Обществото на зомбитата

Зомбитата сред нас. Те тихо и неуморно завземат тихите ъгълчета на нашия живот и се заобикалят с мрачно безмълвие, което се прекъсва само от крясъците от телевизора. Погледнете на улицата. Може би зад този незабележим прозорец се крие зомби.

Израелското издание "Калкалист" публикува доста екзотична статия, наречена "Атаката на зомбитата". Автор на статията е Михаел Тавор, собственик на две израелски консултантски фирми. Зарязвайки в един момент бизнеса си, Тавор се заема със социалната проблематика и излиза на голям площад с плакат с откровено провокационна тематика. Статията му на сайта на "Калкалист" предизвиква същинска буря от противоречиви реакции, но практически никой не отрича самото явление, за което става дума в нея.

Зомбитата са станали част от ежедневния живот. За някои хора те присъстват в собствения им дом, други се сблъскват с тях сред приятели и познати. Зомбитата не се водят на отчет в медицинските учреждения, не фигурират в официалната статистика, не се вписват в ясни критерии. За разлика от криминалните драми и безпричинното насилие сред скучаещата младеж, зомби-ефектът рядко попада в кадър, макар че е много по-масово разпространен.

Понякога това започва още в средното училище, а понякога младият човек успява да изкара до матурата и дори до демобилизацията след военната служба. Но случаите се увеличават, защото армията е станала крайно търпима към майките и журналистите, да не кажем, че е направо наплашена от тях. Наистина, никому не се нужни страховити истории за момчета, самоубили се заради неразбиране от страна на командния състав.

Зомбитата са живи мъртъвци от различни възрастови категории - от 15 до над 30-годишни. Това наистина е нов "тренд", за който едва в наши дни са налице подходящи условия: 400 ТВ канала и реалити-шоута, излъчвани по 24 часа на ден.

Преди стандартът на живот беше по-нисък, а културата на труда - по-висока. Хората работеха - дори и да не изпитваха удоволствие от работата си, а в краен случай бяха принуждавани да изкарват пари - от собственото им семейство. Когато работата беше необходимо условие за оцеляване, малцина проявяваха търпимост към безделието и безразличието на подрастващото поколение.

Но днес от ранна възраст човек попада в зомбиращата атмосфера на едно егоцентрично общество. "Прогресивният" начин на живот е породил поразително съчетание: идеали за всеобщо благоденствие, материално осигурени (макар и само частично) родители и съвременна култура, или по-точно култ със само една светиня – саморекламата. Всичко това създава благодатна почва за новите филизи, които повяхват, преди да са успели да пораснат.

Все повече хора не намират причини за растеж и се превръщат в гаснещи старци много преди да преминат възрастовата граница от половин век. Класическото зомби лежи на дивана в дома на родителите си и слуша песента на Ехуд Банай, изпята за него самия:

"Тридесетгодишно дете
С висока температура,
Останал без работа и без любов.
Да, той е на тридесет,
Но все още не знае
Какво ще прави с живота си…"

Зомбитата стават все повече, и причината за това е в обикновения страх. Още не успял да се влее в живота, човек открива, че не е в състояние да се справи с бесния натиск на конкуренцията, която ни се натрапва във всичките й форми. Той предварително признава поражението си и се отказва от участието в състезанието. А ако си неконкурентоспособен, значи си и неплатежеспособен. Имаш празно място в графата "кариера", празно място в графата "жилище", празно място в графата "семейство"...

Съвременните зомбита не са толкова отхвърлени, колкото отхвърлили. Те са отхвърлили стандартния модел в замяна на призрачната надежда за успех, която блести на плоските телевизионни екрани. Родени от културата на рекламата и самомнението, зомбитата мечтаят за блясъка на славата срещу минимални усилия. Подобно на Кай, попаднал в двореца на Снежната кралица, те редят от парченцата лед думата eternity, но вместо това се получава "reality" и "celebrity".

На небосклона на света на зомбитата проблясват звезди за пет минути. Техните маниери са груби, думите - нечленоразделни, защото просто нямат какво да изразят с тях. Долнопробната измама и интриганство те наричат "стратегия", а своята нищожност превръщат в пример за подражание.

Примерното зомби на съвременността има съзнание и мечти, но му липсват енергия и отговорност. То не чувства нужда да изкарва прехраната си, готово е да живее от това, което му дават родителите или роднините - и да се задоволява с огризките от храна в хладилника. Понякога успява да постигне крехка връзка със себеподобни екземпляри, но по правило е самотно. Лишено от среда, потиснато, то потиска и близките си. А понякога се пристрастява към алкохола, наркотиците или нещо друго. Това е още една форма на депресията, пред която светът е безсилен.

Да дадем думата на знаменития американски комик Бил Козби:

Попитах го:
– Кажи, заради какво кокаинът е толкова чудесен?
– Той подчертава качествата на твоята личност.
– Да, но ако ти просто си говно?

Дори и ако тези думи са точни, те все пак са непълни и затова лъжливи. Депресията е предизвикана от различията между хората и сее още по-големи различия, подобно на повечето съвременни проблеми. Тя се предава през телевизията и рекламата, през новите социални кодове. Преди от реалния живот понякога бягахме в измисления свят на екрана, сега е точно обратното.

Бремето на човешките взаимоотношения става нетърпимо, поражда насилие или апатия, а понякога и едното, и другото. Такива са симптомите на нашето общо бедствие – неспособността на съвременното общество да си постави адекватни цели и да даде цел и задача на огромен брой хора, част от които изхвърля в канавката ферментиралият в собствен сос егоизъм.

В търсене на себеудовлетворение, светът е набрал неудържима скорост - и слабите вече не издържат на нея. Те са негативът на палитрата на индивидуализма, так и не проявил се в цвят, мълчаливо предупреждение за всички нас. Обществото сега трябва да намира решение не само за физическото съществуване, но и за по-дълбока, често несъзнавана потребност – да откриеш смисъл на живота си.

Икономическото процъфтяване, мирът, безопасността – всичко това са предизвикателства от миналото. Новото предизвикателство вече е тук - и представлява най-непосредствена заплаха. В преследване на псевдо-ценности, пред очите си сами късаме последните нишки, свързващи ни едни с други. В резултат на това човек остава сам, а сам войнът не е войн. При такава ситуация за мнозина се оказва по-лесно да бягат от проблемите, вместо да ги решават.

Докато милиарди хора в Третия свят се борят за оцеляване, в "успешните" страни неудачниците капитулират пред системата за затъпяване и ликвидация на човешкото общуване. За да спре това пълзящо зомбиране, обществото трябва да се издигне над изкуствените, измислени противоречия и да снабди "елитното" самомнение с надстройка, по-точно с фина настройка. Това би бил своеобразен преобразувател, насочващ потоците на индивидуализма в руслото на взаимодействието. Ако си толкова добър, ако си толкова изключителен – докажи го с реална полза за другите. А ако няма такава – май излиза, че Козби наистина е прав?

Погледнете на улицата. Може би там, зад незабележимия прозорец, се крие зомби. То е родено от света, който повече от всички останали свободи цени цени свободата от грижа един за друг, от отговорност един за друг. И това е само началото. Искаме ли продължение?