Живей

Когато се върнеш, не се бави, поговори с мен.

Липсва ми твоят глас - все едно той е единственото, което мога да слушам на този свят. Мнимата глухота ме побърква - за пети път не забелязвам, че ме викат с повишен тон. Човекът побеснява, а точно насочената агресия по мой адрес така и не съм се научил грамотно да я трансформирам и изживявам.
Овладявам се, стисвам телефона и за стотен път питам:
- Извинявай, какво каза току-що?
- Този материал ми трябва до утре вечер, важно е, преди 18:00 на всяка цена. До сряда ще ти пратя други, не ги бави, моля те.
Работа, работа, работа. Спасява и унищожава едновременно.
Трудно е да се съсредоточа върху думите от текста, в главата ми проблясват само мигове от последната ни среща... и момента, когато излезе през вратата. Как те притиснах на вратата, не искайки да те пусна, как ме прегърна и отвърна на целувката - и очите ти в мига, когато ми каза "до после".
До после. Думата, която е едновременно радост и мъка. Защото е прекрасно да има после, но защо да не е още сега?

Да живееш от обаждане до обаждане, от съобщение до съобщение, в буквалния смисъл. Да заспиваш вече призори, потънал в безсъние и мисли. Лепкаво, проточващо се очакване - и броене на часовете, понякога на дните. Какво именно се крие под думата "после"? Това, че толкова ми липсваш?
Да не можеш да издържиш няколко дни на разлъка? Да не можеш да прецениш колко точно спагети се слагат за един човек? Да не разбираш с какво можеш да запълниш толкова внезапно появилото се свободно - и така пусто време?

Обичай ме, слънце мое. Обичай ме така, както не ме е обичал никой преди теб - и както няма да ме обича никой след теб, защото не искам никой друг, не мога да бъда с никой друг, не искам въобще да мисля за думичката "след". Това прехвалено утре и злополучно "после" може и никога да не настъпят. Живей така, сякаш това е последният ден от нашия живот, пей така, сякаш това е последната песен за нас с теб, люби ме така, сякаш никога повече в живота ти няма да има друг мъж, сякаш никой повече няма да ти каже "бъди с мен тази нощ" и няма да те люби до кръв, и няма да стенеш гръмко под него, прехапвайки устни от наслаждение. Живей, чуваш ли ме? Живей. Това е най-страшната тайна, която бих могъл да ти доверя - живей, за да не съжаляваш после за това, че така и не си живяла. И ме обичай, защото в този проклет свят на нас с теб не ни остава нищо друго.