Sympathy for the Diablo

Седя, слушам пълния саундтрак на Diablo и си припомням едни велики времена, когато потроших цяла армада мишки с това чудо на Blizzard. Дължа този спомен косвено на Монологъра, който ме върна в младостта. Благодаря, човече, бях забравил колко време съм оставял играта на пауза, за да се наслаждавам на тази невероятна музика. Впрочем май е време да поизвадя диска от архивите и да си припомня онези времена.

Покрай това не мога да не пусна един зверски отегчителен rant за това, че Diablo-то напоследък не отива на добре, който от бая месеци ми се валя из черновите. Той беше оставен с идеята да го пусна, когато окончателно тройката излезе, но... като гледам развитието на нещата, не ми се и мисли на какво ще заприлича в крайна сметка. Язък за надеждите. Абе нали знаете какво разправяме ние, старите хора - нищо вече не е както някога :)

Чудя се останал ли е вече някой, който още да помни първото Diablo. Аз се смятах за кораво копеле, но честно казано имаше моменти в него, в които душата ми се набутваше в петичките. Там по идея нямаше respawn, ако си се сейвнал, добре, ако не, просто си мреш и толкоз. И това определено си имаше значение - измираш в диви писъци, всичко, дето с толкова зор си го събирал от бая време, се пръсва наоколо и знаеш, че никога повече няма да го видиш. Плюс изобилие от разфасовани трупове къде ли не, стаи, пълни с кървища, полуголи сукуби и набодени на кол трупове. Отвсякъде погледнато Diablo I си беше здрава страшилка, докато DII просто го раздаваше лежерно. И като сега ми разправят колко супер ще е третият Гявол, просто се чудя накъде той ще поеме.

Простичка съпоставка: първата част - една църква, един град, плюс подземията. Развитие на събитията - почти непредсказуемо, абсолютно никакви получени наготово умения, развиване на магиите чрез книги (тук книжните плъхове като мен ликуват). Докато не минеш поне веднъж цялата игра, куестовете ти остават в мъгла - а на случаен принцип ти пускат и допълнителни. Отделно знаменитият Касапин, който цъфва още на второто ниво и те прави да си говориш сам, абсолютно неготов за подобно чудо. Абе, това чудо си имаше АТМОСФЕРА. Самият финал си беше култов и шокиращ, и кефеше зверски.

Сега да вземем DII - няколко града, при това доста безлични - всеки оформен в самостоятелен стил, с характерна музика и прочие. Ако изключим Durance of Hate - левъл дизайнът е направо банален. Нямаше дори достатъчно затворени пространства, където да знаеш, че няма мърдане, и че гадовете са те хванали натясно. Предварително знаеш какво те очаква, казват ти: "Андариел е в манастира, убий я". Не само няма изненада, няма и тръпка. Изключваме Дуриелчо, който по изключение цъфва абсолютно изненадващо, след като са ти пуснали мухата, че "Тал Раша е ей там" и за нула време те прави да си говориш сам и да търчиш като ненормален. Да, и някъде около Древните клаустрофобичното усещане беше същото, не мога да го отрека. Това им го признавам, тук имаше поне част от тръпката от първото Diablo, но след това отново всичко си започваше постарому.

В двойката уменията са вече предварително зададени за съответния клас, няма го кефът да откопаеш библиотека в някое затънтено подземие и да бучнеш още една магийка в колекцията - или да качиш някоя от съществуващите. Развитието на въпросните умения става по твой избор със всеки левъл. Тъпо и омръзващо. За гадорийките няма какво да говорим - Diablo II си беше отвсякъде мейнстрийм, практически отсъстваха голотии, и почти нямаше черва и разфасовани трупове, особено на ниските нива на трудност. Кофти, защото в гоненето на рейтинг за по-широка аудитория се изгуби именно онова усещане от оригинала.

Да, признавам, мултиплеърът онлайн и PvP си ги бива много повече в двойката, но без creepy усещането от първата част кефът просто отсъства. А и в сингълплеъра си личеше как някои места са правени за повече от един играч - и с определени класове бяха почти неминаваеми без помощник поне с твоя левъл. А за количествата грайнд, за да качиш поредния левъл, просто не ми се говори - омръзва адски бързо.

Сори, че ще го кажа, но Diablo III няма как да не е същото. Може да пипнат игровата механика, може да балансират уменията, да разхубавят в голяма степен средата и да набучат колкото поискат полигони. Просто тръпката вече няма да е същата - времената се промениха и усешането за шок, което оставяше Гяволът, няма да се появи повече. Това би го направило твърде нишов продукт, така че за масови продажби и популярност вместо него ще доминира духът от втората част. Който, да ме извинявате, ама хич не ме кефи. Надявам се пичовете от Blizzard да имат достатъчно акъл да не прецакат нещата още повече, а само бих се радвал, ако върнат поне част от някогашните гадорийки, особено с леко порнографския привкус. Но не се надявам някога тройката да се осмели да пусне нещо наистина в духа на оригинала - просто няма да получи заветния рейтинг и директно ще бъде забранена.

Та чакам да завършат D3, но... тръпката при мен си остава там някъде, в Тристрам.

Ако и вие като мен сте от старата гвардия и ви липсва старото чудовище, дръпнете си ей този убийствен мод - и набързо ще видите как нищо не е такова, каквото си го спомняте. Едва сега, като се разрових, попадам на него. Естествено, изисква инсталация на оригинала или експанжъна, но няма да имате проблеми да ги откриете по торентите. И логично можете да забравите за старите герои, в случай че още си пазите сейвовете (при мен те са записани на няколко места, гъчкани с уникални предмети :) Тръпката обаче от Hell mod-а е просто невероятна - въпреки че от оригиналната игра са минали повече от 10 години...

Samsung UltraTouch - уникално вирусно клипче

Въпреки че отлично съзнавам, че това клипче е създадено именно с тази цел, този път просто не мога да се сдържа да не го пусна - заради ироничните моменти, скътани тук-там из него. Плюс това, ако си падате по симпатични животинки, също ще видите разни пухкави любимци практически във всеки кадър :D

Междувременно вече е официално: НЕ КУПУВАЙТЕ Nokia 5800 XpressMusic. Конструктивните дефекти на високоговорителя са доказани, официално изявление от фирмата обаче не се очаква, нито ще има кампания за изтегляне от пазара на телефона. Елдар Муртазин предполага, че вероятно ще ремонтират до трета поредна повреда телефоните (ако дотогава гаранцията не е изтекла), след което ще връщат парите на миналите се да си вземат първия финландски сензорен телефон. Ако не искате проблеми на главата си, стойте настрана.

Изненадка за почитателите на Palm

Лично аз не съм чак толкова вманиачен по новата WebOS на Palm, около която се вдигна много шум - просто идеята всичко да е базирано на XHTML и CSS не ме блазни толкова. Тормози ме споменът на какво нещо можеше без особен зор да бъде направен Windows 9x, където също тези технологии бяха достъпни за употреба - и потенциалът за мръсни хакове. Засега обаче това е само в областта на теориите.


Важното в случая е, заради което и пиша този пост, е че ако ви е досърбяло да си поиграете с интерфейса на WebOS, а не ви се чака, някои хора са ви решили проблема. Просто си взимате стария Palm (е, може би все пак не чак толкова стар!), инсталирайте върху него това нещо и разцъквайте на воля. Разбира се, това не е пълната ОС, а само емулатор (при това платен!), но за любопитници като мен и пробната версия е достатъчна.

I've Loved You So Long

В навечерието на Оскарите не можах да се сдържа да не изгледам и другия голям пренебрегнат претендент за академична награда - "Отдавна те обичам" на Филип Клодел. Въпреки очакванията на мнозина, той дори не бе номиниран за Оскар за главна женска роля - и остана почти толкова незабелязан у нас, колкото и Happy-Go-Lucky. Филмът е крайно тежък и в изследването на вината и изолацията отива дори още по-далеч от "Четецът", което не съм смятал, че е възможно. Що се отнася до самата Кристин Скот Томас, тя прави просто титанична роля, при това много далеч от традиционното си амплоа.


Доколкото голяма част от фабулата се крепи на тайната около случилото се някога, ще се постарая тук (по изключение!) да спестя спойлъри. И тук, както и в Rachel Getting Married (за която ще си говорим някой друг път - и номинацията за която ми е трудно да преглътна, след като съм видял това), имаме жена, излизаща от... хайде да го наречем "институция", и завръщаща се в семейство, което не се радва особено да я види. С това обаче като че ли се изчерпват всички прилики; извън тави предпоставка филмът продължава в съвсем друго русло и акцентира върху дистанцията и защитната позиция, която героинята запазва спрямо останалите, около това колко е трудно човек, който е преживял подобно нещо, отново да заживее нормален живот. Заключителните думи "Тук съм" имат повече от един смисъл, и звучат като констатация на завръщането към живота - и своеобразното изкупление на стореното преди години.


Самата предистория се разказва постепенно, преимуществено с думите на самата главна героиня - и това от време на време натежава. Разказът тече бавно и мъчително, и въпреки че в контекста на трагичните събития това изглежда уместно, поне в началото зрителите ще имат доста големи трудности да се асоциират със ставащото на екрана - то изглежда някак празно, почти неемоционално. Това не е случайно - тежките емоции са запазени за по-нататък и реално катарзисът е прехвърлен в последните минути, когато се разкриват много неща - както за случилото се някога, така и за взаимоотношенията между две сестри, които винаги са били привързани една към друга. Ако очаквате флашбекове или демонстриране на самата история в кадър, ще останете разочаровани. Всичко е поднесено единствено като размисъл и спомен, емоция и страдание. И да, за разочарование на мъжете, сълзите в този филм се леят на потоци.


Филмът е много "женски", изпълнен с много емоция и тъга. На моменти е дори твърде съзерцателен и пълен със намеци, но поне на мен това ми допадна изключително много, доколкото аз самият съм привърженик на казването на болезнените неща по възможно най-деликатния начин. Поучения и морални присъди няма, така че на зрителя е оставена преценката на миналите постъпки - а най-важните неща стават известни едва накрая. Едва тогава се разкриват мотивите за постъпката на Жюлиет преди 15 години, за което тя оттогава до този момент така и не е търсила оправдание.


Към това се добавят няколко чудесни епизодични герои - особено колегата на сестра й в университета, който демонстрира очевидна симпатия към нея въпреки тъмното й минало, и полицейският офицер, който изключително добре разбира от собствен опит до какво води изолацията и самотата. С тези епизоди са свързани и няколко твърде болезнени сцени, които изгледах буквално с желанието да спра филма и да го изоставя - толкова мъчителни са. Има например една безмилостна ситуация, в която на официална вечеря домакинът настойчиво разпитва къде е била героинята през тези години, пускайки целенасочено провокационни фрази, съзнавайки, че едва ли ще получи отговор. А когато накрая го чува, истината е посрещната с изпълнен с неверие смях...


Реално целият филм се крепи на ролята на Кристин Скот Томас, така че ако тя не играеше така убедително, вероятно сюжетът би бил откровено скучен. Изпълнението й е по-добро от всичко, което съм виждал като роли от нея досега, и със или без Оскар, със сигурност ще остане запомнено задълго. Колкото и добра да е поддържащата ролята на Елза Зилберщайн, тя само осигурява основата, на която да блесне главната героиня. Режисурата на Клодел е уверена, и въпреки донякъде насечения и на моменти откъслечен разказ за миналото, плюс някои очевидно съзнателно внесени моменти в историята, които звучат леко фалшиво, успява да задържи вниманието - и силно да ангажира емоционално - през цялото време, държейки зрителя на моменти на прага на нервен срив.

"Отдавна те обичам" е просто задължителен за гледане - най-малкото заради една от най-невероятните роли на Кристин Скот Томас от "Английския пациент" насам, както и заради впечатлявашия режисьорски дебют на Клодел, който иначе е известен основно като писател. Реално той е и автор на сценария - и познава нещата отвътре, доколкото реално работил като преподавател във френски затвори в продължение на над 10 години. Сценарият все пак осезаемо куца и от време на време залага на откровен мелодраматизъм, но финалният катарзис и невероятното изпълнение на Кристин Скот Томас компенсират тези недостатъци и правят още по-неоправдана липсата на номинация за "Оскар" за главна женска роля. Макар и не шедьовър, филмът провокира доста размисли за тежестта на човешките постъпки - и за трудността да продължиш напред след години на затваряне в себе си.

На моя приятел Роршах

Някой да вярва в биометрични проверки?

Производителите на лаптопи са идиоти. Не, наистина. Съдете сами: виетнамци без особен зор са преодолели биометричните защити на лаптопите на Lenovo, Asus и Toshiba. Как ли? Ами просто като са показали пред камерата... снимката на оторизирания потребител. И доколкото в компютрите на тези производители биометрията се използва като заместител на паролите, всичките данни са като на длан.


Е кажете ми сега, за това ли бяха инвестирани милиарди в биометрични технологии?

Миков така и не се научи да губи

Бях се зарекъл да не пиша скоро за политика, но днешната изява на МВР-министъра Миков ме вбеси до степен да наруша самоналожената си цензура на тази тема. Наглостта на ченгетата продължава - след толкова упоритата борба срещу безконтролното "слушане" на Интернет, сега въпросното лице Миков призовава парламента отново да преразгледа решението си. Защото, видите ли, ако не ни дебнат всички, щяла да се изгуби "оперативност".


Че МВР няма как да е доволно, че прослушването на Мрежата в крайна сметка попада под параграфа на закона за СРС и изисква прокурорско разпореждане, е много ясно - но все пак очаквах да са се научили да губят с достойнство. Тц, братоци, тия няма да кротнат, докато не ги изгоним оттам. Не съм за драстични мерки, но май е време за нови протести, плюс - ако успеят да прокарат отново корекции, за да ни слушат безконтролно, и за дело в Европейския съд.

Аз самият имам известни резерви по отношение на някои от параграфите в приетия текст, отнасящи се до т.нар. "компютърни" престъпления, но като цяло все пак приемам решението на депутатите за приемлив баланс между многото, което ни се искаше, и многото, което и сега му се иска на МВР. Кой ще надделее, не знам, но утре със сигурност ще следя съботния "Сеизмограф", където Бого ще напрегне мишци срещу главсека на МеВеРе-то. Светла П. със сигурност ще приглася на властта, но се надявам поне да се чуе защо това, което иска МВР, е прекалено.

P.S. Който го вълнува, вече съм щастлив притежател на нов служебен лаптоп - Toshiba Satellite L30. Мудничък, но пък си работи от контакта като слънце. Батерията пак е мизерна (избутва с много зор към час и половина), но след разпадащия се Asus всяка по-читава машина е добре дошла. А, и с изваждането на данните не се получи особено - оказа се, че трошката лъже здраво за това колко минути живот й остават - и ме отряза още на десетата минута. Нейсе, важните неща ги измъкнах.

P.P.S. Колегите позорно ме метнаха, че тъчпада не работел. Ако бяха загледнали в BIOS, щяха да се убедят, че просто е деактивиран оттам. Обаче аз като роден гений се усетих едва няколко часа по-късно :)

Теслата... дръжката!

Теслата от петък 13 (въпреки че принципно не вярвам в него) все пак ме догони. Трошката, наречена Asus L4H, за проблемите си с която писах преди време, отдаде окончателно богу дух и вече няма да може да може да работи на каквото и да е друго освен на батерии до второто пришествие. Което не би ме вълнувало особено, ако в нея в момента не се намираха около 10GB филми и данни...


Та сега съм изправен пред дилемата как да измъкна това от нея. Филмите принципно могат да се дръпнат пак, така че не е болка за умиране, но... не върви някак си да връшам трошката на шефа с подобно съдържание в нея. Флашка от около 4GB е налице, така че мога да се пробвам да ги измъкна, но пък нямам DVD записвачка, а ако пиша всичко на CD-та, това ще отнеме поне 10 часа (които просто нямам). Батерията ще издържи около 40 минути, след което, ако данните не са извадени, единственият начин това да стане ще е с отвертка в ръка.

Някакви идеи, anyone?

12 мегапиксела в телефон?!

Или Sony Ericsson са луди, или светът се е променил необратимо. Току-що в първите часове на Mobile World Congress новината вече изгърмя - докато Samsung отложиха анонса на своя 12-мегапикселен апарат, Sony Ericsson направиха немислимото - представиха своя телефон дори без индекс и сериен номер, само с кодовото му име (Idou). И не сте прочели погрешно - това все пак са си 12 мегапиксела, плюс ксенонова светкавица и Symbian OS. А, да, за малко да забравя - и 3.5-инчов широкоекранен сензорен дисплей BRAVIA!


Иска ми се някой да успее да направи няколко снимки с това нещо, за да се убедя, че снимките няма да са прекалено шумни. Все пак кроп-факторът при устройство от рода на телефоните е толкова огромен, че 12 мегапиксела все пак звучат твърде много. Или Sony Ericsson все пак имат някой допълнителен скрит коз? Мамка му, шефе, копеле тъпо, що не ме прати в Барселона бе, кретен такъв?!

Frozen River

Искрено си признавам, че подцених този филм. При наличието на толкова сериозни претенденти за "Оскар" дори самата история в основата на Frozen River ми изглеждаше прекалено обикновена. Така че се радвам да поправя грешката си, като ви запозная с това изключително добър нискобюджетен филм, който макар и в по-голямата си част да е необичайно мрачен, определено заслужава внимание. Особени изненади в сюжета поне за привикналите с американското независимо кино няма, но това с нищо не разваля усещането; реално филмът се държи изцяло на много стабилна режисура и невероятно добри актьорски изпълнения (особено това на Мелиса Лео), както и на силното послание.


Не се съмнявам, че този филм ще стане любим на много нашенски доморасли феминистки; клишето е налице - имаме съпруг, пристрастен към залагането, който изчезва с последните пари за новата "къща" на семейството (реално и едното, и другото е просто каравана, но това не е от такова значение). Оттам нататък самотната майка ще се бори като лъвица за децата си и ще извърши неща на ръба на закона, само за да не ги остави на произвола на съдбата. В търсене на изчезналия съпруг жената попада на колата му, която е взета от индианка от местния резерват, занимаваща се с трафик на нелегални имигранти. След първоначалния конфликт в крайна сметка двете ще тръгнат по опасния път през ледената пустош, за да изкарат пари за доброто на всяка от тях - без значение дали това е редно, морално или законно. Докато накрая нещата очаквано се объркват...


И все пак в голямата част от филма феминистката нотка е само основа за безмилостния анализ на какви жертви са способни отчаяните родители заради децата си. Косвено, без морални оценки, са засегнати много от актуалните болни проблеми на Америка и глобализиращия се свят - трафик на хора, хазарт, трудова експлоатация на имигрантите, социално неравенство, икономически трудности и какво ли още не. Сценаристката и режисьорка Кортни Хънт, без да морализаторства, успява да разкаже притчата за тежестта на лесните пари необичайно убедително и въздействащо за дебютант. Като се има предвид, че двете ключови роли се изнасят от практически непознати актриси, постижението й изглежда още по-добро предвид не твърде оригиналния, но все пак убедителен сюжет.


Има няколко ключови момента в цялата история, които предизвикват неизбежни сравнения между това как функционира иначе затвореното локално общество в индианския резерват и съответно в "цивилизована" Америка. Единствено от нежелание да ви разваля удоволствието да ги забележите сами няма да ги анализирам кадър по кадър, въпреки че те са напълно достойни за това. Вниманието към дребните детайли и пръснатите в неочаквани моменти от филма оставащи зад кадър късчета от предисторията засилват усещането за почти документален филм, посветен на цената на опитите да запазиш гордостта си, когато си стигнал дъното - и на прекрачването на закона (с неизбежните последици от това), когато това е станало единственият възможен избор.


Не винаги съпоставката с други филми е уместна, но тук картината на бедността е далеч по-осезаема, отколкото например в "Беднякът милионер"; някак си това се дължи на факта, че я виждаме в едно смятано за цивилизовано общество, където подобна мизерия би трябвало отдавна да е изчезнала. Това не е приказка и това личи отдалеч (и вероятно ще подразни мнозина). Красноречив е фактът, че за сметка на филма на Дани Бойл Frozen River така и не бе номиниран за "Оскар" за най-добър филм и си остана само с две номинации без твърде големи шансове за статуетка - за оригинален сценарий и главна женска роля. Иначе филмът има достатъчно номинации и награди от по-малки фестивали, но някак си демонстрирането на този аспект на "страната на неограничените възможности" е твърде болезнено, за да получи мейнстрийм награда.

Иска ми се да добавя още нещо, но не мога да намеря подходящите думи. Просто задължителен за гледане, особено ако харесвате филми, които не раздават присъди с лека ръка. Макар да не е с мащаба например на "Четецът", той провокира достатъчно размисли, които да оправдаят гледането му, а финалът в крайна сметка ви оставя удовлетворени - той не е нито тъжен, нито весел, а точно такъв, какъвто би трябвало да бъде.

1234567890

Докато всички лукови глави празнуваха симбиозата между бутилката и презерватива и новия стил на писане на валентинки, в нощта на петъка срещу събота, около час и половина след полунощ (01:31:30, 2009-02-14), настъпи чудесен миг по летоброенето на POSIX - 1234567890 секунди от началото на Unix ерата.


Логично и аз щях да го проспя, ако не бяха познати отвъд океана, които ми пратиха по пощата линк към този сайт. За съжаление купон в София нямаше, най-близкият изглежда е бил в Слатина, Хърватия. Още един повод да надигнем чашите, тъй че... хлъц! наздраве.

А ако изведнъж ви е обхванало неудържимо желание да се сдобиете с часовник, който показва времето в този изключително лесно разбираем формат, Wired има идея за вас :)

Зарязани Валентиновци

Не съм Валентин. Но пък не съм и Трифон. Зарязан съм, но това е преди толкова време, че вече не се брои. Пиян съм, но не от любов...

От доста време ме дразни упоритото противопоставяне на единия празник на другия, знам че и тази година поне една сюрия блогъри ще се изпишат по този въпрос, пенявейки се защо изобщо у нас се празнува католически празник. Други ще ругаят "пияниците", които вместо да се занимават с любовта, наблягат на чашката.

Доколкото аз си падам малко по средата - нито пия, нито по жени ходя, май би трябвало да ми е безразлично. Но не ми е съвсем - смятам всеки празник за добре дошъл, още повече когато комбинира толкова приятни неща като пиянство и разврат. За жалост май Марфа е обобщила още преди година почти същото, което смятах да ви кажа в момента, така че... вдигайте чашите и не забравяйте да слагате на гърлото на бутилката презерватив. Щото знае ли човек...

Наздраве... хлъц! И някой да каже там на онзи Илия да спре да гради, че не успяваме да разграждаме.

Съвършеният дамски Sony Ericsson

Много добра гавра с дизайна на единия от новите Sony Ericsson камерафони.

Обама е новият джедай, Скайуокър ряпа да яде

Не, тази гениална фраза не е моя, тя е на... Джордж Лукас. Изречена е в интервю пред сп. "Politico", в което Лукас сравнява шансовете на Обама и Люк Скайуокър да спасят света. Ако си позволя дословен цитат, "при състезание между Люк и Обама, новият американски президент категорично печели, дори и без лазерен меч".

Не намирам Силата в себе си да коментирам подобна гениална мисъл; съжалявам, но тя е отвъд пределите на това, което съм способен да проумея.

За потреблението и зелената трева наоколо

Една приятелка по моя молба в рамките на тази седмица си направи списък на всички опаковки, които е изхвърляла в кофата за боклук. Пресмятането на средствата, които в този случай отиваха на вятъра, се правеше изключително лесно.

- Имай предвид, - предупредих я аз, - средно цената на самата опаковка е от 10 до 25% от цената на стоката. За да не получиш припадък, вземи минималната стойност – 10%. НО! Ако името на тази стока поне веднъж си чула в реклама по телевизията, веднага добави към тях още 30%.
- Че защо?
- Ами защото! А ти какво мислиш, кой плаща рекламната кампания? Ти си я плащаш. От твоя джоб. Това се нарича "бранд", марка. Ти купуваш не бонбони, а билет за "света на сладкия живот". Не мляко, а весел живот, защото "веселият млекар весело живее". И не искам да те разстройвам, но парфюмерите казват: "Ние продаваме не крем, а надежда". Защото прекрасно знаят, че красивата кожа зависи от храненето, съня и въздуха, а бръчките се изглаждат само с ютия. А не с красиви кутийки с екстракт от какаду.

Затова не шмекерувай и смятай честно. Време е да научиш колко плащаш за боклук...

Твърде интересна и познавателна статия, която ще ви отвори очите за доста неща в съвременното потребителско общество, които сте подозирали несъзнателно, но изречени на глас, звучат просто шокиращо. Не по-малко фундаментални са останалите постове от същата поредица, които ще откриете като линкове в края на горния текст. Оригиналният материал е на руски, ако някой има затруднения с разбирането, отпишете се в коментарите, ще го преведа. Макар че според мен всичко си е ясно и без превод...

The Reader

Стивън Долдри никога не е правил леки филми. Предишното му оскароносно творение - "Часовете", дълбаеше в мрачните кътчета на женската психика и съдбите, преплетени от една книга. И тук е намесена книга - пряко, доколкото The Reader (как ще го преведат нашите маркетингови гении, не знам, но "Четецът" звучи прекалено сухо) е екранизация на нашумял немски роман - но и косвено, защото главният герой в по-голямата част от филма чете. Много. И все класически книги.


Предупреждавам, няма да ви пестя спойлърите, така че ако ви вълнува развитието на сюжета, което (не твърде изненадващо) тук не е главното, не четете нататък. Освен това, противно на очакванията на мнозина, това почти не е филм за нацизма, въпреки баналния анонс, който се крепи изцяло на сюжета, пропускайки другите аспекти на историята. Филмът е мъчителен - и в нито един момент не дава лесни отговори, не спестявайки на зрителя многото дилеми в областта на вината, морала и закона. Въпреки че сценарият е на Дейвид Хеър, тук филмът е твърде далеч от конструкцията на театрална пиеса - и успява да постигне почти невъзможното. Вярно, не за всеки - ще има немалко хора, които просто по предубеждение няма да намерят сили в себе си да съпреживяват случващото се с бивша надзирателка в концентрационен лагер. Дори когато тя е изиграна така блестящо от Кейт Уинслет, която се сраства с героинята си до такава степен, че в един момент просто забравяш, че гледаш актриса.


Сюжетът е колкото провокационен, толкова и банален - на 15-годишно хлапе през 60-те години му призлява, намира го трамвайната кондукторка и му помага да стигне до тях. Преболедувайки, младият Михаел отива да й благодари за това, което е направила за него... и след кратки перипетии, както се казва в един циничен анекдот, й благодари многократно - в продължение на цяло едно лято. Първо само правят секс, а от един момент нататък стигат до странното споразумение той да й чете, преди да стигнат до страстни изблици между завивките. Той се влюбва все повече, тя остава почти до края все така затворена и потайна, реагирайки нервно дори когато той я пита за името й (Хана). След като от трамвайното депо й предлагат повишение, тя си събира багажа и тихомълком изчезва, оставяйки младежа с разбито сърце.


Минават години, и Михаел става студент по право. И... на семинар, по време на посещение в съда, вижда отново Хана. Като подсъдима; по време на войната тя е работила в нацистки концлагер като надзирателка и носи вина за смъртта на много хора. Шокът е невероятен - жената, която е обичал, се е оказала чудовище; и дори и след толкова години, тя все още не осъзнава мащабите на това, което е извършила. Младежът е разкъсван между старите си чувства, моралните устои и мисълта, че знае нещо, което би могло ако не да я спаси, то поне да намали присъдата й. Той знае защо тя го кара да й чете, защо дори в ресторантите тя оставя на него да избере, не четейки менюто, както и защо тя напуска работа в момента, когато й бъде предложено повишение. В крайна сметка той премълчава това, което знае, а Хана получава доживотна присъда.


Отново минават години, и съвестта на вече порасналия Михаел не го оставя на мира. Прибирайки се в къщата на родителите си, той попада на книгите, които й е чел някога, и решава да й ги изпрати - под формата на магнетофонни записи. С години той й изпраща нови и нови записи, докато накрая тя взима от библиотеката на затвора една от книгите и започва да се учи... да чете. И да му пише. Наближава моментът на освобождаването й след 20 години затвор, и той се оказва единственият, който още поддържа контакт с нея. След мъчителна среща в затвора те се разделят, за да не се видят никога повече. Тя му възлага последна не по-малко болезнена задача - да бъде неин пратеник пред единствената оцеляла жертва от лагера. И да намери покой за себе си... и може би за нея, такава, каквато е в неговите спомени.


Филмът преминава през чисто немската вина за Холокоста, като отива доста по-далеч, акцентирайки върху общочовешката вина - тази за изборите, които правим в някой миг, а те се оказват необратими. Не се търси оправдание за миналите грехове - напротив, в известен смисъл по-малко виновните дори понасят по-голямата вина, а накрая дори и в отвъдното им е отказано опрощението, което според жертвите не са заслужавали. Защото Хана не е станала надзирателка в лагера по убеждение, а защото заради същата срамна тайна така и не е можела да стане друго в онези години. Това не оправдава извършеното от нея от морална гледна точка, но за пред закона вероятно би имало значение, ако Михаел не бе запазил тази тайна за себе си. На свой ред той като възрастен не успява да се избави от вината, че във важен миг е решил да не окаже помощ, когато е могъл да го стори. Когато в края на филма Михаел разговаря с последната оцеляла от лагера, тя на свой ред отвръща със същата студенина, дистанцираност и ожесточение. Много от думите в този последен диалог са решаващи за разбирането на целия филм, за цялостното му общочовешко послание. Надявам се да го откриете сами - нямам желание да ви го поднасям на тепсия.

Дали филмът ще получи заслужен "Оскар"? Надявам се поне това да се случи с Кейт Уинслет. Изпълнението й е невероятно, и със сигурност достойно за награда. Може би и сценарият също заслужава награда. Съмнявам се обаче американската киноакадемия да преодолее предразсъдъците си и да му даде статуетките за най-добър филм или най-добър режисьор. Макар че само бих се радвал да бъда опроверган. Филмът определено заслужава да му отделите внимание, но само ако можете да подходите към него без предразсъдъци - и без да раздавате предварително морални присъди.

Евтините ноутбуци не винаги са това, което са

Тези дни четох за 10-доларов ноутбук, наречен Sakshat, разработван от индийска фирма по поръчка на властите. Логично беше да съм скептичен, като се има предвид, че в съобщението се обещаваше устройство, което да бие така мечтания OLPC както по цена, така и по функции, разполагащо с 2GB вградена памет (SSD), LAN и WiFi.


След като устройството бе най-после демонстрирано, се успокоявам, че песимизмът ми е бил основателен. Историята се оказа малко като "не били компютри, а компоти": Sakshat е само устройство за съхранение на данни, което може да бъде свързано към съществуващ лаптоп, и при това то струва не $10, а около $30. Създателите му претендират, че вероятно това ще спомогне за създаването на 60-доларов лаптоп в неуточнено бъдеще. Остава само да благоволят да ми обяснят откъде накъде подобно устройство е било лансирано като лаптоп?!

Не искам да съм черноглед, но хайде това второ поколение OLPC да се появи наистина, а?

Търсения, том II (преработено и подобрено издание)

Кой можеше да предположи, че именно Slumdog Millionaire ще се окаже именно това, което ще зариби толкоз много юзъри? Започвам обаче да симпатизирам на инициативата на Ники Маус да се въведе стандартизирана транскрипция. То не бяха bednakat, bednakit, bedniakat, bednqkat, bednqkut, bednyakat, bednyakit плюс няколко кирилски модификации, включително прелестното милеонер (май от миля произлиза, а?). Просто uzas, както би казала една моя бивша колежка.

Също така са се намерили желаещи да открият при мен:
sony ericsson хали
stani bogat za nokia n95
аз, разум, битие
бойлер стоящ
български мечове славянски мечове
дейвид бауи банкова сметка
добър вкус славейков
женска прелести за desktop (sic!)
игра на котка и мишка по точно на том и джери
келтски napevi
мадона няма българия
мамо ти ме роди
някой разбира ли от vba
патент софия окръг
разпродажба на военно оборудване
режисьорска тетрадка
снимки чез българия
сценарий за номинации

Плюс абсолютния хит на сезона:
как се прави минет (фор факс сейк, но комент, гайс!)

Всяко от тези търсения е достойно за отделна статия, но просто нямам сили. Че релевантността на търсачките sucks, не е особена изненада. Но нямам никакви спомени да съм писал за банковите сметки на Бауи (макар че нямам нищо против да разполагам с тях!), нито за разпродажби на военно оборудване. А защо на номинациите им е необходим сценарий, това е извън границите на способностите да проумея.

P.S. Специален привет на Хамлетовия дух, който е потърсил при мен reason for being. Seek not, for thou shalt not find anyway... :)

Защо трябва да преглеждате домашното на вашите деца

Из просторите Интернетови попадам на следната ситуация - канадски първокласници получили като задача от учителката да рисуват на тема “Какъв искам да стана, като порасна”. Та рисунката на едно от момичетата предизвикала твърде бурна реакция от учителката:


На следващия ден момичето донесло на учителката обяснителна бележка от майка си:

"Уважаема г–жо Дейвис,
Държа да ви обясня какво именно е показано на рисунката на моята дъщеря. Не, не правя стриптийз и не танцувам на пилон. Аз работя в строителен магазин и наскоро разказвах на моята дъщеря колко пари спечелихме по време на последната тежка снежна буря. На рисунката съм аз, продаваща гребло за сняг!"

Г–жа Харингтън

Както се казва, без коментар.

Перфектният способ за справяне с кризата

Открих чудесен метод да се предпазиш от всяка криза. За съжаление методът е еднократен и вече са го използвали други.

Накратко, при бреговете на Гвиана е бил открит потъналият кораб "Синият барон". Фирмата Sub Sea Research, която го е намерила, се надява да извади съкровищата в него и да задържи около 90% от тях. А това е...

....десет тона златни кюлчета, 70 тона платина, 500 килограма промишлени диаманти и 16 милиона карата (около 3200 килограма) необработени брилянти. По оценка на Sub Sea Research товарът на кораба е на цена около 2.6 милиарда британски лири (над 3.6 милиарда долара).

Как да не съжали човек, че не станах водолаз. На младини правих сайт за една тайфа водолази - безплатно, разбира се, защото тогава бях на мизерна възраст и се опитвах да градя имидж. В замяна те се пробваха да ме учат да използвам акваланг, да се гмуркам с шнорхел, да си слагам правилно маската, да прочиствам гърлото от пясъка и да се браня от пирани с помощта на джобно ножче. Е, разбира се, и да свалям момичета в открито море :)


Ако тези пичове доживеят да извадят съкровищата и да си ги поделят - и ако успеят да се изнижат оттам живи, то ще им бъде толкова дълбоко... ама толкова дълбоооооооко... тооооооолкова дълбоооооооооооко..... за курса на долара и кризата :)

Новината на деня: якутски крави със сутиени

Колкото и да не съм податлив на медийни истерии, просто не мога да пропусна тази фундаментална новина. Цитирам накратко (курсивът е мой):

Интересен начин да повишат млеконадоя в руското селище Оймякон избраха местните жители. Там хората намериха предназначение на сутиените, които според самите тях така или иначе не вършели работа на жените им.

Сега фермерите се заловиха лично да шият сутиени за виметата на кравите, за да ги предпазят от силните студове и така да си осигурят необходимото количество мляко, съобщи МИГнюз.

"Най-впечатляващ бе моментът, когато по време на тръс се смъкваха сутиените на някои крави. Тогава те, чисто по женски, си ги оправяха с копита.", разказват очевидци.

Дето се вика: говорим ти дъще, сещай се снахо :)

Поздрав за колегите по повод гениалната новина:

P.S. Не, това не е събитието на деня. Събитието е този феноменален запис на Крисчън Бейл по време на снимките на Terminator: Salvation. Операторът минал зад него по време на работа на снимачната площадка, за да оправи осветлението, и Бейл избухнал. Каруцарска лексика от най-висок клас :)

Иван Басов

Благословени да са чужденците, покрай тях успяваме да научим неща, които никога досега не сме подозирали. Както си вървях тази вечер по "Шишман", ме спря някакъв тип с доста скандинавски вид и ме попита къде се намира улица "Иван Басов". Да сте чували за такава? Да, и аз не съм.

Взе, че ме обхвана любопитство, така че след като му казах, че такава улица в района не знам да има, го поразпитах. В рамките на разговора научих, че всъщност му трябва театър "Иван Басов". Чак тогава ми светна лампата за какво говори - и го упътих :)


Обикновено не си давам особен зор да се грижа за авторските права, но в случая има защо. Този чудесен кадър е (cc) Dimodi.com. Ако ви харесва, наминете към него, заслужава си.

Странният случай на Бенджамин Бътън

Изключително особен филм, изискващ специфична нагласа. В него прозира много повече дзен поглед към света, времето и необратимия път към небитието, отколкото е естествено - и приемливо - за филм на американски режисьор. "Странният случай на Бенджамин Бътън" е до такава степен изпълнен с метафори и символи, че със сигурност ще присъства за години занапред в учебниците по киноизкуство. Не мога да проумея защо така настойчиво критиците и зрителите го сравняват с "Форест Гъмп" - освен заради опитите по цифров път да бъде пресъздаден съответният времеви период, както и заради името на сценариста. Това обаче е чисто формален поглед към епичните три часа, които прекарваме с подмладяващия се с времето Брад Пит, и много по-уместна би била например аналогията с "Легенда за пианиста" на Торнаторе - както в маниера на разказа, така и в емоционалния заряд. Акцентът в случая е преди всичко върху особения поглед, който дава уникалната ситуация, в която се оказва героят - някак си извън всичко, което се случва, като страничен зрител в спектакъла на собствения си живот.


Рамката, в която е поставен филмът, до голяма степен напомня театрална пиеса - имаме стара жена на смъртно легло и дневник, който - прочетен от дъщерята - разкрива край смъртния одър дълго пазени тайни. Предпоставка сама по себе си доста клиширана, но съдържаща в себе си същата символност, която присъства и в останалата част от филма. Подобно на Slumdog Millionaire, и тук основните събития се разказват чрез флашбекове, но - парадоксално - заради съзерцателната същност на филма, тук този механизъм работи невероятно добре. Донякъде за това спомага фактът, че в началото на филма бебето Бенджамин няма как да предизвика симпатии у когото и да е - то е грозното пате в ултимативната му форма. Постепенно ще извървим приказния път до превръщането му в зализания Брад Пит в формата му от "Седем години в Тибет", но за разлика от класическата Андерсенова приказка ще продължим и още по-надалеч - до превръщането му в симпатично на вид, но вече безумно дете, което на свой ред се превръща в бебе - и преминава в небитието в ръцете на жената, която най-много е обичал през целия си живот. За разлика от фарсовия сардоничен дух на оригиналния разказ, тук имаме само тъжна елегия за жестоката игра на съдбата.


Самата сюжетна линия е доста дълга - и в някои моменти изобилства от привидно излишни моменти, които обаче не са лишени от значение сами по себе си. От оригиналния разказ на Фицджералд е взета само нишката за подмладяващия се, вместо остаряващ, Бенджамин - и върху нея се наслагва времето, в което той се запознава с младата Дейзи, която за разлика от него е обречена да върви в обратната посока - и с времето ще става все по-стара и по-тъжна. Някъде по средата на пътя те ще се открият взаимно, след като по-рано многократно са се разминавали, и ще имат своето жадувано щастие - но то ще трае твърде кратко, защото времето лети неумолимо - в която и да е от двете посоки. Всичко останало в филма е само рамка, служеща за изграждането на основното послание - и работата на влекач, и войната, и кратката връзка на Бенджамин с Елизабет, и дори бягството в Индия след раждането на Керълайн. Филмът е строго цикличен - и този цикъл се затваря около съзерцанието на залеза; залеза на всичко, което си познавал, обичал, или към което си се привързал. В недотам сръчни ръце на друг режисьор такава гледна точка би преливала от евтин трагизъм. Тук тя се превръща в философско обобщение за отминаващото време, без значение в каква посока се движи то.


Решаващото в този филм е да се абстрахирате от отделните моменти и да се опитате на свой ред да се превърнете в медитиращи съзерцатели на случващото се на екрана. Без това няма как да усетите цялата дълбочина и заряд на разказа, както и да осъзнаете колко многопластов е режисьорският замисъл. Театралността на действието не е случайна - тук всяка "пушка" присъства, за да гръмне в съответния момент; нито един герой, ситуация или предмет няма да останат незаплетени в общото цяло. Вървящият наобратно часовник в началото ще се окаже в ураганния поток накрая; колибрито отново ще се завърне в решаващия миг на последното "Лека нощ". Филмът е като кутия за подарък, при отварянето на който откривате вътре нова кутия, а при разопаковането й откривате следваща - и така до самия край. За тези, които предпочитат да получат философските изводи наготово, в определени моменти от филма са пръснати като камъчета основните тези от рода на "Животът ни се определя от възможностите, които ни се отдават. Дори и от тези, които пропускаме.". Дълбоко под повърхността са скрити още смисли - като това, че сме по своему и родители, и деца на тези, които обичаме.


Всъщност "Странният случай на Бенджамин Бътън" определено не е филм за всеки. Със сигурност ще има хора, които ще го гледат заради невероятния актьорски състав, точно съответстващите на отделните времеви епизоди костюми, нюансираната музика, практически съвършената операторска работа и така нататък. Много от тях обаче ще останат откровено разочаровани - както заради прекалено дългото времетраене на разказа, така и заради невъзможността да се ангажират емоционално с главните герои. Поради това не мога да давам препоръки дали да го гледате - всичко зависи от вашата собствена нагласа. Ако сте съзерцатели по дух и семиотиката като идея не ви е напълно чужда, той ще бъде истинско откровение за вас; в противен случай вероятно той ще ви изглежда твърде скучен и банален. Мога само да ви препоръчам да гледате на него като на абстрактна пиеса, издържана в духа на символизма, и да не го преценявате веднага след гледането - оставете видяното да узрее в размислите ви, ако имате такова желание. И не правете опити да го сравнявате с оригиналния разказ на Фицджералд - общото между тях е твърде малко, освен в чисто формалния смисъл.

Ако сте ме изтърпяли дотук, вече мога да кажа, че основната тежест на филма реално се изнася от Кейт Бланшет, като без нея вероятно това щяха да бъдат твърде банални три часа. Ролята на Брад е привидно по-тежка, и той действително съумява да изиграе добре различните възрасти на мъжа, изминати в обратен ред, но без жената, която да може в подобна ситуация да извърви достойно своя път докрай, колкото и мъчителен да е той, не би имало подобно силно послание и голяма част от емоцията от филма би отишла нахалост. Ето защо просто не проумявам как тя въобще не бе номинирана за главна женска роля. Не се наемам да гадая какви награди ще получи филмът на "Оскарите", но ще повторя, че всяка от номинациите според мен е напълно заслужена.

Утринна елегантност

Рядко съм попадал на толкова оригинален и вдъхновяващ клип като този на Oren Lavie:

Простичък като всичко гениално - и зареждащ с невероятно настроение.

P.S. Снощи изгледах "Странният случай на Бенджамин Бътън" и смятах да пиша за него, но нямам достатъчно време в момента, за да излея в текст впечатлението си. Тъкмо ще му оставя малко време, за да може букетът от първоначални усещания да се слегне малко... Едно мога да кажа - практически всяка от 13-те номинациии е заслужена.