четвъртък, декември 24, 2009

Коледна приказка



Простичка и малко наивна приказка. Не моя - вероятно ако я бях писал аз, щях да променя в нея много неща. Линк към оригиналната й версия не съм запазил - така че линквам тази версия, на която случайно попаднах. Едно знам - какъвто съм циник по душа, ако не я преведа и пусна днес, вероятно никога и няма да я пусна.

Рижият изключи телевизора. Тридесет и първи декември, седем часа вечерта, какво очакваше? Естествено, "Ирония на съдбата", да й... Ти, амиго, защо въобще отиде при дебилизатора? Да научиш какво е времето навън? По-добре да беше отишъл до прозореца! Минус три градуса, сняг, вятър, тъмно е вече.

Идеята да спори със самия себе си също не допадна на Рижия. Излизайки от стаята, той извади от хладилника в кухнята преполовената бутилка водка и напълни стоящата на масата чаша. 200 грама, "точно колкото трябва". Оглеждайки непочистената кухня, той първоначално понечи да измие съдовете, но после реши, че го мързи.

От преживените на този свят тридесет години толкова говняна Нова Година още не беше имал. Сам, в неподдържаната ергенска квартира, той не си беше правил труда да взима нито елха, нито играчки. В службата на двайсет и седми имаше запой, той честно се напи заедно с всички, прибра се с такси вкъщи и си донесе половин каса водка. Сега точно тази водка, по-точно последната й доза, се плискаше в чашата му.

Рижият чудесно разбираше, че пиенето няма да му бъде достатъчно. Но да става и да ходи в магазина очевидно нямаше сили, така че сериозно се замисли дали да не се възползва от "Службата за доставки" на съседния супермаркет. Е, да, надценката е около двайсет процента, затова пък ти го носят вкъщи. Иначе така и ще си изкара - зъл, трезвен и чужд на всички... Без пиене и без мезе... О! Мезето! В хладилника има парче сирене! Рижият се зарадва - чашата водка без мезе не го вдъхновяваше. В изблик на радост той рязко стана от табуретката, за да се пресегне към хладилника, и...

Да бе, естествено... Кой, идиот такъв, ти каза чашата да я слагаш почти на самия край на масата? Е, изпи я водката, именно, на мига... Ха отивай сега за парцала да бършеш. Почиствайки разлятото, той окончателно осъзна, че трябва или да вика "доставчиците", или да отиде до магазина. Замисляйки се за няколко секунди, предпочете поръчките.

В тефтерчето му беше записан номерът, но къде му беше тефтерчето? Равният слой боклуци, покриващ квартирата, далеч не помагаше в търсенето на малката книжка. Опитът да си спомни проклетия номер се увенча с звънко фиаско - Рижият осъзна, че не знае дори къде му е мобилният телефон. Опитът да намери телефона доведе до още по-смешни резултати: намери талон за технически преглед на ладата, пакет цигари, презерватив, бонбон, ключовете от беемвето на брат си, зарядното за iPaq и часовник. Мобилният все едно беше потънал вдън земя. Или вдън боклука?

Неутешителното търсене доведе до още по-неутешителни размишления - в магазина все пак щеше да се наложи да отиде. При това - на крак. Защото вечерта на 31 декември да ходиш някъде с кола, това е идиотизъм от висша, най-елитна марка. Тази мисъл огорчи Рижия неизмеримо много, и пребивавайки в дива печал, той започна да се облича.

На улицата беше леденостудено - другояче не можеше да се нарече. Но преди няколко години Рижият само би се зарадвал на такова време - двамата с жена му много обичаха да се разхождат в такъв студ, по пресния сняг, с обезумялото от зимата и снега куче. С жена му... Мда... И с кучето... Ох, господи, кога най-накрая ще ми мине, а? И без това на улицата е ад, и в душата е ад, и в живота е същото, а и не ми минава, да го еба!

Рижият изстена, и от него се дръпна с погнуса минувач - не твърде стар мъж с лице на "потомствен интелигент", мърморейки си под носа нещо от рода на "вече се натряскал, селяндур нещастен, какви само се примъкнаха тук".

На мъжа Рижият не отдели внимание - и слава на всички богове. Иначе незлоблив, Рижият щеше да го набие дори и само за "селяндур". Но на Рижия не му беше до интелигента, да гори в ада дано. Рижият в момента се интересуваше само от магазина.

Опашка, колкото и да е странно, липсваше. Рижият намери на рафтовете две бутилки "ръжена" водка, всяка по литър, щафета фински сервилат и един хляб с гордото название "Бородински". Вероятно ще да е бил печен по времето на Бородинския бой...

Чудничко, средство за изключване на мозъка има, за запазване на стомаха също, значи - състоянието на изключване за тази нощ е гарантирано. Великолепно! - можеше даже да се каже, че настроението на Рижия се пооправи. Ако такъв израз изобщо е приложим спрямо човек, който в Най-Най-Светлия Празник в Годината е решил да се натряска и да се изключи, заради пълната си самота и страховитата разруха в живота си. Той наистина искрено вярваше, че трябва просто да се натряска и да се изключи...

Излизайки от магазина, Рижият се спря край пътя, съзерцавайки ленивото задръстване от бързащи към дома, уюта и масата представители на офисния планктон. Запалвайки цигара, той вдигна лице към небето и се залюбува на снежинките, падащи върху разгорещеното в топлината на магазина лице. Снегът... Просто небесна вода... Същата като дъжда.

Отзад някой тихо, но демонстративно се покашля. Рижият разтърси глава и се обърна. Зад гърба му стоеше не особено висок и немлад човек с много симпатично лице. Погледът му се впи директно в очите на Рижия, погледът му излъчваше усмивка, погледът му сякаш говореше, че всичко ще бъде наред. Но не абстрактно, някъде, някога за някого, а сега. Още тук. Всичко ще бъде наред.
- Александър, ще позволите ли да ви отнема малко време?

Да се каже, че Рижият се учуди, би било твърде меко казано. Удивлението беше твърде мека дума от тези, които можеше да бъдат подбрани в тази ситуация. Симпатичният човек междувременно продължи:

- Разбирам, Саша, че имате много въпроси към мен, като започнем от моята осведоменост за вашето име, но това не е особено важно. Хайде малко да се поразходим, всичко ще ви обясня с удоволствие...

***

- Разбирате ли, Саша... Повярвайте, не само ангелите и дяволите се интересуват от хората. По-скоро ангелите и дяволите най-малко се интересуват от тях в сравнение с всички други, повярвайте ми. Аз? Аз не съм нито едното, нито другото кълна се. За да ви бъде по-лесно - можете да решите, че аз съм просто явление от отвъдното, като дядо Коледа, но без торбата с подаръци. Защо вие? Знаете ли, просто се озовахте на пътя ми - и след секунда вече знаех за вас всичко. И това какво имате в торбата си, и това защо в торбата ви има именно хляб и салам... И това защо не отидохте с приятели на вилата... Да, Саша, всичко. Всичко - това означава всичко. Което сами бихте могли да разкажете за себе си, и това, за което ще се притесните да разкажете за себе си...

...Не, Саша. Желания не изпълнявам. Във всеки случай поне досега не съм изпълнявал. Което означава точно това, не давам обет, просто досега не ми се е налагало. А какво желание на вас ви се иска днес да ви изпълня? Така ли? Саша, и какво ще й кажете, може ли да ви запитам? "Скъпа, вкъщи е пълна кочина, кучето го сгази кола, аз пия вече почти трети месец, изгубих си мобилния телефон и си потроших колата"? Саша, сигурен ли сте, че тази жена заслужава именно това? Толкова ли сте уверен, че искате да предизвикате у нея именно съжаление?

...Алтернатива на пиянството? Има, че как да няма. Искате да отидете на Луната? Мога да го уредя. Не ми е трудно. Не, скафандър не мога да ви осигуря - нямам. Искате ли в Париж? А в Ню Йорк? А в Амстердам? Или, може би, в краен случай, в Петербург? Както желаете. Знаете ли, Саша, къде е вашият проблем?

След тези думи Рижият направо подскочи. Загледа се в "явлението от отвъдното" с погледа на опитен рибар, видял трикилограмов шаран. И в погледа на Рижия много лесно се чешеше течаща лента с надпис, набран с кегел 14: "Е, и?"

- Бедата ви, Александър - "отвъдният" потъмня като стара вилица - е преди всичко в това, че ви се струва, че животът ви е по-лош от този на всички.
- Тоест?
- Саша, никога ли не сте се замисляли колко добри и красиви неща можете да направите за тези, които са по-зле от вас?
- Че на кой му е по-зле? На клошарите по входовете ли?
- Ако щеш, и на тях. Или на смъртно болно дете, дадено от родителите в хоспис. Замисляли ли сте се, Саша, какво им е на тях?

Рижият се вцепени. Наистина никога не се беше замислял за това, не заради коравосърдечие, а просто защото нямаше кога. Когато всичко му беше наред, той живееше в бесни темпове, въртеше се като катерица в колелото, нямаше кога да се замисля. А когато малкият му свят рухна - той просто се затвори в себе си, преди всичко за да не мисли за околния свят.

Междувременно симпатичното явление от отвъдното мълчеше, гледайки Рижия в очите и все така продължаваше да се усмихва, открито и искрено.

- Прощавайте, но защо, за какво ми казвате всичко това?
- Саша... Не мога с нищо да ви помогна, простете ми. Не мога с нищо да облекча вашата участ. Но ви предлагам друго - искате ли да направите тази нощ празник за тези, на които им е тежко? На които също така, както на вас, и е тъжно и самотно? Искате ли? В това мога да ви помогна...

Рижият не мисли дълго. Около пет секунди.

- Да. Искам. - на лицето на у Саша се появи полуусмивка. - Къде трябва да се подпиша с кръв?
- Саша, що за глупости, каква кръв, за какво говорите? Не съм Мефистофел, честна дума... Всичко е много по-просто. Вие се съгласихте - това ми е достатъчно. Да вървим - и "явлението от отвъдното" направи крачка от козирката на автобусната спирка в снежната буря, с жест подканвайки Рижия да го последва. Саша пое дъх и също направи крачка напред, за миг заслепен от снега...

***

Рижият гледаше през прозореца, стоейки на балкона отвън. Картината, която се разкриваше пред погледа му, би могла смело да претендира за званието "най-безрадостната картина на отминаващата година", даже надминавайки собственото му битие.

В стаята на леглото лежеше млада жена. На вид не по-възрастна от двадесет и пет години. Беше с гипсирана ръка, шия и два крака. Освен това главата й беше превързана с бинт. До нея седеше момиче, на около пет-шест години, и изразително четеше нещо от огромна детска "Книжка с картинки", периодично спирайки и изтривайки потта от челото си. Срещу леглото, на шкафа се виждаха две снимки - едната на щастливо семейство, в което без затруднения можеше да бъдат разпознати тази жена и това дете. Но редом с тях стоеше млад и силен мъж. А стоящата в съседство снимка беше именно снимката на този мъж. И около нея имаше траурна лента.

- Автомобилна катастрофа, Саша - прозвуча гласът на симпатягата от отвъдното над ухото му, - тя в близкия месец няма да може не само да стане, но дори и а седне, има травма на гръбначния стълб. Мъжът й загина. На дъщеря си тя каза, че татко е заминал. Денем при тях понякога наминава съседката, готви им и ходи до магазина. Но съседката е на седемдесет, и сега тя също е в болницата - сутринта й призля. Саша, имате ли още пари?

Въпросът - Рижият го разбра по-късно - беше провокационен. Симпатягата така или иначе знаеше всичко за Рижия, дори колко пари има в джоба си.

- Имам, защо? - Рижият изведнъж почувства, че знае отговора. Скочи от балкона на третия етаж в снежната преспа, приближи се до входа, запомни номера на квартирата и се завтече с всички сили към ярката, светеща табела "24 часа" отсреща.

В магазина половин час се обясняваше със собственичката, но в крайна сметка все пак я убеди да му продаде костюма от статуята на Дядо Коледа, стояща пред входа. Освен костюма Рижият купи няколко килограма от това, което общо взето можеше да се нарече "празнична кошница с дарове". Бонбоните, саламите, сирената, салатите, зеленчуците, плодовете и няколко плюшени играчки заеха мястото си в торбата и Саша тръгна обратно към къщата.

Звънвайки на вратата на квартирата, трескаво той мислеше какво да говори. Но така и не успя нищо да измисли, когато зад вратата се чу звънко детско гласче, питащо "Кой е?"

- Дядо Коледа, донесъл съм подаръци! - извика Рижият, стараейки се да придаде на хриплив глас максимална "дядоколедност".
- Ой! - радостно се чу зад вратата. - Наистина ли?
- Наистина, наистина. Попитай майка ти!

Момиченцето не отиде да пита. То просто отвори вратата - децата толкова обичат да идва Дядо Коледа... И много рядко някой го е виждал "на живо".

- Здравей, малката! - Рижият се стараеше колкото можеше, - Аз съм Дядо Коледа, донесох ти този мечок! - от чувала се подаде огромен плюшен красавец, по размери сравним почти със самото момиче.
- Ой!!! Това е чудесно!!! Ма-а-аамо!! Дядо Коледа ми донесе мечок!!! - и детето с всички сили се завтече в стаята. Рижият, без да чака покана, влезе в коридора. Изчаквайки около минута в коридора и с всички сили поемайки си дъх, той влезе в стаята, веднага насочвайки се към болната жена, гледаща го с неразбиращ поглед.

- Не се страхувайте, - Рижият говореше почти само с устни - няма да ви сторя нищо лошо!

Разбра.

- Лена! Отнеси мечето в стаята си и го вчеши, че сега е излязло от торбата и е много рошаво - тихият й глас като гръм кънтеше в ушите на Саша. Детето с викове с вик на възторг изтича с мечока в прегръдката си в съседната стая.

- Кой сте вие? Какво искате?
- Нищо. Кълна се. Смятайте, че наистина съм Дядо Коледа. - Рижият междувременно премести от масата всички вестници и списания, с които тя беше затрупана, придърпа масата по-близо до болната и започна да вади от чувала нарязаните салами, тортата, салатите, плодовете...

Тръгна си от квартирата след час и половина, подреждайки изцяло масата, изслушвайки три стихотворения, песен, изпивайки почти литър чай и стараейки се да прогони от ушите си тихия шепот на жената - "Благодаря ти, братко, ще се моля за теб, братко, благодаря ти, моля те, ела пак, да ти дава бог всичко най-добро, благодаря..."

На улицата Рижият извади от джоба цигарите и изпуши три поред, стараейки се да овладее треперенето на колената си. Симпатягата не се виждаше наоколо. "Странно" - помисли си Саша. Изхвърляйки третия си фас, той свали през главата "кожуха" от тънък червен плат и го запъхна в чувала. След това там се оказаха и панталоните на "Дядо Коледа", също толкова червени и раздути като изкуствения нос.

Иззад ъгъла на къщата изскочи масивен джип, приближи се до Саша и спря. От кормилото слезе Симпатягата.

- Саша, още ли не сте размислили?
- За какво да размисля?
- За това да дарите на хората празник?
- Не, защо?
- Сядайте на кормилото, ще ви покажа къде да карате.

Рижият седна на шофьорската седалка - и без да чака указанията на Симпатягата подкара геленда директно в снежното безумие, във вихъра насред улицата...

***

Караше по вечерното извънградско шосе, следвайки знаците, сочещи към Москва, поне половин час вече караше нонстоп. Радиото в колата не работеше, а Саша не носеше нито един диск със себе си. Изведнъж погледът му се заби в тъмно петно в канавката, той инстинктивно включи дългите светлини и отби надясно.

В канавката лежеше микробус. Бърза помощ. Синята й лампа се въртеше в снега и не се виждаше от пътя. Затова пък се виждаше поредица от следи от стъпки, вървящи към пътя. Саша се върна на кормилото на геленда и подкара успоредно на следите, стараейки се да не ги губи от поглед.

Догони ги след триста метра. Двама мъже носеха носилката, а вървящата редом жена, чувайки шума на мотора, махаше край пътя да спре. Саша спря, още не разбирайки напълно кого носят.

Оказа се - жена. Родилка. Няколко километра не им бяха стигнали, за да я докарат до родилния дом - по пътя се беше взривило едно от старите износени колела на микробуса - и единственото, което беше могъл да направи шофьорът, беше меко да "кацне" в канавката. Саша слушаше объркания им разказ, стоновете на родилката на задната седалка - и караше с максимална скорост към града; длъжен беше да успее.

Но не успя, за малко. Както после се изясни, водите й бяха изтекли още в линейката, а контракциите бяха започнали още вкъщи. Тя роди в геленда, на задната седалка, оглушително плачейки и предизвиквайки у Саша опасения. Първият вик на бебе... Досега Рижия не се беше случвало да го чува, че и свидетел на раждане дотогава не беше ставал.

- Момче. Чудесно момче! - лекарят не спираше да възклицава в умиление. Младата майка, на която бяха сложили обезболяващи, седеше с прибрани под себе си крака, завита в одеялото, което се намери в багажника. Вода и пелени по неясна случайност също имаше в багажника. А детето така и не се укротяваше, сърдито крещейки на лекаря, на медицинската сестра, на Саша, на шофьора на "бързата помощ" и на майка си...

А после, докарвайки майката и бебето до родилния дом и помагайки на медицинския екип, Саша дълго отказваше да им даде своя телефон и дълго отказваше да пие от шампанското, оправдавайки се, че има още да кара...

***

... а после откара момиче, което бързаше да се помири преди Нова Година с любимия си, когото страшно беше засегнала преди няколко седмици, а сега искаше да му направи изненада и да пристигне при него точно когато часовникът удари полунощ.

... часовника в полунощ той чу, помагайки на двама мъже да избутат заседнала в преспата УАЗ-ка, с която един от тях, едва успял да убеди командирите на военното поделение, бързаше да се прибере вкъщи, за да посрещне Нова Година със семейството си...

... речта на Президента Саша не чу през тази година. И не страдаше особено за това. А когато цялата страна гледаше новогодишната телевизионна програма, Саша се стараеше да отвори вратата на асансьора в стара къща, за да помогне оттам да се измъкнат заседналите вътре двама младоженци, сключили брак на 31 декември сутринта...

***

Рижият се събуди от настойчивите трели на мобилния. Същия, който не можа да намери вечерта. Оказа се, че подлата машинка се беше скрила под възглавницата. На дисплея пишеше "Undisclosed Number" - и Рижият се замисли - дали да вдигне или не. В главата му като вихър преминаха нощните събития, и се опита да разбере - сънувал ли е, или това наистина се е случило? На масата още лежаха ключовете от геленда и платнената червена торба.

Мобилният не спираше да звъни, започвайки втората серия от мелодията. Саша се намръщи и отговори:
- Ало?
- Саша... Рижи... Скъпи... Честита Нова Година, Саша... Може ли да си дойда?


5 коментара :

Майк Рам каза...

Очаквах някакъв twisted end, но и така си е хубава приказката. Весела Коледа!

Кръстю каза...

Дааа ,обратът...Весел обрат и прекарване на оставащите празници!
Прощавай, ако случайно съм те засегнал,или обидил през изминалата година.Не е било съзнателно.:(

Лита каза...

много ми хареса, само краят малко.. изкуствен ми дойде.. :)

Аспарух К. каза...

Е, аз ви казах от самото начало - не съм авторът, ако бях, сигурно щях да ви сложа един twisted end, за да ви е кеф. Но пък на мен си ми харесва именно в този вид, с този изкуствен финал. Така ако ще и фалшив, но все пак има някакъв край. И може би няма да разчитат на него, правейки някоя добрина :)

Публикуване на коментар