четвъртък, април 08, 2010

Опера


Понякога е по-добре просто да си затвориш очите
Casta diva, che inargenti… Неведнъж му се струваше, че чува сълзи в гласа на Мария Калас, макар естествено това да са илюзии. Защото е общоизвестно, че когато се задушаваш от ридание, няма как да пееш.
Студеният утринен вятър рошеше косите му, вледеняваше пръстите му, просмукваше се през цепките на дънковото му яке.
Тя не чувства това. Не чувства онази любов. Както онзи римлянин не чувства вече нищо при вида на Норма. Както хората просто се пускат по течението. Спират да чувстват - пасивно, не си давайки сами сметка, че всъщност вече не изпитват нищо, изпълнявайки своята партия по навик, не се решавайки да си признаят, не желаейки да причинят болка… и причинявайки я, защото сърцето на този, който вече не чувства, лъже - и другият усеща разликата.
Минаващата в съседство кола го опръска с мръсна кал, шофьорът с безлична мрачна външност, натискайки клаксона, изруга през отворения си прозорец… и се наложи той да спре да се рови вътре в себе си. Какво си беше въобразил? Автомобили, противно време, мръсни улици, изцапани обувки… той вдигна поглед над главата си – строежът, кранът, делничното небе го погледна с упрекващо недоумение - за какво, бе идиот, гледай си в краката… всички работят, ти защо си зяпнал нагоре? Любов? Какво си въобразяваш, за това отдавна вече никой няма време. - И защо тогава… кому е нужен такъв живот, защо? - Такъв е животът, човече, - това е нормата, - насмешливо го сряза небето.

Норма? Не, Норма кънтеше сега в слушалките му. Сред изтрезвяващия реализъм на мрачния град, поредиците от мръсни подобни на консервени кутии коли и пълзящите около тях като хлебарки хора, нецензурни надписи на стените, тук-там посипани кучешки екскременти и провокиращи недоволно смръщване рекламни надписи, гласът й звучеше като насмешка. Издевателствайки се в своето божествено съвършенство над този несъвършен свят, неподреден и мътен, той отравяше сърцето, разливайки се в него като смъртоносна отрова на трагичната красота. Той си махна слушалките.

Нечуто приближавайки се, той сложи ръка на челото й, разглаждайки бръчките, целуна я по слепоочието. Тихо я повика. Още веднъж. Тя откъсна поглед от монитора. Той събра в дробовете си повече въздух, като преди изпълнението на оперна партия. "Кажи, не ме ли обичаш вече?" - трябваше да прозвучи, да се излее от устните му като поток от тъмна тинеста вода. Но спря, замирайки на върха на вдишването. Фалшивина. Изведнъж му стана ясно, - те същите тези сълзи в гласа на певицата бяха всъщност сълзите на слушащия. – "Какво, скъпи?" - Обичам те, - каза й той. - Обичам...

1 коментара :

Лора Трайкова каза...

A, има, има още време и място и желание за любов. Дори да е извън "нормата". Твоят герой трябва да е по-оптимистичен и да вярва...

Публикуване на коментар