Как се плаща сметката

Обичам забавното междуполово дъвкане. Една популярна блогър^* е публикувала писмо на читателка, работеща като сервитьорка, според което групите мъже и жени по различен начин си плащат сметките. Пише, че при мъжете има висока вероятност един да плати цялата сметка. А жените почти винаги искат да им направят отделни сметки. По-нататък в коментарите я допълват, че когато мъжете събират пари помежду си за цялата сметка, те горе-долу събират от всеки приблизително поравно, а жените по-често точно пресмятат кой колко дължи.

Това на свой ред го препубликува друга популярна блогър. По силата на някои независещи от таргета обстоятелства, първият пост се коментира основно от жени. Вторият, предсказуемо - повече от мъже. Естествено, жените обясняват, че мъжете просто се дуят като пауни един пред друг, мъжете пък от своя страна се аргументират, че дуенето и фукнята в случая нямат нищо общо - просто за какво е нужно да се губи време за глупости, пък и освен това ако редовно ходиш с приятели да хапнете и пийнете, така или иначе постепенно всичко ще се балансира.

С една дума, аз за всеки случай мисля тук да мина без коментари. Защото имам доста ясна представа как свършват коментарите на подобни теми. С крясъци за стереотипи, роли, джендъри и прочие.

Глас народен, глас божи. След няколко злостни упрека, че нямало коментари, арената е отворена за желаещи да се дъвчат. Макар и с закъснение :)

---

^* Напоследък чувам, че това е политически коректното определение за жена, водеша блог. "Блогърка" било дискриминационно, видите ли.

Басивулканичния часовник

СПЕШНО!!! BREAKING NEWS!!! СПИРАЙТЕ МАШИНИТЕ!!!! МАМАТАСИТРАКА!!!!


Обичният на мнозина (основно отдалеч, по обяснимо бюджетни причини) часовникар Ромен Жером не спи. Нещо повече - той кърти мощно! Буквално седмица беше достатъчна на Жером, за да реагира адекватно и да направи нов часовник в чест на доскоро пушещия Басивулкан! Как да не се гръмне човек просто от възторг и възхищение!

Никога досега с такава радост не съм гледал нов часовник. Жером хептен пък не е сред тези, които правят нещо кой знае какво напоследък. Тъй че шапка му свалям за маркетинговия гений. Евала, пич! Вярвам в теб! Атидатиебамайкатаувулкана, ти пък що замлъкна там, бе? :D

А, на всичкото отгоре циферблатът е покрит с истинска вулканична пепел от същия сладурест исландски Маматаситракакаксеказвавулкан. Особено пък трогателно изглеждат самолетчетата на стрелките.

Тъй че какво толкова, че се провали концертът на Matt Bianco? Заслужаваше си, щом в замяна на това получаваме подобен часовник. Твойталелявулканичнаеяфялайокулска, да знаеш, не ти се сърдя :)

Yes We Want

Четат ли ме лингвисти? Научавам сега за раздухалия се в Испания езиков скандал за верига училища с разширено изучаване на английски, които се рекламират със слогана "Yes, We Want". Пуристите и критиците ги ругаят, защото така на английски не се говори.

Изглежда простичко да се обясни защо не може така да се каже на английски: глаголът е транзитивен, тоест изисква допълнение: "I want... what?" Но пък ако се замислим, в българския - и въобще в славянските езици глаголът "искам" също е транзитивен. Само по себе си "искам" е безсмислено. Но в отговор на "Искаш ли...?" все пак можеш да кажеш "Да, искам" - а на английски не може. Което ме води към въпроса до спецовете по езикови тънкости - има ли някакво правило, с което да се опише и обясни като за непрофесионалисти тази разлика?

Честно казано, хрумва ми един вариант, при който би могло да бъде недотам куцо - като просто към края се сложи едно "to". Но пък от друга страна "Yes, we want to" без наличие на обект отново не е добър завършек, а пак си иска допълване с някакво отрицание или усилване: "Yes, I want to, but..." или "Yes, I want to, I really do...".

P.S. За любителите на съвременния жаргон, също така съществува и do not want.

Най-добрите теми за SEO блог

Нямам достатъчно думи да благодаря на Джон Андрюс, който е пуснал великолепния с ироничността си текст "Ten Top SEO Blog Content Strategies". Малко тъжно ми е обаче да съзнавам колко много от нашенските блогове на SEO тематика се развиват именно на този принцип. Ениуей, за мързеливите, няма как да не пусна поне повърхностен превод на този фундаментален текст. И така, 10 най-добри съвета как да напълните блога си със съдържание на тема SEO:

1. Направете списък с 10 съвета за начинаещи оптимизатори. В това няма нищо сложно - вземете която и да е микротема и се концентрирайте. Изредете 10 неща, които могат да бъдат направени в тази тема - и списъкът е готов. Главното е да не навлизате в подробности. По две-три изречения за всяка точка - какво аджеба представлява тя, как би могло да работи - и давайте нататък.
2. Съставете списък "10 мита за SEO". Също нищо сложно — съставете списък с точките, с които са несъгласни повечето специалисти, това е.
3. Съставете списък със 101 съвети за начинаещите оптимизатори. Същото, като в точка 1, само че вместо 10 направете точките 100, 101 или 103 — повече и по-кратки. Смисълът е, че хората лесно могат да запомнят 10-те точки от първия списък и да продължат нататък. А на дългия списък ще се спрат, ще разберат, че не са в състояние да запомнят нищо отвъд 23-та точка - и ще букмаркнат страницата. А на практика и няма да я букмаркнат, но пък ще я препратят на други или шернат в социалните мрежи.
4. Съставете списък с 10 най-добри публикации за SEO. Например това може да бъде списък с 10 списъка "10 съвета за…". Правете го всяка седмица.
5. Съставете списък с 10 точки, нямащи нищо общо със SEO. Оптимизаторите са зациклени върху себе си и околните, така че им покажете, че в света има и още нещо. Примери потърсете в Интернет — котки, кучета, кулинария, каквото и да е. И го правете редовно.
6. Съставете списък от 10 точки за това, което не може да се прави в SEO. Също е просто — взимате първия списък и съставяте пълната противоположност на точките от него.
7. Направете списък от 10 точки за знаменитости и SEO. Например "10-те големи грешки на Аштън Кътчър в SEO". Вземате който и да е от предишните списъци и добавяте във всяка точка по една фраза с упоменаване на популярна звезда. Не пишете много — така или иначе никой няма да го чете.
8. Съставете списък "10 най-добри метода" за SEO. Поради слабоизвестна физиологична особеност на оптимизаторите, те ще цитират и препращат линкове към всеки списък с "10 най-добри метода".
9. Съставете списък "10 причини, поради което не бива да четете този списък".
10. Съставете списък "10 причини, поради които задължително трябва да прочетете този списък".

Мога да добавя към това само още един съвет — периодично променяйте цифрата, примерно така че да стане "17 най-добри стратегии при формиране на кратки връзки в Twitter". Така никога никой няма да ви упрекне, че пишете само за "10 най-добри неща".

Живей

Когато се върнеш, не се бави, поговори с мен.

Липсва ми твоят глас - все едно той е единственото, което мога да слушам на този свят. Мнимата глухота ме побърква - за пети път не забелязвам, че ме викат с повишен тон. Човекът побеснява, а точно насочената агресия по мой адрес така и не съм се научил грамотно да я трансформирам и изживявам.
Овладявам се, стисвам телефона и за стотен път питам:
- Извинявай, какво каза току-що?
- Този материал ми трябва до утре вечер, важно е, преди 18:00 на всяка цена. До сряда ще ти пратя други, не ги бави, моля те.
Работа, работа, работа. Спасява и унищожава едновременно.
Трудно е да се съсредоточа върху думите от текста, в главата ми проблясват само мигове от последната ни среща... и момента, когато излезе през вратата. Как те притиснах на вратата, не искайки да те пусна, как ме прегърна и отвърна на целувката - и очите ти в мига, когато ми каза "до после".
До после. Думата, която е едновременно радост и мъка. Защото е прекрасно да има после, но защо да не е още сега?

Да живееш от обаждане до обаждане, от съобщение до съобщение, в буквалния смисъл. Да заспиваш вече призори, потънал в безсъние и мисли. Лепкаво, проточващо се очакване - и броене на часовете, понякога на дните. Какво именно се крие под думата "после"? Това, че толкова ми липсваш?
Да не можеш да издържиш няколко дни на разлъка? Да не можеш да прецениш колко точно спагети се слагат за един човек? Да не разбираш с какво можеш да запълниш толкова внезапно появилото се свободно - и така пусто време?

Обичай ме, слънце мое. Обичай ме така, както не ме е обичал никой преди теб - и както няма да ме обича никой след теб, защото не искам никой друг, не мога да бъда с никой друг, не искам въобще да мисля за думичката "след". Това прехвалено утре и злополучно "после" може и никога да не настъпят. Живей така, сякаш това е последният ден от нашия живот, пей така, сякаш това е последната песен за нас с теб, люби ме така, сякаш никога повече в живота ти няма да има друг мъж, сякаш никой повече няма да ти каже "бъди с мен тази нощ" и няма да те люби до кръв, и няма да стенеш гръмко под него, прехапвайки устни от наслаждение. Живей, чуваш ли ме? Живей. Това е най-страшната тайна, която бих могъл да ти доверя - живей, за да не съжаляваш после за това, че така и не си живяла. И ме обичай, защото в този проклет свят на нас с теб не ни остава нищо друго.

Два цитата

В утрото на заминаването той подреди много добре планетата си. Изчисти като коминочистач действуващите вулкани. Той имаше два действуващи вулкани. Така му беше много удобно да стопля сутрешната си закуска. Той имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: „Човек никога не знае какво може да стане!“ и изчисти също тъй и угасналия вулкан. Когато са добре изчистени, вулканите горят полекичка и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините. На нашата планета ние очевидно сме много мънички, за да можем да почистваме вулканите. Затова ни причиняват сума неприятности.

© Антоан дьо Сент-Екзюпери, "Малкият принц"

Облакът прах, който се образува от изригналия в Исландия вулкан, не представлява опасност за хората.

© Валери Серафимов, Изпълнителна агенция по околна среда

"Умна дипломация"

Вече ми омръзва да ругая Обама - мисля си, че започвам направо да ставам тенденциозен. Но той упорито продължава да постига нови висоти на дипломацията и доброто възпитание (хайде, простено му е, не е бил досега част от традиционния елит) и резултатната политика. Атомната "среща на високо равнище", колкото и Белият дом да изтъква съгласието на Украйна и Мексико да зарежат силнообогатения уран, в крайна сметка си е фиаско. Образцов пример: Русия ще подкрепи санкциите срещу Иран, но само в определени граници. Медведев слага чертата на успешната дипломация с думите, че възразява против каквито и да е санкции, които биха предизвикали икономически трудности в Иран, или биха довели до промяна на режима.

"Умният" план на Барак, естествено, беше с подаръка за руснаците на прекрасното червено копче Peregruzka и разрешението те едностранно да пренаписват точки от договора за прекратяването на програмата за противоракетна отбрана, те да се убедят колко добри пичове са американците, и моментално да се хвърлят да осигуряват подкрепа на американските инициативи при първа молба. Остава единствено да си зададем въпроса защо в текста не се появява никъде думичката "неочаквано" или "изведнъж". Защото в текстовете за "успехите" на програмата за запазване на работните места в САЩ обикновено тази думичка е неизменна част направо от заглавието. Какъв неочакван пропуск.

Да, остава да предположим, че за пресата станалото не е било неочаквано. Само че звучи абсурдно. Защото медиите са изключително склонни да вярват в тезата за "умната дипломация". Например в общуването с Обама. Да се насладим на удивеното възмущение на Washington Post от отношението на президента към медиите - очевидно американските колеги са предполагали, че при качествено подлизурстване, или, ако цитираме една от не твърде дипломатичните медии, "близане на...", той ще ги приласкае и награди. А той да вземе да се отнесе с тях като... ами общо взето като това, което те и представляват.

P.S. А ето и класически образец на демонстрация на "умна дипломация" с верните съюзници. С цялото ми уважение, Буш при цялото си поведение на клоун не стигаше до подобни висоти.

Опера

Casta diva, che inargenti… Неведнъж му се струваше, че чува сълзи в гласа на Мария Калас, макар естествено това да са илюзии. Защото е общоизвестно, че когато се задушаваш от ридание, няма как да пееш.
Студеният утринен вятър рошеше косите му, вледеняваше пръстите му, просмукваше се през цепките на дънковото му яке.
Тя не чувства това. Не чувства онази любов. Както онзи римлянин не чувства вече нищо при вида на Норма. Както хората просто се пускат по течението. Спират да чувстват - пасивно, не си давайки сами сметка, че всъщност вече не изпитват нищо, изпълнявайки своята партия по навик, не се решавайки да си признаят, не желаейки да причинят болка… и причинявайки я, защото сърцето на този, който вече не чувства, лъже - и другият усеща разликата.
Минаващата в съседство кола го опръска с мръсна кал, шофьорът с безлична мрачна външност, натискайки клаксона, изруга през отворения си прозорец… и се наложи той да спре да се рови вътре в себе си. Какво си беше въобразил? Автомобили, противно време, мръсни улици, изцапани обувки… той вдигна поглед над главата си – строежът, кранът, делничното небе го погледна с упрекващо недоумение - за какво, бе идиот, гледай си в краката… всички работят, ти защо си зяпнал нагоре? Любов? Какво си въобразяваш, за това отдавна вече никой няма време. - И защо тогава… кому е нужен такъв живот, защо? - Такъв е животът, човече, - това е нормата, - насмешливо го сряза небето.

Норма? Не, Норма кънтеше сега в слушалките му. Сред изтрезвяващия реализъм на мрачния град, поредиците от мръсни подобни на консервени кутии коли и пълзящите около тях като хлебарки хора, нецензурни надписи на стените, тук-там посипани кучешки екскременти и провокиращи недоволно смръщване рекламни надписи, гласът й звучеше като насмешка. Издевателствайки се в своето божествено съвършенство над този несъвършен свят, неподреден и мътен, той отравяше сърцето, разливайки се в него като смъртоносна отрова на трагичната красота. Той си махна слушалките.

Нечуто приближавайки се, той сложи ръка на челото й, разглаждайки бръчките, целуна я по слепоочието. Тихо я повика. Още веднъж. Тя откъсна поглед от монитора. Той събра в дробовете си повече въздух, като преди изпълнението на оперна партия. "Кажи, не ме ли обичаш вече?" - трябваше да прозвучи, да се излее от устните му като поток от тъмна тинеста вода. Но спря, замирайки на върха на вдишването. Фалшивина. Изведнъж му стана ясно, - те същите тези сълзи в гласа на певицата бяха всъщност сълзите на слушащия. – "Какво, скъпи?" - Обичам те, - каза й той. - Обичам...

Мобилният телефон като въплъщение на злото

Поредно изследване на Университета в Юта: поставят участниците в опита на кормилото и анализират как те шофират. После им дават телефон и анализират как те шофират, ако по това време нещо им говорят по телефона. Оказва се, че под 3% карат кола също толкова добре с телефон, колкото и без.


Не се наемам да говоря за или против самото изследване - но просто предчувствам изводите, които ще бъдат направени отново на негова база. И имам опасението, че от това на свой ред ще се възползват decision maker-ите. Като се появи подобно изследване, политиците реагират като кучето на Павлов - обикновено с поредната серия от забрани. И най-абсурдната, но не и невъзможна реакция на това изследване би била да се забранят телефоните в колата въобще. Тотално.

Защо този рефлекс ми се вижда абсурден и идиотски? Ами представете си, че такова изследване бъде направено не за телефоните, а например с пуснато в колата радио. Или музика. Или разговор със спътниците на някаква интересна за шофьора тема. Представете си например, че тръгнем да проверяваме как се отразява на шофирането на някой младеж фактът, че до него седи симпатична девойка. Или как въздейства на шофирането на една жена присъствието на мъж на дясната седалка, който й дава акъл. Представете си, че отзад седи дете, които държи нещо да ви разкаже още сега - или две деца, всяко от които се опитва да издърпа от ръцете на другото джобна игрова конзола. Или, че там е (опази боже!) тъщата.

Как мислите, всички тези неща ще отвличат ли вниманието по-малко от телефона, или дори повече? И какво би трябвало да се прави в такъв случай? Да се забрани въобще возенето на пътници? Да отрежем до метала кабелите на автомобилните аудиосистеми? Ами ако проблемът всъщност не е в самия телефон, а в това, че някои хора в която и да е ситуация биха решили, че карането на колата е като цяло скучно занимание - и си намерят развлечение?

А сега си представете човек, който му се налага да се обади някъде. Примерно родител, който държи да провери дали детето му си е направило домашните. Или шеф, който да провери служителите му дали си вършат работата както трябва, или да обсъди нещо с клиент. Или да каже на съпругата си, че тотално е забравил, че вечерта ще дойдат на гости приятели да пийнат по нещо. Ако не се обади - ситуацията е кофти. Да направим ли тест колко по-зле и по-опасно ще шофира човек в такова състояние?

При това тези аргументи са неща, които ти идват на ум буквално за миг, без дори да задълбаваш особено. Не казвам, че телефоните не разсейват, а че нормален и добросъвестен учен може да открие още цял куп неща, които трябва да бъдат проучени, преди да се правят панически изводи. И още повече преди да се вземат решения.

P.S. Изследване на Highway Loss Data Institute: след като няколко от американските щати са забранили употребата на телефон по време на шофиране, не е регистриран никакъв спад на катастрофите. Съвпадение?

По делата ще познаете програмиста

Чудесна, макар и леко изтъркана тема са подхванали на StackOverflow. Преразказана накратко със свои думи, тя се свежда до това: как да познаеш, че човекът срещу теб е програмист, без да говориш с него на компютърни теми? Тоест, какво е присъщо конкретно на програмистите в ежедневното поведение/общуване?

Има много сполучливи отговори, както в линка по-горе, така и в обсъждането в Reddit. Общо взето бихме могли да ги разделим на две групи: забавни и точни. Примерно ето няколко от забавните:

• Като го попитат "А или Б?", той отговаря: "да";
• Номерира всичко, започвайки от 0;
• Мисли, че километърът се състои от 1024 метра;
• Ако поискаш от него да нарисува дърво, ще нарисува бинарно, и то обърнато наопъки.

А ето няколко от точните (макар че е ясно, че мнозина няма да се съгласят (а някои ще се съгласят само частично), но въпреки това):

• Пише с вложени скоби - като в предишното изречение;
• Знае, без да поглежда, къде на клавиатурата се намират фигурните скоби: {};
• Има повече мейл адреси, отколкото чифтове обувки;
• Помни степените на двойката поне до 13-та;
• Като ги питат как да бъде направено нещо, в отговор те предлагат няколко различни начина.

Бих се радвал да чуя вашите предложения :)

Мързелът като защитен механизъм

Върти ми се в главата нещо художествено, което ще пусна скоро тук - но междувременно попаднах на крайно интересно интервю на Сергей Савелиев, автор на книгата "Произходът на мозъка". Не претендирам, че непременно е прав, но… със сигурност провокира размисъл.

Мозъкът действително използва изключително много енергия. Но до една четвърт (а не до една трета, както пише Ларин) от енергията мозъкът използва само когато работи интензивно. След две седмици интензивна работа на мозъка човек може да умре от тотално нервно изтощение, защото организмът просто не успява да осигури енергийно толкова продължителна работа на мозъка.

Затова мозъкът обикновено използва всички свои ресурси, за да не работи интензивно. Поради това мързелът е неотменимо свойство на човека, което се поддържа от специална ендорфинна система. Тоест в продължение на цялата еволюция мозъкът, особено на приматите и човека, се опитва да понижи натоварването си.

Възстановяването на мозъка става приблизително за три пъти повече време от това, което сте отделили за интелектуален труд. Тоест ако 4 сте се блъскали в интелектуални пориви, то 12-16 часа след това трябва да си отпуснете за безделие. Но недейте да копаете траншеи, смяната на типа дейност помага само на комунистите.

Да, знам, че някой ще каже, че това е пропаганда на мързела. И сигурно ще е прав. Обаче виждам много здраво зърно в тези разсъждения - и със сигурност ще чета книгата. За съжаление я открих само в PDF, на руски. Междувременно - още малко цитати:

В последно време се изясняват интересни факти. Оказва се, че разликата между самците на шимпанзетата и мъжете е много по-малка, отколкото тази между възрастния мъж и възрастната жена. Тоест генетичният полов диморфизъм е изразен у човека по-силно, отколкото диморфизмът между мъжа и самеца бонобо.

Фронталният обонятелен мозък, с който мислим, е произлезъл по същината си от половата система. Оттам и този безкраен човешки проблем на сексуалните отношения, който минава като червена нишка през всичко – през самооценката, смисъла на живота, стратегията на поведение…

Ако мисленето беше възникнало на някаква друга основа, може би би било по-добре. Но в резултат на този факт половите мотивации са се оказали базови принципи на мисленето. Това ни прави агресивни, хищни и много неразумни.