Поравно

Той се обажда следобеда и ми напомня, че вечерта с него се разхождаме из Борисовата градина.
Разхождаме - в кавички. "Ако се обади моята".
Това значи, че отива при неговата. Онази, другата, с която не е ходил в гражданското.

Никой така и не се обажда, той наминава при мен вече по тъмно, когато е време вече за сън, доволно се усмихва и разказва за чувствата. Към своята. Тази, от която току-що се е върнал.
Наливам, добавям портокалов сок, лед, поставям пред него чашата. Той не обича сам да налива, не му се получава да налее поравно.

- Да не забравя, - усеща се той.
Следващия вторник ние с него май отново ще ходим някъде. И отново - в кавички.
Аз казвам, че е напълно лишен от фантазия - оправданията са нелепи и подозрителни, аз никога не бих повярвал на мястото на тази, с която е бил в гражданското.
Той с тънък намек пита: а какво в такъв случай измислям аз, щом съм толкова умен.
Аз отговарям, че не измислям. Ако някъде трябва да отида - отивам без обяснения и въпроси. От тази, с която съм. А още не ходя по... В последния момент сменям формулировката. Защото той изпитва чувства. А не това, което исках да кажа.

Той се опитва да ме тушира с въпроса за "преди".
Но сега не е "преди". Сега си е сега, отговарям аз.
А и още, вероятно за отмъщение за опита да ме постави в поза партер, казвам, че не бих могъл да живея с тази, която не обичам. Никога не съм опитвал, но вероятно не бих могъл.

Той нещо иска да отговори, спира се, вади цигара, обръща се към прозореца, напразно щрака с запалката, после отива в банята и дълго не се връща оттам, чува се само плискането на водата.
Когато се връща, не го питам за нищо. В чашите е сипано за последно, поравно, преди тръгване.

Докато пристига таксито му, той се обажда и казва, че скоро си идва, нарича я "пиленце" и я моли да прегледа домашните на дъщеря им. Затваряйки, набира бързо кратък SMS, усмихвайки се при това на нещо, изпраща го, дочаква отговора и протяга ръка за чашата. Тя вече е празна.

Тръгвайки си, той напомня плановете за вторника. Аз мълчаливо кимвам. На прага той отново нещо иска да каже, но само свива рамене и казва:
- По-добре някой друг път.
Знам, че утре той всичко ще забрави, сега говори само алкохолът.

После седя на дивана и гледам мълчащия телевизор. Не мисля почти за нищо.
Тя влиза в стаята почти беззвучно, сяда до мен и по котешки се намества някъде странично до мен. Знам колко не обича такива моменти и мириса на алкохол, но тя дълго не помръдва.

После правя кафе в джезве, не твърде силно, с капчица Бейлис от отдавна празната бутилка, и го наливам в две чаши. Поравно. Макар че тя обича кафе повече от мен.
Моята чаша се изпразва по-бързо. Ставам и излизам в сумрака да погледам нощния град. От кухнята даже през притворената врата се чува шум на разлистване на вестник. Значи тя всичко е чула - и за "преди" също.
Но сега не е "преди", сега си е сега. Някога е било едно, сега е друго.
Вероятно, и едното и другото, поравно.
Но ние не изричаме за това и дума.
И вече е време за сън.

Пърформансът

Не ми се пише, но пък от друга страна подобно нещо не е хубаво да остане незабелязано. Дори когато авторът му е предпочел да го изтрие... което е жалко. Давам шанс на този текст да поживее още... дори и оригиналът вече да не съществува, мисля, че има още хора, които има какво да научат от него.

… в онази вечер дълго разговаряхме за отношенията. Това беше диалогът на две души на психотерапевти, живеещи за любовта… и за болката от това как любовта умира…
«Жилин, дай да направим пърформанс за това, а?» — спонтанно предложих аз. И Артьом ме подкрепи.
… Стояхме на колене един пред друг, бинтовани плътно като мумии в бинтове на Стария Арбат…


В нашата метафора на отношенията бинтовете символизират страховете, убежденията, илюзиите, с които оковаваме самите себе си, забранявайки си да бъдем себе си – такива, каквито сме всъщност. Често се боим искрено и открито да говорим за чувствата си на партньора, често избираме да не виждаме това, което се боим да видим в другия човек, често се отказваме да обичаме – защото да изживееш любов означава освен другото да се докоснеш до вътрешната си болка…


Стояхме на колене един пред друг, бинтовани плътно като мумии на Стария Арбат…
Знаете ли какво е да стоиш на колене в центъра на огромен град, да чуваш гласовете на десетки хора, щракането на фотоапаратите, смеха на младежите, чуждестранната реч, пияните възгласи на минувачите, шепота на тълпата, в центъра на която стоиш… и да чуеш гласа на малко момче, което се е решило да се приближи съвсем близо и чете по срички «стра–ху-вам се да те о–би-чам»… сега ми избиват сълзи на очите, а тогава се усмихвах от радост от това, че то се е приближило до мен, че проявява спонтанност, ЧЕ ТО ОЩЕ НЕ СЕ СТРАХУВА… усмихвах се от радост, но момчето не видя моята усмивка – тя беше под бинтовете.


Някога стояли ли сте в центъра на огромен град на колене, обездвижени от болничните бинтове, с залепено «страхувам се да те видя» върху очите, «страхувам се да ти говоря» върху устата и със сърце, покрито с «страхувам се да те обичам»?
Не. Но мисля, че на всеки е познато чувството на вътрешно безсилие от самотата сред човешката тълпа.


Това действие беше предназначено преди всичко за главните му участници. За съжаление не винаги се намира време и място за такива осъзнавания: "… И ето «глас отгоре» напомни, че така са отминали 28 мои години. Да си призная в този момент ми стана некомфортно. Когато обмисляхме възможните реакции на ченгетата, когато купувахме бинтовете, когато ни увиваха като мумии – тогава не ми беше толкова страшно, колкото след осъзнаването на това, че така съм преживяла 28 години."


И ако това е станало, значи пърфомансът не е бил безсмислен.

© Ксения Аляева

Интернет и предразсъдъци

Интернет даде пълна свобода на домораслите психиатри и започнаха да се плодят диагнози, поставени на база само една публикация, изречение, дума или смайлче. Безцеремонността не е просто норма, тя се култивира, вече има дори специални сборници с изрази за унижаване на събеседника. Безцеремонността се превръща в начин на живот и дори своеобразно развлечение - този, който се обиди, става смешен, че се е "хванал на провокацията". А ако отговориш в същия дух — събеседникът се обижда и се зъби в отговор.

Преди седмица си припомнях "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин (1797 г.), и макар че не се смятам за почитател на "женските" романи, не мога да отрека, че е написана практически великолепно.


Да, разбирам, че това, което е описано в книгата, не е масов случай - и че в онези времена така са се държали малцина, и все пак съм поразен доколко коректни един към друг са описаните герои, колко дълго (с месеци!) се преценяват един друг, за да изградят мнението си за другия. Доколко директно и правилно реагират на обиди - с емоция, но и с достойнство. Честно, завиждам им - минал съм през нелоша школа на възпитание, но въпреки това не умея и едва ли някога ще се науча на такова поведение.

В някакъв смисъл смятам, че и аз съм склонен да прибързвам и да лепя с лека ръка диагнози, забравяйки, че проницателността е състезание не по скорост, а по точност; сигурен съм също, че понякога не съм достатъчно коректен с хората наоколо, макар на безцеремонни и агресивни намеци с годините съм привикнал да се усмихвам пренебрежително. Трудно е обаче да възпиташ в себе си подобна коректност, без да я приемат за слабост - дори и при наличието на нагледен пример от страна на родителите ти.

Та се питам... къде все пак се дянаха хората, които умееха да се държат така? У нас, в страната на победилите селски пръчки — ясно къде, но в Европа все пак такива трусове като че ли не е имало.

(Да, ясно ми е, че въпросът е реторичен. И че това е скучен банален rant, който подсказва, че остарявам и заприличвам на вечно мрънкащите пенсионери...)

(И да, вярно е, че някога и носталгията беше по-добра :)

Накратко за взаимоотношенията

Квинтесенцията на съвременните взаимоотношения:



#priceless!

Христовата възраст

Много е странно усещането да си в Христовата възраст. Точно моментът, когато умът вече е хладен, а сърцето - все още горещо. Множествеността на усещанията и възможностите вече се прелива в някаква стройна картина на мирозданието. Още вярваш в "спасяването на света", но вече прекрасно си представяш с какви средства се реализират подобни мероприятия. Още не си консерватор, но вече не си и радикал. И стремейки се към бърза и незабавна революция, ти си наясно с всички възможни последствия от подобни резки промени. В Христовата възраст вече разбираш, че не си безсмъртен, че бремето на отговорността, вече стоварила се на твоите рамене, с времето само ще се увеличава. Че маргиналната, свободолюбива същност сега е облечена във фрака на отношенията със социума. Сега вече нямаш правото да отрязваш категорично, да хвърляш необосновани обвинения в лицето на другите, да налиташ на разправия. Ти си толкова дълбоко затънал в рамките на социума, толкова си зависим от него, че вече нямаш възможност да промениш правилата на играта. Вече и още не си в тази възраст и това положение, когато можеш да промениш тези правила - или да не ти пука за тях.

Именно в тези условия най-често човек си спомня безгрижното алкохолно студентство или голобрадото детство. В Христовата възраст се прощаваш с последните си илюзии за лекотата в отношенията, за възможността за безгрижно съществуване, за живота, посветен само на увлеченията ти. Тогава разбираш, че изглеждаш глупаво на фона на младите деветнадесет-двадесетгодишни хлапета, играейки с тях на техните игри. Глупаво, защото вече не разбираш правилата, а ако ги разбираш, то ти изглеждат толкова скучни и нелепи всички тези условности, които са толкова важни за тези млади келеши. Ти познаваш химията на процеса, така че женското "да" за теб не е победа, не е постижение, не е завоевание. Наличието му не е съвсем закономерност, така че не се превръща в скучен факт, но лекото червейче на досадата разваля впечатлението. Христовата възраст диктува свои собствени правила. Приятелите стават по-малко, заради това всеки контакт, реален или виртуален, ти става особено скъп, тъй като вече си се научил да не пускаш никого в своя живот. Особено тези, които не са ти интересни - Христовата възраст те е научила да не допускаш в живота си излишни степени на ентропия.

Енергията ти стига за важни решения и стъпки, но сега те са сериозно обмислени, а действията са премерени и отработени. Нищо излишно. Христовата възраст не позволява да правиш глупости лесно и без да съжаляваш, защото сега всяка постъпка може да те засегне доста болезнено и сериозно. Христовата възраст не позволява да хвърляш на вятъра мисли, емоции, усещания. Сега те са за теб като скъпоценни перли, отгледани в мидата на личния опит. Христовата възраст те лишава от лекотата в общуването, така че разглеждаш всеки нов човек с такава старателност, на която биха завидели повечето ентомолози. Христовата възраст е кръстопът - само че от него не тръгваш, а стигаш до него. Защото Христовата възраст е постоянен избор. Избор на посока. И каквото и да избереш, червейчето на съмнението те гризе - и малко по малко губиш увереността, която си имал преди - наистина ли си избрал правилния път?

Минутката на истината - без обяснения

Познат, който предпочита да остане неназован, ми прехвърли ангажимента да отговоря на тези въпроси. Доколкото не всички тук са англоговорящи, специално той си получи отговорите по мейла, а аз продължавам започнатото от други другаде - тук, на български. За да е достъпно за всички - дори и да не знаят чужди езици.

Правилата са прости. Ето какво трябва да направите... Копирайте и прехвърлете това в редактора си на постове, изтрийте моите отговори и напишете вашите (ако искате, добавете приятели, които искате да отговорят също - аз имена няма да назовавам, всеки, който чете тези редове, може да отговори на тези въпроси, ако желае - стига да спазва правилата!).


1. Можете да отговаряте САМО с "Да" или "Не".
2. ЗАБРАНЕНО е да обяснявате КАКВОТО И ДА Е, освен ако някой ви изпрати съобщение или в коментарите ви попита. А повярвайте ми, изкушението да обясните някои от тези отговори ще е огромно - нищо не е точно това, което изглежда.

Били ли сте арестувани? да
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? да
Спали ли сте до 5 следобед? да
Изключвали ли са ви от училище? да
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? да
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? не
Уволнявали ли са ви от работа? да
Уволнявали ли сте някого? не
Пели ли сте на караоке? да
Насочвали ли сте оръжие към някого? не
Целували ли сте се под дъжда? не
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? да
Виждали ли сте някой да умира? да
Играли ли сте на бутилка? да
Пушили ли сте пура? не
Седяли ли сте на покрив? да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? не
Чупили ли сте си кост? не
Бягали ли сте от училище? да
Яли ли сте насекоми? да
Ходили ли сте насън? не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? да
Карали ли сте мотоциклет? не
Късали ли сте с някого? да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? да
Летели ли сте с хеликоптер? не
Бръснали ли сте си главата до голо? не
Скачали ли сте от покрив? да
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? да
Яли ли сте змия? да
Участвали ли сте в протест/демонстрация? да
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? да
Участвали ли сте в банда? да
Показвали ли са ви по телевизията? да
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? да
Плували ли сте голи? да
Правили ли сте шевове на нечия рана? не
Карали ли сте сърф? не
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? да
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? да
Били ли сте оперирани? не
Тичали ли сте голи на обществено място? да
Карали ли са ви с линейка в болница? не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? не
Пикали ли сте в храстите? да
Бягали ли сте от полиция? да
Дарявали ли сте кръв? не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? не
Яли ли сте крокодилско месо? не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? не
Попикавали ли сте се на обществено място? не
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? да
Рисували ли сте графити? да
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? да
Слагали ли са ви белезници? не
Вярвате ли в любовта? да
Били ли сте се? да
Крали ли сте нещо? да
Яли ли сте охлюви? да
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? не
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? не
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? не
Нападало ли ви е куче? да
Били ли сте съдени? не

Сексът от различни гледни точки

Фото: Things That Excite Me

Сексът от гледна точка на радиатора, разположен един етаж по-надолу:
- Не блъскай, а? Хайде, недей. Моля ти се, не блъскай. Остави тази тръба, не блъскай. И без това ми се обелва боята, хайде престани, а? Умолявам те. Ще им развалиш ритъма, за пет минути ще затихнат, а после още час ще започват наново. Хайде де, да беше потърпяла малко, те са бързи, какъв барабанист от теб ще излезе? Не блъскай, казах, недей!

Сексът от гледна точка на дивана:
- Господи, колко ми е зле, о, Боже, зле ми е. Ама какво правите?! От вас получавам аритмия. При нормалните хора трябва да е отмерено - скръц-скръц, скръц-скръц. А при вас какво е? А, какво е? Скръъъъъъъъц, скръъъъъъъъц, скръц-скръц-скръц-скръц...скръъъъъъъъц, скръъъъъц, скръц-скръц-скръц-скръц! Поддържай по-стабилен ритъм! И ускорявай накрая! Хайде, по-равно, по-равно, по-равно, по-равно! Ох, сега ще се сгъна, сега ще се сгъна, мамка му, ще се сгъна! Само не върху мен, само не върху мен, само не върху мен, не върху мен! Това е. Сгънах се... Вие поне успяхте ли там, а?

Сексът от гледна точка на въртящия се вентилатор:
- Тър-р-р-р-р-р-р-ууууухх тъъъъ-тър-р-р-р-р-р-р-уха-тър-ухааа! Тър-р-р-р-р-уха-тър-уха-ухаааааа-тъ-тър-р-р-р-р-р.

Сексът от гледна точка на телевизора:
- Е, какво зяпаме сега? Какво зяпаме? Аз на кого го показвам това? На кого го обяснявам? Виждате ли как се прави? Гледай я, виждаш ли как тя го прави, а ти?! А ти погледни него, виждаш ли какъв му е, виждаш ли, а ти?! Че вие въобще какво лежите и зяпате? Хайде, захващайте се! Аз на кого показвам, защо само гледате? Ей, вие въобще гледате ли? Ей, стой, не ме изключвай, не ме изключвай, те накрая ще се оженят! Честно! Обещавам! По дяволите, изключи ме. Отново не го догледах... Интересно, те все пак ще се оженят ли?

Това ме нерви

Химнът на моя живот. Абсолютно и категорично една от песните с най-добър хейтърски текст, на която съм попадал. :)

Влизам в "Кост" да обърна чашка вино
И сервитьорката ми казва,
Че нямам резервация
Чувствам се като ненадминат идиот
Това ме нерви, ох, как ме нерви
Имам прекрасен подарък
От "Zadig & Voltaire"
Пуловер с надпис "Рок"
Но също такъв има и на битака

Нервят ме
Всички, които си въобразяват, че са Кейт Мос
Нерви ме
Червеното червило вече не е на мода
Нервят ме
Всички, които носят тесни дънки 34-и размер
Нервят ме
Даже един поглед към прашки ми предизвиква отвращение
ДГЕ!¹

Пред елитния клуб е пълно с Ламборгинита
А аз пристигам с моята пършива моторетка,
И ми казват, че няма да ме пуснат
Това ме нерви
Влизам в Weston, блондинката на телефона ме пита "мога ли да ви помогна?"
Не, не съм ви се обаждал
Тя ме нерви, о Богове, как ме нерви
Пия мохито в "Милиардера"
Около мен всичко е оповръщано
Изгубил съм си номерчето за гардероба
И въобще не мога да хвана такси. Що за проклятие!

Нервят ме
Всички, които си въобразяват, че са Кейт Мос
Нерви ме
Червеното червило вече не е на мода
Нервят ме
Всички, които пият розово шампанско
Нерви ме,
Че забравят, че не могат да се държат на краката си
Нервят ме хора, които правят опашки в Laduree
Заради бадемовите сладкиши
Но…
Изглеждаха вкусни

Нервят ме
Всички те, които танцуват на дансинга като принцеси
Това ме нерви
Приличащи на теб, които много силно слушат музика
Това ме нерви
Вдигам поглед и им крещя: "това ме нееееервиииии"

The T-Shirt

Провокиращо доста разностранни размисли късометражно филмче. Няма да ви досаждам с въведения, гледайте и сами си съставете мнение:

Ябълката

Животът му се сриваше, а зад прозореца цъфтеше ябълката...

Именно така исках да започна разказ, който непременно би станал шедьовър. В него би имало всичко: трагедия, сълзи, едни такива неочаквани обрати, промени... После вероятно би било малко смешно, а след това задължително и малко тъжно. Иначе е невъзможно, нали така. Другояче не може. И действително, каквото и да правех, ако винаги ми беше тъжно... Или например винаги весело... И героят задължително щеше да е красив, умен и въобще... А тя, вероятно, също е красавица и чудесен човек, но между тях просто не се е получило. После например него го уволняват от работа. И още много други неща междувременно... А зад прозореца би продължавала да цъфти ябълката - на нея й е абсолютно все тая какви метаморфози се случват в живота на главния - или не съвсем - герой. И вероятно в това би се състоял и щастливият край - защото, ако се замислиш, това е просто поразително, че независимо от всичко, въпреки - или обратно, благодарение на ставащото - зад прозореца цъфти ябълка. Просто зад прозореца. Просто ябълка. Просто цъфти.

И този разказ задължително би бил истински шедьовър. Всички биха се възхищавали и удивлявали колко необичайно са подбрани метафорите, как забележително са описани дребните детайли. После вероятно по него биха заснели филм. Или дори няколко филма. Но тогава най-вероятно това вече не би била ябълка. Вероятно това би бил рядък евкалипт, който е бил внесен и засаден в градината преди много години. И на всички би им било абсолютно неясно как въобще е успял да се хване. Всъщност евкалиптите май не цъфтят. Впрочем това вече са такива дребни подробности... И героинята би престанала да бъде крехка, романтична и тургеневска, а би се превърнала в предизвикателно красива и с дълго цигаре в ръка. Тя би гледала отегчено как той си събира багажа, и би мислила за това как утре трябва да става много рано - например в седем. Или даже в шест. И още би мислила за това, че отдавна е време да отсече същия този евкалипт - защото й закрива слънцето, а за нея е толкова полезно да прави слънчеви бани. Но едно със сигурност биха запазили - вероятно в самия край на същия този филм, тя все пак би застанала до прозореца и замислено би се загледала в толкова загадъчния и екзотичен евкалипт. И даже би се усмихнала - защото тя задължително трябва да се усмихва, иначе какъв щастлив край би било това?

А аз вероятно бих страдал - защото при мен щеше да бъде ябълка, и това за мен беше много важно. Не е нужна никаква екзотика в случая - беззвучно бих се възмущавал аз и бих мислил, че това абсолютно не е това, което съм имал предвид. Защото при мен е щяло да има ябълка - и тя е щяла да стане едно от основните действащи лица. Защото това е просто невероятно, когато зад прозореца цъфти ябълка - не е ли така? И абсолютно безинтересно е да наблюдаваш този толкова странен и същевременно обикновен евкалипт. Защото именно заради това разказът би започвал с това, че зад прозореца цъфтеше ябълка... Но всичко това няма значение. Не успях да измисля нито нужните думи, нито нужните метафори. И сега никой няма да може да замени моята прекрасна ябълка с екзотичен евкалипт... Или например с кактус. И все пак, независимо от всичко, написах първото изречение - защото е толкова прекрасно, когато зад прозореца цъфти ябълка, не е ли така?

Sony май нещо са се чалнали

Кажете ми бе, скъпи френдове, ако някой е наясно: да не би Sony съвсем да са се чалнали от старост покрай кризата? Или все пак създателите на филма "What Women Want" са били абсолютно прави - и сега цялата индустрия работи ексклузивно и само за представителките на нежния пол?

Един приятел е решил да си взема нов ноутбук. Звъня на официален доставчик.

- Вижте, така, ноутбук ми требе. Сони. Ей такъв и такъв модел. Имате ли?
- Такива имаме само розови. Искате ли?


Представям си познатия ми позакръглен мениджър средно ниво с розовичък ноутбук - и ми става малко некомфортно мрачно се потрисам.

- А с ей този Part №?
- Имаме. Виолетови.

Пъхам се на сайта на Sony и виждам нещо прелестно. Повечето съвременни модели в достъпните ценови категории... имат в кода на модела специални суфикси /V, /P и /W. Да, правилно се досещате: Violet, Pink и White.

Суперско просто, целувчици розовички, дге. Светът съвсем е застанал на задна прашка. Вече нормален ноутбук с не-гейски и не-блондински вид ще се наложи едва ли не да търся денем с фенер в ръка...

Упадъкът на образованието

Why I am Not a Professor

Чудесна статия на пенсиониран университетски преподавател, където той обяснява защо образователната система на Великобритания вече не е цвете за мирисане. Любопитно четиво - дори и само за обща култура. Ситуацията като цяло не е съвсем идентична като тази у нас, но някои моменти звучат познато до болка:

Целта на държавната програма за повишаване на качеството на образованието и популяризацията му беше благородна и в духа на следвоенния период. Първото решение беше да се проучи защо толкова малко студенти постъпват в университетите - и събирайки необходимите данни и провеждайки съответния анализ, да се увеличи броят на кандидатстващите за висше образование, като се повишат образователните качества на завършващите и се повиши конкурентоспособността им на пазара на труда. Естествено, това би бил сложен, но правилен път; той би траял поне едно поколение. По-лекият път включваше сваляне на летвата за постъпване, изкуствено определяне на бюджета на университета в зависимост от броя абсолвенти, плюс намаляване на количествата отделяни пари за един студент. Тръгвайки по втория път, университетите рискуваха да намалят "наливанията" от бюджета, като изискват от студентите високо ниво на подготовка - или, понижавайки изискванията, да получат нормално субсидиране. Не е трудно да се отгатне кой вариант бе избран от правителството.

През 1993 г. се въведоха нови правила – нашият университет възприе нова система, където всеки студент можеше да си избере предмет по свой вкус от списъка, вместо системата на принудителния списък с базови предмети, който се използваше дотогава. Тази нова система се наричаше “модуларизиране” и трябваше да въплъщава новия подход към обучението, въведен от правителството.

Промените започнаха незабавно – някои тяснопрофилни предмети по компютърни технологии от типа на дизайн на компилатори или програмиране на LISP бяха изхвърлени от програмата. Защо, питаха студентите, да избирам някаква мътна хуйня от типа на дизайн на компилатори, ако може да се изучава нещо по-модно и свежо от типа на web дизайн - и да се получават добри оценки? С времето повечето сложни предмети по компютърни технологии отпаднаха от програмата, тъй като никой не ги избираше. Бъдещите студенти нямаха шанс даже при желание да изучават сложни неща, защото просто нямаха избор.

След няколко години функциониране на новата система, резултатите й бяха очевидни. Виждах отлични оценки на таблото, но потокът студенти, които идваха при мен и казваха “Доктор Адамс, имам диплома на магистър по програмиране, но въобще не умея да програмирам” беше изключително впечатляващ. За съжаление ние не можехме да ги изключим, тъй като ни трябваха техните пари, а и ако не бяхме ние, би ги взел друг ВУЗ.

Трябва да кажа, че не разбирам напълно защо нашенското образование доскоро се ценеше толкова в чужбина. Струва ми се, че този мит се поддържа усърдно от нашите университети, за да може все пак някой да постъпва там, и ако по-рано беше отпаднало измъкването от казармата по време на студентстването (заради края на самата наборна армия), броят на абсолвентите щеше отдавна да е намалял в пъти. И без това много от моите познати не използват в ежедневната си работа или в живота нищо, което са научили в университета.

Познавам хора, които са завършили ТУ - най-добрия технически ВУЗ у нас - с профил "Приложна математика" и диплома на инженер-математик, но не умеят да програмират, а математиката по техни думи не им е потрябвала нито веднъж в живота - и затова са я забравили напълно. И не, това не се отнася само за техническите специалности и точните науки - аз самият, въпреки че не обичам да съжалявам за вече отминали неща, само мога да се ядосвам, че си губих времето твърде дълго, преди да се хвана на постоянна работа - и ако можех нещо да променя, щях да направя друг избор преди години, когато трябваше да реша дали да жертвам следването за работата във "Вътрешна информация" на "Стандарт". Мой приятел завърши в ТУ с дипломна на меко казано мъглявата тема “Автоматизирано тестване на програмно осигуряване” (това е все едно ветеринар да пише дипломна на тема “Птици, които летят”), която не съдържаше нито един ред код, а по негови думи комисията е изглеждала като стадо стари овни - които въпреки всичко тогава му писаха четворка.

Много ясно, че нещата далеч не се ограничават до техническите вузове - редовно виждам завършили ФКНФ да не могат да вържат пет думи без седем грешки (за моя факултет пък въобще да не подхващам темата, че ще се червя до живот!), но все пак аз самият ако трябваше сега да решавам, въпреки всичко бих постъпил във ВУЗ - без значение кой - просто за да се науча да общувам с различни хора и да решавам проблемни въпроси – в училище, да ме извинявате, с редки изключения не те учат на това, докато в университета на това човек се научава бързо, леко и без особени усилия; да не забравяме и за задължителните леко-наркотични и алкохолни въпроси, които съпътстват студентството.

Още малко (в свободен превод) пак оттам:

Моцартовците са крайно рядко срещани - и ценени, но фалшивите академични Моцартовци станаха ежедневно явление - и причина за глобалното затопляне и изсичането на амазонските гори. Цялата индустрия на научни публикации като мерило за нивото на научна подготовка е разрушителна и абсолютно абсурдна. Ако 16-годишно хлапе напише “Мисла че на Иван Вазов разказите са тапня всравнение с Тома Марков шото дъртия не е писъл за живота а за тапни и още книгите саму мн дълги” – това някак би могло да се разбере и прости, като последица от непълноценния разум на средния завършил училище младеж. Но това, което сега виждаме в областта на научните публикации... това са изглеждащи интелигентно жени и мъже, занимаващи се с научна проституция заради идеали, в които те не вярват. Накратко, всички те живеят в лъжа.

Изтръгване на плевели

Бих искал да изтръгна любовта от корен. Да я извадя от сърцето си, да я размажа с пръсти, да я скъсам на парченца и да я пусна по вятъра. Да направя с нея същото, което тя направи с мен.
Любовта ми е извратена садистка. С усърдието на маниак тя ме убиваше отвътре, изгаряше ме до пепел, бавно ме режеше на части. Бавно, но сигурно.
Любовта ми е като сляпа чужденка. Говорехме с нея на чужди езици и не можехме да се разберем един друг по жестовете и погледите.
Любовта ми и абсолютна егоистка. Тя се опиваше от себе си и не забелязваше нищо наоколо.
- Не може така! – викаха всички.
- Да, но аз другояче не умея. – отговарях аз.
Любовта ми искаше прекалено много. Всичко наоколо да й бъде подчинено. Любовта ми никога не е била пазена, глезена, носена на ръце, не е била ценена като съкровище. Никога не са се бояли да изгубят любовта ми, докато я е имало. А после вече е късно.
Любовта ми вече почти “беше”. Съвсем скоро тя ще се превърне в минало. Силуетът й още се вижда в сумрака на отиващия си ден, но става все по-незабележим и абсолютно неосезаем.
Искам да изтръгна от себе си любовта от корен. И вече почти успях. Ще притисна сърцето си със здрава превръзка. Да заздравява. До нова любов и нова болка.

The Four Days of Creation

— Ти къде си виждал такава Слънчева система, бе!? Кой ги прави такива? Направи си друг екземпляр на системата и експериментирай върху него.

— Гравитационно поле имаш ли?
— Имам, 36 на 36.
— Толкова много не ми трябва.
— Колкото трябва — толкова ще вземеш.

— Къде си дянал Юпитер? Какво? Това е Юпитер? Това е пълно говно, а не Юпитер, изобщо не прилича!

— С Марс имаш проблеми — подскача по небето.

— Къде си дянал звездите и как се включват?

Беше само първият ден на Сътворението. До предаването на новата версия на виртуалния планетариум оставаха цели шест дни.

(c) IT Happens

Анти-самосаботаж

Тези дни си прекратих абонамента в мейлинг лист, който получавам от бая отдавна, след като ми пристигна писмо с не особено добре завоалирана рекламна насоченост, в което някой си Име Фамилия ми пишеше:

• Имали ли сте периоди, когато сте искали нещо да направите, но същевременно сте саботирали собствените си действия, постоянно отлагайки необходимото за в бъдеще?


• Имали ли сте случаи на само-саботаж?


• Имали ли сте случаи, когато не ви се е искало да победите собствения си мързел?

И много други подобни откровено подлички въпросчета-кукички за лов на шарани на жива примамка (мисля, че няма нужда да обяснявам с каква цел се пишат подобни рекламни пасквили, нали?)

Та именно след това послание си прекратих абонамента - и доколкото опитът ми да обясня нещата в 160 символа срещна завидно неразбиране, налага се сега да се пояснявам обстойно. Аз поначало съм наясно със ситуацията в света наоколо, но след този мейл специално се порових в Мрежата - и се потресох до каква степен цъфтят като пищни бурени идиотските западни традиции да третираш психиката си като добитък, юркайки я до последно, изнасилвайки я с особено извратени тайм-мениджмънти и стрес-мениджмънти, плюс всякакви тренинги за Анти-саботаж като предложения ми по-горе.

Предварително си измивам ръцете, че не съм професионалист-терапевт. И все пак си спомням един случай с приятел, който като млад и амбициозен човек дойде при мен в тежък срив, напъхал се в ъгъла до такава степен, че в крайна сметка беше изпаднал в пълна депресия с липса на каквото и да е желание и мотивация. Това хайде, как да е, каквото човек си направи сам... но ме учуди подходът му към собствената му психика. Направих каквото можах да го подкрепя емоционално, акцентирайки преди всичко върху отпускането на психиката, възприемане на нови понятия за свобода и варианти за избор – и логично това свърши работа. Но само за кратко - вместо да продължи да отпуска психиката си и да "присажда" в нея новите шаблони за взаимодействие със света наоколо – той в момента, в който му олекна, отново продължи да насилва себе си и да се вкарва сам в непрекъснатото тичане по кариерната писта.

Точно като алкохолиците. Щом им изчезне абстиненцията, веднага ги влече да се натряскат отново.

Направо не мога да изброя колко хора виждам около мен с пълна липса на мотивация, на представа и на желание да правят нещо в живота си. Пълно отсъствие на идеи, потребности, желания. Изстискани и пресушени като сухари. Телесни обвивки, не хора. И всички кой знае защо смятат, че с едно щракване на пръста има начин да получат мотивация за живот, любима работа, любима жена, любимо хоби. И плюс това да овладеят този велик анти-саботаж, който им гарантира всичко накуп!

За да може ако трябва, дге, за отидеш на работа, то да трябва, дге, да отидеш на работа! И няма значение какво ти е, дали си в подходяща форма, дали тази работа ти понася и така нататък!

И после се чудим къде се е дянала интуицията, къде са отишли желанията, къде се е скрила скапаната мотивация? Ами точно там, много ясно.


Но... Хвала на Исус! И на Йоан, неговия пророк! Нали имаме Анти-саботаж! Нова, супер-ексклузивна, мега-съвременна, върховна европейско-американска разработка в областта на най-новите психотехнологии. Научете се как сами да се наврете в кучи... ушен канал!

Само при нас и само за вас ще разгледаме най-новите техники:

• Как да разрушим последните остатъци на връзки със собствената интуиция!


• Как, дге, да изритаме в кошчето последните остатъци от психично здраве и лично благополучие!


• Как окончателно да съсипем всичко най-светло и чисто в душата си и да се научим тъпо да блъскаме за чичо Сам, с пот на лице, изкарвайки си хляба!


• Как със стопроцентова надеждност да угробим последните огнища на съпротива срещу инфекции и болести, да си удушим сами имунитета и да отгледаме цял букет психосоматични - и не само - болести!


• И още много, много начини да изтерзаете себе си, да смачкате сами психиката си, да изцедите здравето си докрай и да разрушите нервната си система!

Само при нас, на единствения по рода си тренинг Анти-саботаж, окончателно ще забравите какво въобще е почивка! Ще ви научим да блъскате по 28 часа на ден, докато не дойде и не ви тресне чичо Инфаркт!

Бързайте, не се бавете да се запишете - защото се опасяваме, че с такова отношение към себе си ще откинете копитата още преди да ни донесете своите кинти…

Ето затова, скъпи ми Казарил, смятам подобни тренинги за нещо възмутително. Защото ако става въпрос за борба със собствения мързел, така че той да не става хроничен навик, има и по-добри начини. Достатъчно е просто да осъзнаеш полезността на досадните еднообразни неща, които се налага да се вършат понякога. Такива тренинги не те учат да се справяш с рутината, те вместо това ти набиват дисциплината като задължение - и те лишават от каквито и да е собствени насоки за развитие. Ставаш роб на модела, спуснат ти "отгоре" като правилен. И вървиш към сигурния burn-out, от който се ремонтираш после... до следващия такъв.

Лети Тби

Странна история, повечето къси поли при девойки над 15 предизвикват бурна реакция в цялото ми тяло. А уж все пак не е пролет, даже точно накъм есен бие. Не разбирам. Как се нарича състояние, когато ти се иска, но не се получава? Запек или импотентност? Иска ми се да пиша, но не излиза. Творчески климактериум.


Тя беше ниска, леко компактен модел, джобна жена, домашен хентай, аниме за лична употреба. Големи зелени очи, огромни като чаени чаши, в които незабавно ти се иска да пуснеш бучка захар и ги излочиш на една-две глътки. Кристална шнола беше вплетена в кичура чудесни тъмноруси коси, тя свободно се беше отпуснала на леглото и в този момент, о господи, изведнъж направих някакви меко казано притеснителни аналогии: тънката й фигура кой знае защо предизвикваше първи асоциации с рахитно момиченце - закръглен изскачащ задник и леко изпъкнал напред стомах. Къде е вътрешният глас, присъдата на обществената критика? Какво, да не би в мен да се е пробудил педофилът?!

И понеже сега нито съм в състояние да пиша, нито да мисля, ще ви занимавам отново с малко music crap - просто няма как да прескоча това велико достижение на хоровото изкуство. Песента "Лети Тби". Тби, както вероятно се досещате, е една такава малка птичка.

Който от това не се просълзи, просто няма сърце!

Не сте видяли нищо, докато не го видите в HD

World is coming close to an abrupt end. Вижте този рекламен клип за high definition слънчеви очила.

Признавам си, на този клип сарказмометърът ми даде на заето. Бях абсолютно уверен, че това е пародия - едва в последните секунди започна да ми се заражда някакво подозрение, че може да е истина. Оказва се, че това е истинска (!) реклама, имат дори и сайт, където продават тези очила. Като се замисля, това вероятно може да послужи като своеобразна географска версия на теста на Тюринг: мисля си, че ако бях американец, при други равни характеристики (доколкото това въобще е възможно), бих разбрал правилно този клип като реална реклама. Вероятно с такива клипове могат да ловят и чужди агенти: да показват смесица от безумна реклама и клипове от The Onion и да изискват да познае кое е измислица, а кое - реалност.

Православен ъпгрейд

Писнало ли ви е да грайндите със своя елф 80-ти левъл? Писнало ви е въобще от тази смотана раса? Невероятна възможност - даваме ви шанс да се ъпгрейднете до архиерей 80 левъл и да съберете цял куп чудесни артефакти (виолетова калимявка за повишена издръжливост, нагръден кръст (+12 spellpower), стихар на могъществото — и много други!

Руската православна църква в близко бъдеще вероятно ще стартира нов мисионерски проект. В канцеларията на Московския патриархат е постъпило предложение да бъде разработена компютърна програма за изучаване на основните закони на християнството. Според замисъла на нейния автор, към каноните на православието потребителите ще се приобщават под формата на игра-симулатор по подобие на знаменитата Sims или Lineage.

Прогресивните представители на Руската православна църква са намерили още един възможен начин да привличат младото паство.

Infox.ru научи, че за разглеждане в канцеларията на Московския патриархат вече е внесено доста радикално за РПЦ предложение: да бъде създаден нов просветителски проект под формата на компютърна игра. Авторът на идеята не одобрява конкретната дума "игра", смятайки, че неговият проект има коренно различни цели.

Новата компютърна програма, ако създаването й бъде одобрено от патриарха, ще позволи на потребителите в познат формат – подобен на известната игра Sims – да усвоят живота по десетте заповеди.

Нов път към паството
Смелата идея да се използват методите на компютърните игри за мисионерски цели хрумнала на монаха от РПЦ Максим, който сподели с Infox.ru подробности за замисъла си.

Връщайки се веднъж от командировка в Уляновск, той подхванал разговор със съседа си по купе. Той му се оплакал, че православната църква е прекалено консервативна и прави твърде малко за привличането на младежта. Монахът Максим неочаквано намерил съмишленик. След няколко часа подобен неофициален разговор се родила основната идея: нужен е някакъв онлайн-проект, който, използвайки същите психологически и технологични методи като игрите, да спомогне за по-лесното и увлекателно запознаване с основните закони на християнството, за правилата и традициите на православната църква.

Няколко месеца монахът Максим оставил идеята си да узрее, съветвал се с архиереи и свещеници и през юли отправил прошение до патриарха, в което изложил същината на проекта.

Църквата онлайн
Според замисъла на автора, потребителят създава своя персонаж: избира пол, възраст, външен вид. По-нататък този персонаж под управлението на своя "собственик" се развива от ниво на ниво. Участникът на проекта има възможност да изгражда светски живот на своя герой, базиран на 10-те заповеди, като с положително поведение се печелят поощрения, а неправедните постъпки водят до известни лишения.

Героят може да избере път на развитие и в църковната сфера: женските персонажи могат да стават сестри, монахини или игуменки на манастири, мъжете – семинаристи, свещеници, епископи и така нататък.

"Младежта така или иначе си прекарва времето във виртуалния свят, по-добре ще е, ако вместо да се учат да "стрелят и убиват", да се развиват в духовна насока", — пояснява монахът Максим.

Освен "основното поле" обучаващият проект (авторът избягва думата "игра") предвижда и куестове: пътешествия в библейските времена, в древен Йерусалим, Галилея, по местата на проповедите на Апостолите, в древна Рус. "Отделен куест може да бъде направен като участие в богослужение — за изучаване на литургиката и църковния устав", — споделя плановете си авторът.

Същевременно той се съгласява, че към реализацията на идеята му би трябвало да се подходи крайно внимателно, за да се сведе до минимум рискът от светотатствено отношение към Църквата и нейните светини. "Много е важно акцентът да бъде върху това, че този проект няма нищо общо с реалния живот на Църквата. Тоест наличието на статус в онлайн-проекта говори само за това, че човекът е получил доста голям багаж от знания, но в никакъв случай няма каквито и да е свещенически степени. Освен това е много важно да се внимава в проекта да не бъдат показани църковни тайнства. Това може да бъде оценено като светотатство. Във всеки случай, независимо че проектът е интересен и нетипичен, необходимо е да се взима предвид степента на сложността му – важно е да бъдат предвидени всякакви негови последствия и да се подходи много отговорно към реализацията му", — обяснява авторът.

За контрол над разработката на проекта изобретателят на ноу-хауто предлага да бъде създаден нещо като попечителски съвет, куриращ проекта. "Не претендирам за каквито и да е авторски права", — казва монахът Максим. — "И не желая ръководството на този проект, пък и вероятно не бих могъл да го реализирам. Това трябва да бъде човек от една страна авторитетен и сериозен, а от друга – имащ прогресивни възгледи. Например такъв човек като епископ Меркурий (председател на Синодалния отдела по религиозно образования и катехизация — б.авт.) или Владимир Легойда (председател на синодалния информационен отдела на Московския патриархат — б.авт.)".

Монахът Максим е уверен, че при качествена реализация проектът му ще бъде интересен и полезен за най-широка аудитория – от ученици до семинаристи.

"Разбира се, това е скъпо струващо занимание," — признава монахът Максим. — Но аз вече говорих с някои фирми-разработчици (включително и големи руски) и инвеститори – има желаещи да се заемат с него. За инвеститорите този проект представлява не само търговски, но и имиджов интерес".

Остава само да се изчака официален отговор от канцелярията на патриаршията. Според монаха Максим, проектът вече е разгледан от информационния отдел на РПЦ. Във всеки случай за превръщането на идеята в готов продукт ще бъде необходима поне половин година.

/Facepalm

Шанс

Седим един до друг. Тя и аз. Седим. Тя мрачно гледа в земята. Аз през дима на цигарата - към небето.

Седим. Паузата се точи цяла вечност. Думите не се подреждат в роман. Трябва, трябва да започна. Трябва да кажа… Трябва… Не се получава. А тя чака… Дава още един шанс. И още един... Тя мисли: "Сега той ще каже, сега ще го направи - и всичко ще бъде отново като преди". А на мен не ми се иска да бъде като преди. Иска ми се да бъде другояче. И гледам далеч-далеч, където завършва площадът и започва улицата. И даже още по-нататък. Там, където стои опърпана панелка. Гледам балкона на третия етаж. Откъдето дебела лелка, облегнала се на перилата, гледа минаващите коли и хората, които се опитват да се надпреварват с тях. Дебелата лелка заема всичките ми мисли. Погледът й от висотата на нейния балкон и от далечината на изживяните години.

Седим. И аз чакам тя да стане и да си отиде. Или да започне да ме обижда. Или да се разплаче. А тя чака мен. Търпеливо. Тихо. Чака, за да ме вземе със себе си и да ме отведе в тихия щастлив живот. А аз още не съм го разбрал. Още не съм пораснал. Все още ми трябва време. Защото разбирам щастието по мой си начин, и за да стигна до нейното щастие, е необходимо да направя голям завой. Нужни са ми години, а имам само минути.

И в края на краищата тя става. Хвърля ми последен поглед. В него е стаена дълбока обида. Тя се обръща и си отива. Отива си, за да стане щастлива. Защото е родена за това. Защото го е заслужила. Отива си - и заедно с нея си тръгва и моят шанс. Шанс, който не познах и никога няма да позная. Може би ще се срещнем отново. НЕ. Непременно ще се срещнем. В тъмна нощ. Когато аз ще се напия и ще дойда при нея. Да кажа това, което не казах сега. Но тогава ще бъде вече твърде късно. А сега ми остават само няколко метра тичешком. Но за да пребягам тези няколко метра, ми е необходимо да преживея няколко години.