никой експеримент няма да замести това, което губим в момента с отмирането на новините върху хартия, но с времето натрупването на нови експерименти, които работят, може да ни даде журналистиката, от която се нуждаем.

Дзифт

Е, и аз се прежалих да гледам това чудо на беге киното. Раздвоен съм - от една страна "Дзифт" ми изглежда кух, по театралному маниерен и претенциозен, от друга има наистина хубави лафове от рода на "Мъжът е жив корал, докато не го пипне жената. Пипне ли го жената, пипва го Ада." Плюс мястото, където се е намирал диамантът по време на обира. Priceless. Въпреки това съм разочарован - и то при положение, че не тръгнах с особено големи очаквания; не толкова от актьорските изпълнения, особено на главните герои, а от цялостния послевкус.


Езикът в диалозите е прям и вулгарен, и това оставя смесено чувство в мен. От една страна така изглежда по-естествено, но явно аз съм надраснал възрастта, когато това беше достатъчно, за да ме спечели. Същото се отнася и за стилистичните заемки от "чистия" ноар, който тук лъха от всеки кадър. Черпено е с пълни шепи от образците в жанра, за съжаление лаконичният разказ и стилистиката а ла Гай Ричи просто звучат неубедително в тези реалии. Операторската работа обаче е за милиони, кадрите са изпипани необичайно добре за български филм. Явно Гърдев е оставил изцяло визуалните решения в ръцете на Емо Христов, без да се меси много-много, от което филмът само е спечелил.


И все пак едната визия не е достатъчна при толкова слаба спойка, за да се получи силен филм. Въпреки че е на светлинни години пред останалите БГ бози от близкото минало ("Мила от Марс" например), "Дзифт" тръгва повече по пътя на чистата провокация (визуална и вербална), отколкото в изграждането на въздействаща емоционално история. От реалиите и добре познатите ми сгради от центъра наистина ме обхваща топло чувство, но... единственото, което всъщност ме спечели, бяха диалозите с Окото. Хващат някъде под лъжичката и те преобръщат с хастара навън. И отчето на Джоко Росич. В сравнение с тях останалото просто не е на нужното ниво, за да въздейства по такъв начин. Просто харизмата на актьорите си казва думата, това е. Дори само заради тях филмът си заслужава гледането.


Дяволът обаче е в детайлите, и именно там филмът на Гърдев се дъни неимоверно. Хореографията на бойните сцени и преследванията е неимоверно куца, все едно гледаш индийски филм. Рамкирането на всичко с вездесъщото съобщаване на точния час по радиото дразни неимоверно. Болничните епизоди пък са карикатурни и издържани в стил "мечтата на фетишиста". Епизодичните герои - с изключение на харизматичните стари актьори, вадещи от шаблонните си персонажи и невъзможното - са направо жалки. Отделно сцената, заимствана от "Гилда", е откровен провал заради отчайващо слабото изпълнение на песента. И накрая, разбира се, целият филм е пропит от кенефна тематика. Което е логично предвид тълкуването на заглавието и въведението с лайновозката. Жалко, при по-различен подход можеше и да излезе нещо наистина силно, вместо това се е получила най-вече постмодерна хулиганщина, която в голямата си част звучи по-скоро забавно, бунтарски и нихилистично. Все пак не мога да отрека, с добър и впечатляващ финал.

В крайна сметка на филма липсва темпо, липсва харизма, липсва и цялостност. Стилът на разказа е насечен в типично съвременен дух, което в случая (все пак по сюжет събитията се развиват през 60-те години) вреди на възприятието. Впрочем не е изключено за това да е виновна самата литературна основа. Признавам, не съм чел оригиналната книга; казват, че филмът е правен съвестно по нея, още повече че сценарист на филма е авторът й. Ако това наистина е така, не съм сигурен, че и желая да я чета. Финалът наистина донякъде изкупува прегрешенията на първите час и нещо, но въпреки това в крайна сметка вкусът в устата на зрителя остава точно на дзифт... стабилен, плътен и цялостен.

Ботмрежите се добраха и до пингвинарника

Вече и рутери с Linux в бот-мрежи.

"We have come across a botnet worm spreading around called "psyb0t". It is notable because, according to my knowledge, it:
-- is the first botnet worm to target routers and DSL modems
-- contains shellcode for many mipsel devices
-- is not targeting PCs or servers
-- uses multiple strategies for exploitation, including bruteforce username and password combinations
-- harvests usernames and passwords through deep packet inspection
-- can scan for exploitable phpMyAdmin and MySQL servers
Vulnerable devices
-- any linux mipsel routing device that has the router administration interface or sshd or telnetd in a DMZ, which has weak username/passwords (including openwrt/dd-wrt devices).
-- possibly others"

След заразяването се блокира всякакъв достъп до хоста (вписва правила в iptables) и се връзва в ботмрежата. Едно утешение - поне засега червеят лови само MIPS рутери (добре е, когато вкъщи имаш PC и pfsense, а не дебилно сървърче с BusyBox, макар че пък засега няма списък с видовете Linux дистрибуции, които са податливи). Проникването става през ssh, telnet, http (ако някой от тези портове е отворен за WAN), при наличие на наистина слаба парола. За разумните: не е зле освен да си сложите прилична парола, да смените и стандартните портове, атакувани от червея (22, 23, 80/tcp).

Разбира се, кодът е меко казано идиотски, но при желание може да бъде и доста по-сериозен и ефективен. Това е само proof of concept, така че...

А и в Мрежата гъмжи от скапани сървърчета, писани с левия крак и крепящи се на уязвим код и набор от стандартни акаунти и пароли, или даващи на юзърите възможност да отварят към Мрежата рискови услуги без контрол на достъпа. Така че не бързайте да крещите с пълно гърло, че ето, и Linux sux и "вече не е неуязвим за зарази" (sic!). Който не си е сложил презерватива овреме, сам си е виновен.

Дълбокомислени разговори

- Обичаш ли ме?
- Ъхъ.
- И какво трябва да означава това "ъхъ"?
- Да бе, обичам те.
- А защо го казваш така, все едно искаш да се отървеш?
- В смисъл?
- Е какво пък значи "да бе, обичам те"?
- А според теб какво значи?
- Според мен значи "разкарай се".
- Не разбирам какво искаш.
- Да кажеш "обичам те".
- Че аз вече казах "обичам те" даже два пъти.
- Не го каза правилно.
- А как трябваше да го кажа?
- Трябваше да кажеш "обичам те".
- Еми добре, обичам те.
- Чудесно!
- Доволна ли си?
- Не.
- Какво още не е наред?
- Е защо не можеш да кажеш просто "обичам те"? Защо добавяш това "еми добре", все едно съм ти дошла до гуша!
- Мамицата му!
- Дошла съм ти до гуша, нали?
- Ти сега какво, ебаваш ли се с мен?
- Просто кажи "обичам те"!
- Обичам те!
- Разбира се. Обичаш ме, след 10 минути къндърдисване.

- Мислиш ли, че трябва човек да признава любовта си?
- Аз не съм ти се признавал в любов, просто казах това, което поиска.
- Тоест за теб това нищо не означава?
- Какво означава "не означава"?
- Тоест, ако не бях поискала, ти не би ми го казал?
- Ама нали го казах!
- Само защото го поисках.
- Ама и преди това го казах!
- Какво си казал?
- Че те обичам.
- Не! Каза "ъхъ".
- Че каква е разликата?
- Не виждаш разликата между "обичам те" и "ъхъ"?
- Да, не я виждам!
- Тогава хайде да ти казвам "аз те ъхъ"!
- Ха-ха!
- Какво смешно има?
- Нищо. Фразата звучи смешно.
- Направо ебахти колко смешно!
- Какво толкова се разбесня?
- Защото не ме обичаш!
- Откъде ти хрумна?
- Защото ако ме обичаше, би казал "обичам те", а не "ъхъ".
- Толкова. Достатъчно. Не ме вбесявай...
- И въобще, ако ме обичаше, би го казал сам, а не да чакаш да те питам!
- Ами аз и не съм чакал!
- Ако бях уверена, че ме обичаш, не бих те питала!

- Че защо не си уверена, че те обичам?
- Защото.
- Защото съм казал "ъхъ"?
- Ъхъ.
- Глупачка.
- Ъхъ.
- Ела тук.
- Толкова съм глупава.
- Ужасно глупава.
- Все устройвам скандали без основание.
- Истеричката ми.
- Хайде да си лягаме?
- Отдавна му е време.
- Извинявай, че ти се накрещях.
- Няма значение. Темата е приключена. Хайде да спим...
- Прегърни ме.

- Обичаш ли ме?

Защо хората не живеят, а търпят

Обичам да започвам спорните си писания с оправдание - хората са твърде различни, за да лепим с лека ръка етикети на цели групи. И все пак, особено в БГ, това явление си е твърде често срещано, така че ако някой се е обидил от обобщението в заглавието, това си е негов личен проблем.

Какво имам предвид, когато казвам, че хората "търпят"? Ами сигурно в службата сте виждали колеги, денят на които минава в гледане на снимки в Facebook, които мързеливо си вършат работата и се ядосват, когато шефовете им поставят нови задачи (хайде, признавам си, дори и на мен ми се случва!). Ако още не работите, то имате поне десетина състуденти, които си нямат идея за чий им преподават повечето предмети и за които ученето е насилие над самите себе си. Много от моите познати от този вид се оправдават, че вече им е късно да си променят насочеността, че вече са вложили твърде много сили. Пичове, на 19 и вече ви е късно?! Отидете да кажете това на Стив Джобс. Да видим какво ще ви отговори.

Ето ви друг пример - много хора не смятат за нужно да си изхвърлят дъвката или фаса в кошчето. За тях градът им не е техният дом, пребиваването в него не е удоволствие, те не се чувстват уютно там. Няма стимул да се стараят да го поддържат - щом другите хвърлят, що и аз не?

Е, именно такива хора търпят живота. Вместо да се опитат да променят нещо около себе си към по-добро, те приемат условията и си го връщат на системата със своята ненавист. Не ми харесва работата ми — няма да работя, не ми харесва учението — ще си купя изпита, не ми харесва боклукът — ще хвърля още. И без това няма кой да го извози...

Мисля, че сега поне половината от вас мислено отричате това, опитвайки се да се убедите сами, че това не се отнася за вас. Много се радвам, ако действително е така. И все пак - четете нататък.

Може би смятате, че сега ще се заема безпощадно да оплювам такива хора? Нищо подобно. Убеден съм, че това се крие във всеки от нас. Е хайде, почти във всеки:) Като всеки сложен въпрос, и при този няма лесни отговори. Освен действията на самия човек, върху съдбата му влияят и странични фактори от рода на късмета. Нека оставим настрана вродените способности на човека (включително способността за самоусъвършенстване) и погледнем към външните фактори. Защо търпим?

По този въпрос могат да се изпише цяла библиотека. Изобщо не претендирам за изчерпателност, всичко това са само повърхностни мисли на пияна глава в четири през нощта. Сигурен съм, че на вас ще ви хрумнат купчини още причини. Ето обаче какво ми идва в главата сега:

Първо, нямаме примери за подражание. Нямаме кумири в добрия смисъл на думата. Назовете ми главния герой на България за отминалия XX век. Бай Тошо? Георги Димитров? Спасителят на евреите Димитър Пешев, от подвига на който са минали повече от 60 години? Да, вече е по-добре, но пък е твърде отдавна. Кого ще назовете като герой на България за последните 20 години? Замислихте ли се? Костов? Мони Паси? Симеон? Сестрите от Либия? И все пак потребност от герои има. Поради това се възраждат емблематични за соца символи, поради това властта е у червените – за времето на съществуването на сегашна демократична България нямаме добри примери. Освен Маджо и Краси Аврамов... :)

Второ, съществуващата система не дава възможност за реализация. Можем да изреждаме с часове: корупция, съдебен произвол, несвободни медии, бюрокрация, данъци... Образование! Това е много важен момент. Съществуващата образователна система не позволява на човека да открие това, с което действително би му било интересно да се занимава. При соца с хората запушваха дупките в петилетния план. Но поне правеха съответния човек качествена тапа за тази дупка. Системата наистина беше скапана, но даваше някакви резултати. А сега е още по-зле - няма контрол, няма качество, няма и свобода на избора.

Мой състудент сега завършва магистратура в стопанския факултет на СУ. Последните 2 години той учи икономика, теория на възпитанието, дидактика, иновации и растеж и други подобни. Разчита да си намери работа в голямата четворка глобални консултантски фирми. В дипломата му ще пише "Мениджър в областта на образованието, науката и иновациите". Преди това той 5 години е учил с всичките й подробности журналистика. Въпрос: защо?! За какво човек, който иска да работи като икономически консултант, 5 години пилее време за учене на ИБЖ и журналистически стилове? И ще пише в дипломата му, че той е журналист?!

По повод училищата. Аз имах късмет, че от 8 клас нататък учех не по стандартната учебна програма на масовите СОУ, а постепенно се ориентирах към областите, които ми бяха интересни. Не всички от съучениците ми обаче видяха реална полза от това. В стандартните училища няма дори това. Въпрос: защо? По-добре детето от малко да прави това, което му е интересно. Нека вместо всяка година да прави сандвичи, шие калъфки или сковава табуретки на часове по трудово обучение, да научи нещо допълнително за математиката, рисуването, за техниката, за интересните места в родния му град – за каквото и да е, което го интересува. Защо се произвеждат тези бъдещи общи работници и дърводелци, когато човечеството отдавна е измислило IKEA?

Е какво, убедих ли ви, че всичко е скапано? Всъщност, недотам. Сигурно вече ви е писнало от мрънкането на поредния блого-либерал и моралист. Споко, не съм проф. Вучков, нито Грънч. Не обичам да давам и съвети, освен когато ми ги искат. И все пак, ако сте ме изтърпели дотук, значи търсите отговор, решение, или каквото и да е, което да помръдне нещата. Изненада! Единствените, които можете да ги помръднете, сте самите вие.

Не чакайте държавата да прави нещо за вас. Развивайте се сами. Търсете книги, семинари, видео-курсове в областите, които са ви интересни. Google е голям, спасението дебне отвсякъде. Не си прекарвайте уикенда, киснейки в Skype и Facebook. Намерете някое интересно местенце сред природата недалеч от дома и отидете да го разгледате. Когато избирате филм за вечерта в Programata.bg, избирайте филма не само по това дали го показват в мола, а погледнете поне и рейтинга му в IMDB. Потърсете в "Програмата" за изложби, музеи, театри. Все нещо интересно ще откриете, вярвам във вас. И не гледайте телевизия (с редки изключения, например футбол :)

И да, увийте вече безвкусната дъвка в листче хартия и я пъхнете в джоба. Изхвърлете я в най-близката кофа за боклук. Нищо, че е препълнена.

Общувайте с интересни хора. Запознавайте се с нови такива. И не забравяйте да споделяте с тях новите и интересни неща, които сте научили. Не пазете тези съкровища само за себе си, от това те няма да се умножат. Не се концентрирайте единствено върху собствените си потребности, опитвайте се да увлечете и приятелите си.

Ако сте стигнали чак до тези редове, поздравления за великотърпението (сигурен съм, че след този пост броят на читателите ми вече е спаднал поне наполовина). Вий сте моята гордост. И, малко позакъсняло, честита ви пролет!

F.lux: биоритмите на вашия монитор

Тези дни попаднах на интересна безплатна програмка, която поне на теория помага да не се уморяват толкова очите при работа с компютъра. F.lux залага на същия трик, който използват някои телефони, променящи според часовете от деня тапета и темата; в случая обаче процедурата е свързана със симулация на промяната на цветовата температура на дисплея. Въобще не е толкова сложно, колкото звучи, а ако киснете пред екрана преимуществено нощем, това ще ви свърши работа чудесна работа. Ако сте използвали Mac и софтуера Shades, тук имаме нещо подобно, но достъпно едновременно за PC, Mac и Linux.


Интерфейсът се отличава с приятен минимализъм - можете да видите текущата цветна температура, частта от деня, за която се прилагат настройките, и е налице опция за изключване на ефекта за един час, ако е важно да работите в момента с точна цветност без отклонения. Броят настройки също е скромен, като има опции за промяна на цветовия диапазон, посочване на географски координати (което се използва за изчисляване на осветеността в рамките на деня за съответното място) и скорост на промяната на цветността.


Минусът, разбира се, е че не се взима предвид реалното ниво на осветеност наоколо, а само теоретични изчисления. Дори компютърът да разполага със сензор за осветеност, това няма да промени работата на програмата. Ако например работите в по-тъмно помещение вкъщи и след това излезете на открито, екранът няма да промени цветността си. Също така реално самите цветове в системата не се променят - F.lux работи чрез наслагване на глобален overlay филтър върху изображението, така че всички скрийншотове, направени с програмата, са с нормалните цветове. При гледане на видео цветността не се променя.


В крайна сметка ползата от програмата е леко съмнителна, но ако ви допадат подобни ефекти, тя е достатъчно малка по размер и не заема много памет, така че я пробвайте. Необходимо е известно време, за да привикнете към промяната на цвета, но след това усещането е много по-приятно. В следваща версия авторите обещават да има и промяна на яркостта на дисплея, което лично мен би ме зарадвало много повече.

Авангардна версия на "Червената шапчица"

Какво става, когато специалистите по флаш-презентации се заемат с една от най-известните приказки в света:

Изкуството на негативното мислене

Обичам психологически етюди, нищещи издълбоко важни проблеми. Когато пък темата на филма е критиката на така омразния ми подход да се открива във всичко нещо позитивно, изпитвам направо неподправено удоволствие. Допълнително удовлетворение ми поднася фактът, че Kunsten å tenke negativt е освен другото и доста "черна" комедия, ебаваща се фундаментално с фалшивата политическа коректност към хората с увреждания.


Самата история сполучливо се крепи на мощни, заредени с енергия изпълнения от главните герои, близки по ярост до "Срещу стената". В началото имаме гневен и отчаян от собствената си осъзната непълноценност мъж, който е прикован в инвалидна количка след катастрофа и въпреки че жена му продължава да го обича, води битка със самия себе си да открие смисъла на подобно съществуване. В опит да измъкне него и себе си от дупката, съпругата довежда в дома група за взаимопомощ, съставена от травмирани физически и психически пациенти, водени от терапевтката към катарзис чрез постоянен позитивизъм и фокусиране върху решението, вместо върху проблема. За жалост обаче тя е толкова добра в ръководенето на хора, колкото и в шофирането, и единствено илюзията за липса на други алтернативи удържа групата сплотена.


Второстепенните персонажи са много ярки и убедителни, а въпреки че общото усещане от филма е за леко несръчна кинопостановка на абсурдистка пиеса, харизмата на главния герой Гаир изнася успешно всичко до самия край. Той поема с лекота юздите, неутрализирайки без особени усилия "позитивната" терапевтка, и насочва групата към разкриване на негативната страна на изживяното от тях, чрез което те ще се освободят от тежестта на вината и отчаянието. Сблъсъкът на двете коренно различни възприятия за света е демонстриран чрез елегантна престрелка от хапливи реплики, която за тези с по-циничен поглед към света е същинско наслаждение. Следват мигове на омраза, гняв, пушене на трева, изобилие от алкохол, плюс неочаквана секс-сцена в тоалетната и вдъхновен от "Ловецът на елени" епизод с руска рулетка, който е едновременно убийствено трагичен и смешен. Урокът по психотерапия е болезнен, но резултатен - и усещането от него е подобно на електрошок.


Филмът е видимо бюджетен и е правен с ясното съзнание за огромното значение на убедителността на героите, ето защо всички актьори се вписват изключително добре в ролите си и нито за миг не събуждат усещане за фалш. Разбира се, под повърхността са скрити доста нападки към самата система за терапия на инвалидите (съжалявам, уморявам се да бъда политкоректен!) в Норвегия, но доста от въпросите изглеждат общочовешки и няма да бъдат чужди на нашенците - за любовта и фрустрацията, непълноценността, самотата и зависимостта от другия.


В последните кадри самата къща се е превърнала в същинско бойно поле, не по-лошо от това на любимия на главния герой "Апокалипсис сега", но катарзисът е налице; при това чрез осъзнаване и признаване на проблемите, вместо чрез така пропагандираната в групата формула за "малките промени, водещи до големи промени". Торбичката, в която (подобно на кладенеца на цар Траян) се изричат забранените в терапията негативни неща, в края се завръща при тази, която би трябвало да погледне на свой ред проблема си в очите.

Ежедневната лъжа на "здравия разум"

Айнщайн е казал, че здравият разум е набор от предубеждения, които си натрупал до 18-годишна възраст. В него също така влизат убедителни, но изключително тъпи софизми, които се въдят в човешките глави поколение след поколение. А подобни нефункционални мисли са основната причина за всички гадости, ставащи с нашия свят.

Заблуждението на историка

Звучи горе-долу така:
"Чувам, че Лъчо едва не те бил заклал. Трябваше да знаеш, че този човек е побъркан!"

Как се проявява:
Хайде да си спомним този забележителен случай от детството, когато реши да направиш задно салто. От покрива на вилата в надуваемия басейн на по-малкия ти брат. Помниш ли как всичките ти приятели разправяха колко невероятно яко ще е това? И със сигурност няма да забравиш, че когато дойде в съзнание след три месеца в болницата, всички те ти се смееха и казваха, че е трябвало да знаеш какво правиш. Честито, издънило те е заблуждението на историка.

Проблемът е в някакъв механизъм в нашия мозък, който никак не позволява да влезеш в чуждата кожа. Ние сме един дебел футболен фен, който си седи вкъщи на дивана и крещи какъв дебил е Бекъм, че не е успял да уцели вратата от скапаните единадесет метра. Всички са абсолютно убедени, че ако се окажат в подобна ситуация, ще направят правилния избор. Титаник не би потънал, нямаше да има финансова криза, а "Кремиковци" най-после щеше да започне да произвежда стомана.

И виждайки нечия грешка със задна дата, си мислим "Бахти, как може да са такива идиоти?". Клатим глава, смеем се и наричаме виновниците кретени, но никак не можем да се поучим от техните грешки.

За да осъзнаете мащабите на ставащото, просто отворете учебника по история или гледайте новините. Сантаяна още през 1905 казва, че "ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново", и вече век хората живеят, изцяло игнорирайки думите му. Въпросът даже не е в това, че не помним миналото, а в това, че сега, от гледна точка на сегашното време, всички постъпки на нашите предшественици ни изглеждат като идиотщини.

Хората не искат да проумеят, че ако бъдем поставени в точно копие на онези събития и разполагаме със същата далновидност, които Хитлер е имал през 1941 г., също бихме нападнали Съветския съюз. И че ако бихме били маркетолози на Apple, то също в крайна сметка бихме пуснали плеър без бутони.


Доводът на нирвана

Звучи горе-долу така:
"Ти си дал на тази бабка 5 лева? Все едно това ще помогне за справянето с бедността!"

Как се проявява:
Доводът на нирвана се задейства, когато отричаш нещо в реалния свят, защото го сравняваш с невъзможна идеална алтернатива, на фона на която реалният свят изглежда като бледо копие. Което впрочем не би било проблем, ако не ни караше да се въздържаме въобще от действия.

Винаги можеш да протакаш нещо по цял ред причини: препил си снощи, не си в подходящо настроение, или това ти е първото участие в гей-порно и нещо май изведнъж те обхващат съмнения. Но всъщност причината за такова протакане винаги е в страха, че крайният резултат няма да може да се сравнява с "идеалния" образ в представите ти. Като първия ти приятел-писател, който още нищо не е написал, защото "чака потресаващата идея", за да започне книгата си.

Ето защо хората с години живеят с родителите си: чакат идеалната работа, идеалното гадже, идеалното приятелство — преди да направят каквото и да е.

А ако все още не си изпълнен с нерешителност и съмнения в своите способности, не се притеснявай, наоколо има достатъчно тъпанари, които ще те снабдят с такива съмнения. Всеки твой малък напредък ще се осмива от тях като измама и лицемерие — просто защото не-идеалните идеи не са достойни дори за опит за реализация. Затова по-добре не прави нищо, като всички наоколо. "Ти си си взел диетична кола към хамбургера? Все едно има някаква полза от това!"

Политиците използват довода на нирвана, за да атакуват всяка идея, която не им допада. "Разбира се, този законопроект ще помогне на милиони бедни семейства. Но съществуват и хора, на които той ще навреди. Така че по-добре да се откажем от него, за да не рискуваме!"

Можете да прочетете в Интернет радикални блогъри, които пишат "Няма да гласувам за никого! Тези кандидати с нищо не са по-добри! Всички са корумпирани и маскари. Така че ще отида за гъби, докато не ми покажете идеален некорумпиран умен политик, който да работи за точно такива идеи, в които вярвам и аз!"


Зов към вероятността

Звучи горе-долу така:
"Ще си купя билет за лотарията! Все някой трябва да спечели, може пък да съм аз!"
ИЛИ
"Откриха още един болен от птичи грип в Китай! Ако видя птица, веднага ще я размажа на асфалта, докато не ме е заразила!"

Как се проявява:
Мозъкът ни абсолютно спира да работи, когато става дума за преценка на вероятности. В резултат на това всички носим в себе си изкусителната идея: ако нещо принципно може да се случи, то вероятно ще се случи. И разсъждаваме така, не разбирайки въобще смисъла на понятието "вероятност".

Ето защо толкова много хора се пънат да влязат в шоубизнеса, въпреки крайно ограничения пазар. А ако в новините кажат, че в Земята може да се забие астероид, то хората в следващите 10 милиона години ще се пулят в небето, уверени, че той ще се забие именно днес.

Именно чрез зова на вероятността работи поробителят на здравия разум - Законът на Мърфи. "Ако нещо лошо може да се случи, то задължително ще се случи!". Докато подобна гледна точка към света ви хвърля в депресия и раздразнение (ще се разболеете от рак и терорист ще се взриви точно във вашия автобус), вярата в обратното може да доведе до това да ви се наложи да си продавате органите, за да си платите дълговете.

Зовът към вероятността е един от най-елегантните методи за убеждаване на хората да си дадат парите на други хора. Цялата хазартна индустрия се крепи на него. Всеки път, когато участваме в ТВ игри, изпращайки своя SMS на съответния номер, го правим заради зова към вероятността.

Пък и Холивуд също се старае - едва ли не всеки филм в основата на сюжета си има шанс едно на милион, който благополучно се реализира. Никой не иска да гледа унил неудачник, който всичко е пропилял, или е срязал неправилния кабел на бомбата. Затова след повторението на една и съща история няколкостотин пъти всички ние започваме негласно да вярваме, не неспособните на нищо неудачници побеждават. И не си задаваме въпроса - защо тогава все още те продължават да се наричат неудачници?


Регресивна измама
Звучи горе-долу така:
"Ако този пенис-пръстен не ми е късметлийски, то как ме взеха на новата ми работа, когато го носех?"

Как се проявява:
Човекът е програмиран да открива модели. Намирането на връзките между различни обекти и явления е един от основните механизми, използвани за осмисляне на света. В началото на еволюционната стълбица това ни е помагало да ловуваме и да се снабдяваме с храна, днес чрез него общуваме с другите, поглъщаме огромни количества информация и проумяваме какво аджеба въобще се случва в Lost.

Но сривът при разпознаването на модели създава неизброими странности, особено под формата на суеверия. Можете ли логично да обясните каква точно опасност представляват котките с черен цвят, защо е необходимо да се чука на дърво и да се запраща във въздуха вашата собствена слюнка, обръщайки глава през лявото рамо?

Регресивната измама се нарича така, защото на всяка тенденция е присъщо свойството да регресира към нормалното си състояние. Наблюдава се растеж на престъпността в града, след това е избран нов кмет и положението с престъпността се е подобрило. Велико! Новият кмет е магьосник! Или Батман под прикритие! Всъщност ръстът на престъпността просто е надминал всички допустими граници и му е било писано да се върне към обичайното си ниво. Но кметът (че и други политици) ще направят отлична кариера, възползвайки се от регресивната измама.

Нещо не е било в обикновеното си състояние веднъж, след което се връща към нормалното си състояние. Няма смисъл да свързваме подобни неща с отвъдните сили.


Специално оправдание
Звучи горе-долу така:
"Да, знам, че бях на хероин, но това е друго. Това са амфетамини!"

Как се проявява:
Специалното оправдание ни позволява нещо под формата на изключение от правилата, без каквато и да е специална причина.

В ежедневието хората използват специалното оправдание, за да се чувстват по-малко виновни, когато постъпват не както трябва. Когато някой изяде целия запас от понички, той е капут и нека да се пържи доживот в ада. Но ако го правиш ти или някой твой приятел, то е защото сте били много гладни и сте имали кофти ден и отдавна не сте яли понички. Специалното оправдание е ягодката върху тортата на човешкото лицемерие.

Даже не е нужно да соча примери за това как например полицията нарушава законите, а политиците говорят колко важно е образованието и изпращат децата си да се учат в чужбина. Което е интересно - всеки от нас мислено си прощава подобни неща.

Няма да намерите никой, който ще каже "Тези правила не са за мен - просто защото аз съм невероятен и уникален!". Специалното оправдание ще премахне всякакво чувство за вина. И въпросът е, че понякога наистина си е така: тогава си нарекъл шефа тъпанар, защото си имал кофти ден. Сега имаш лоши навици заради начина, по който са те възпитавали в детството ти. Бил си груб с приятелката си, защото си закъснявал и си бързал.

Но ето какво е странното: не позволяваме на никой друг подобни оправдания. Момичето на касата в Макдоналдс е била груба не защото е имала кофти ден, а просто защото е тъпа путка. Продавачът в Техномаркет не случайно не е бил наясно със системата за връщане на дефектни стоки - той е вселенското зло, което се е опитало да ти открадне паричките. Някои хора с години са обидени на хората за това, което на самите себе си са прощавали безброй пъти.

Трябва това явление да бъде наречено "Ето защо светът е пълен с тъпанари".

SMS: аз съм кофата за боклук, изчисти ме!

Докато ние тук се дъвчем с концесионерите кой да чисти и кой не, ето какво правят по света:

Този месец в Съмървил, Масачузетс, ще бъдат инсталирани технологии за изпращане на SMS в 50 кофи за боклук в централната част на града и оживените пешеходни зони. Идеята е въпросните кофи, които освен другото компресират поставените в тях отпадъци, използвайки за целта слънчева енергия от соларен панел, да изпращат кратки съобщения до централна база данни, информирайки, че вече са пълни, и позволявайки на кметството оптимизиране на събирането на боклука. Състоянието на кофите се показва на карта в Google Maps, която шофьорите на сметовозите използват, за да планират най-ефективния възможен маршрут за почистването им.


Технологията за автоматично компресиране на боклука с употреба на слънчева енергия е била въведена в 75-хилядния американския град през 2006 г., като миналата година броят на кофите за смет с тази технология е бил увеличен до 50. Цената на една такава кофа е около $3000, но заради компресията от 60-80% на поставените в нея отпадъци тя в голяма степен спомага за намаляването на разходите на гориво, на задръстванията в централната част и на разходите за труд по извозването на отпадъците. По изчисления на общината на Съмървил само 6 кофи в централния парк по тази технология за миналата година са довели до спестявания от $14 000.

Ползата от добавянето на SMS технологията е, че вече не се налага общинските служби по чистота специално да проверяват доколко кофите са пълни - те автоматичното сигнализират за това, така че общинските служби по всяко време разполагат с информация къде е необходимо почистването им. Остава само въпросът дали съответните почистващи служби точно тогава няма да обявят бойкот, но някак си не си представяме това да се случи в САЩ... :)

Компютрите са расистки!

За тези, които не разбират английски:

"Компютрите са расистки, защото ги правят твърде сложни за употреба. Трябва да ги направят прости, като телевизора, за да може хората от общността да имат добра работа. Компютрите се правят от белите и китайците, а на тях не им харесва, когато ние се опитваме да постигнем повече."

Проклетото "западно общество" отива там, където му е мястото.

Приемам сексо-блого-щафетата :)

След като чаровната Събина предлага да поема... щафетата на новото меме кой от блогрола си бих... хм, хайде, за да се изразя възпитано, познал (в полово-библейския смисъл), кой съм аз, че да откажа? :)



И тъй, да започнем. Първо със самата нея, по право - на женско внимание не се отказва. Плюс това, налице е предложение към всеки, който си поиска... (олеле, май това не биваше да го пиша, сега напливът дори ще се увеличи...)

Не бива да пропусна и този мъфин, който в момента май дори е в подходящото настроение за разговори на тази тема :)

Порочни мисли ми събужда и една Ценка, която владее чекнежа доста добре ;P

Има още няколко девойки в блогрола, за които... май съм нещо наумил, казвам аз :) Но хайде да не ги излагам публично, че знам със сигурност, че след това току-виж някой разярен съпруг ме гони с двуцевка в ръка :) Има и няколко, които ме оплождат духовно, така че ми е някак си съвестно да им връщам по този начин услугата, поради което ще се въздържа, освен ако въпросното меме догони и тях.

Подавам... топките към упоменатите по-горе девойки, както и към Крокодила, Zelengorova и Велян.

50 години човешка идилия...

... или как кризата руши човешки съдби.

Живея в малко градче и работя като секретар в съда. Наблизо има структуроопределящо предприятие с непрекъснат цикъл и полусекретен режим на работа (7 хиляди работници). За непосветените пояснявам: предприятието не може да спира нито за минута, работят три смени, режимът е прост: в 8 влизаш, в 17 излизаш, от територията на завода в този период можеш да излезеш само под формата на труп, всичко необходимо: поликлиника, магазин и т.н. е на територията на завода. Обяд -сандвич, без да се отдалечаваш от пещта. Железен режим, съществуващ вече 50 години. Нищо в завода не се променя.

И ето че в един от один из ледените януарски дни става извънредно събитие — заводът спира, което не се е случвало дори и при хиперинфлацията. Причини различни — криза, недостиг на суровини, липса на руски газ — всичко накуп. За първи път от 50-те години на съществуването на предприятието охраната започва да пуска хората да се прибират по домовете в работно време. Следващия ден и в продължение на една седмица съдът получава (реална цифра!) 56 молби за развод, и това при положение, че обикновено средно получаваме по една молба дневно. Причината, както сами се досещате, е банална и очевидна: появявайки се в непредвидено време вкъщи, огромен брой хора заварили съпругите и съпрузите си по време на акт на измяна, който иначе би бил стопроцентово недоказуем (което потвърждава 50-годишната практика), ако не беше кризата... А колко хора не са подали молби, можем само да гадаем...

P.S. Получих го препратено по мейла от познат, не се наемам да гадая какъв процент истина има в него...

iPhone цъфна официално в БГ, аз съм пас

Globul избиха рибата и пускат на 20-ти март официално iPhone 3G. Преди да сте се хвърлили да ликувате и да поливате "добрата" новина, да ви поубия малко ентусиазма. Цени - 820-870 лв. за 8GB, 980-1030 лв. за 16GB. Как ви се вижда? На мен бая скъпичко. Очевидно субсидирането на телефона или го няма никакво, или е, меко казано, "скромно".

Още по-трагично е положението с абонаментните планове - максимумът включен трафик е 750MB срещу 25 лева месечно. Кофти, особено ако ви хрумне да ползвате GPS функциите, които и без това не са цъфнали и вързали. За телефон, толкова използващ Интернет, подобен трафик е нищо. След това си плащаш като поп по 10 стотинки за всеки мегабайт над лимита. Нещо ми подсказва, че едва ли ще има някой, който да е в състояние да си спази трафика...

Изобщо язък за надеждите. Очаквах по-достъпна цена и ако не неограничен трафик, то поне 1-2GB включени в пакета. Да, ама не. Съжалявам, уважаеми господа, ще минете и без мен. Не виждам далаверата от подобна оферта.

Боклучава одисея

Честно си казвам от самото начало, че нямам ни най-малко намерение да припявам на подетия при Еленко хор "Бойко, не ти вярваме". Не защото съм доволен от ставащото - според мен то е пълно безобразие, а защото виждам нагло отпуснали му края концесионери.


Не съм склонен за всичко да виня властта. Още по-малко в случая вината е само на кмета, който е в заварено положение за договора с концесионерите по чистотата и го бламират редовно - дори при опитите да избере нови концесионери в някои райони. Не съм от вярващите в превъплъщението на Чък Норис в кожата на Бойко, но прагматично погледнато, ставащото ми прилича на огромна инсинуация от страна на "Новера". В стил "Като не ме щеш, събирам си парцалките контейнерите и си заминавам. И ще видиш ти!.


За мен най-разумното решение е просто да се забрани на "Новера" дори да припарват в тези райони и да пуснат конкурентите й да й свършат работата (поне веднъж, за да се махнат поне отпадъците извън кофите). Съответно това сега се бламира с празни обещания от "Новера", че сами щели да си свършат работата. И с поредни опити от суходолци да искат затварянето на сметището. В пика на кризата. Не ви ли намирисва това?

Това, което лично мен ме учудва, е настойчивостта, с която "Новера" се опитва да демонстрира наглост и да провокира към разваляне на концесията. Не го проумявам - ако аз бях на тяхно място, щях да се постарая поне да симулирам дейност, за да се види, че не бойкотирам Бойко (pun intended). Или някоя твърде едра риба стои зад тях, или просто са желязно уверени, че няма как да ги мръднат от въпросната концесия, която на софиянци май ще им излезе не златна, а направо платинена. И гарнирана с още някое Мазерати...

И други се излагат на Евровизия

Не искам да оправдавам Краси 'Човекът-писък' Аврамов, чието изпълнение почти единодушно беше определено от мнозина като позор. Просто искам да ви запозная с гениалните достижения на домакините на конкурса - първо победителката в зрителския вот Анастасия Приходко, която ще представя Русия, а след нея смятаната за фаворит Алекса. Както се казва, без коментар :)

Не знам какво смятате за тези "шедьоври", но изведнъж "Илюзията" на човека-писък започва да ми звучи мащабно и епично, почти като Деветата симфония :)

Ако имате някакви впечатления от видяното, не се колебайте да ги споделите отдолу.

Съмнения

Рядко филм, занимаващ се до такава степен с вътрешните църковни дела, звучи като хорър. По-creepy усещане от това при гледането на Doubt честно си признавам, че не си спомням от времето на Хичкок. И в огромна степен това се дължи на изпълнението на Мерил Стрийп, която още от първите кадри е определена доста основателно като "дракон", и в остатъка от филма с малки изключения се държи именно като огнедишащо чудовище в расо. Филип Сиймур Хофман е харизматичен и убедителен в ролята на съвременен свещеник, който се опитва да бъде близък с паството си и има вкус към светските неща и удоволствията от живота, но в сравнение със страховитата Стрийп непрекъснато остава на заден план. Вероятно това е и част от замисъла, но в крайна сметка несъзнателно накланя везните на убеждението на зрителя в едната посока.


Филмът е екранизация по нашумяла в САЩ пиеса, която е адаптирана и заснета от нейния автор Джон Патрик Шанли. Въпреки че не е чак толкова известен като режисьор (вероятно сте го чували като сценарист на "Лунатици"), Шанли е успял да поднесе историята достатъчно интригуващо и поддържайки съспенс, така че връзката със сценичната постановка почти не личи. Темата е достатъчно болезнена, особено предвид съвременните педофилски скандали с американски католически свещеници, но въпреки че филмът изглежда външно като трилър и игра на котка и мишка, акцентът е по-скоро върху моралните въпроси и върху това до какво води сляпото преследване на правдата така, както я разбира един фанатик.


Иначе сблъсъкът на двамата главни герои се долавя още от първите кадри на филма, доколкото те са пълни противоположности един на друг - той е либерален реформатор, произнасящ провокационни проповеди на теми-табу като съмненията, нетолерантността и клюкарството (които впрочем много добре се вписват в контекста на събитията от филма), а тя е тежка консерваторка, която обявява дори химикалките за противно нововъведение - и която ръководи училището с желязна ръка, разчитайки повече на строгостта и всяването на страх. Някои моменти от филма подсказват и по-дълбоки нотки под повърхността - че всъщност това е маска на огромна несигурност, травми и прегрешения от миналото, но всичко е така тънко загатнато, че остава почти незабелязано.


Косвена роля в историята изиграва мека и позитивна монахиня, която в рамките на филма изживява своя преход от лъчезарното въплъщение на младостта към тъгата и съзнанието какви последици има едно споделено (останало непотвърдено докрая) подозрение в прекомерен интерес към едно от момчетата. Дали тези подозрения са били основателни? Едва ли някога ще разберем, но във всеки случай те стават основа за същински лов на вещици. Кулминацията включва провокация за разкрития за миналото на свещеника, които остават без отговор, но в крайна сметка довеждат до последващата му оставка и преместване в друга енория.


В епизодична роля на майката на въпросното проблемно дете Виола Дейвис прави толкова силно изпълнение, че за миг успява дори да засенчи дори Стрийп - и с внезапно разкритие да остави "желязната" монахиня безмълвна за миг. Рядък и много кратък миг, който съчетан с отличната операторска работа и някои многозначителни епизоди от рода на визуалната илюстрация на проповедта за клюкарството, определено грабват вниманието (въпреки че авторът видимо прекалява с илюстрирането на настроенията с бушуващи природни стихии). Останалага част от филма поне на мен ми изглеждаше сравнително предвидима и по маниер на разказ наподобяваше донякъде "Бележки по един скандал". Имам някои упреци към конструкцията на сюжета и диалозите, които не са достатъчно убедителни; като цяло се разчита на мощните актьорски изпълнения да изгладят видимите недостатъци на драматичната конструкция, но в крайна сметка - особено предвид сложната тема и не твърде успешния опит на режисьора до момента, филмът е доста сполучлива екранизация (макар и не шедьовър).

В определени епизоди има някои скрити невероятно оригинални и забавни моменти, от рода на меко казано екзотичното тълкуване на песента Frosty the Snowman, или влюбчивата ученичка с фибата в косата, както и не-политически коректните шегички на мъжете свещенослужители, но като цяло духът на филма е тежък, двусмислен и доста противоречив. Не е за пропускане и фактът, че проблемът с педофилите-свещеници е по-скоро особено болезнен за американската публика и едва ли ще предизвика така бурен резонанс у нас. От това филмът не страда особено, но в общи линии може да разчита основно на зрителите, които ще му отделят внимание заради отличните актьорски изпълнения - и там той действително няма да ги разочарова. Иначе за жалост като сюжет поне у мен той създава впечатление за воайорско надничане през ключалката, нещо подобно на погледа на учителката в стъклото на закачения портрет на папата над дъската, който оставя у зрителя усещането за очи и на гърба...