Съботно-утринни размисли

Понякога ми се струва, че виждам красотата. Струва ми се, че съм изпълнен с нея, че я дишам, че живея сред нея. Но когато окото бъде въоръжено, изведнъж започвам да я губя от поглед. Може би в света има много красота. Казват, това се дължи на климата, или на авитаминозата. Честна дума, какво може да бъде прекрасно в авитаминозата? Но дробовете ми в отсъствие на красота моментално се преобразуват в хриле и имат нужда от поливане. А инверсната следа от красотата белязва небето и се разтваря безследно някъде там, отвъд начупената линия на хоризонта. И търсенето на причините за отсъствието й ме води все по-дълбоко в себе си.

Странно, захапвайки грунтовете на душата, багерът на самоанализа изсипва на повърхността само осакатени пластове земя, неугледни пясъчно-глинени маси. И колкото по-дълбоко се заравяш, толкова повече траншеята обезобразява изглеждалия някога идеален ландшафт. Вероятно именно това са емоциите. Казват, че те подчертават индивидуалността, но кой знае защо все повече ми се струва, че те просто осакатяват красотата, която може и да не видя повече.

Технологии за хората

Насладете се на въплъщението на технология, която е неимоверно "яка" във всяко измерение - и същевременно е тотално, абсолютно бесполезна. Преценете сами: в този пластмасов часовник за $370 + ДДС (който на външен вид изглежда като китайски боклучав часовник за $1) има практически всичко. Спътников навигатор, висотомер, приемащи и записващи географски координати, височина и час. Да, както логично можете да се досетите, това означава, че част от каишката съдържа вградената спътникова антена и поради това практически не се огъва. Така че е особено "удобна" за носене, а при постоянно държане на ръката даже причинява болка.

И същевременно въпросната антена все пак не е достатъчно голяма и мощна, затова да открие дори и един GPS спътник някъде насред гората по идея просто не може. Плюс това времето на работа от едно зареждане на батерията в режим на запис на координатите е само 8 часа. И да, на този часовник не може просто да погледнеш колко е часът, той задължително се синхронизира със спътника, за да получи точното време; така че ако сте някъде, където няма пряка видимост до спътник, а последното зареждане на батерията е било преди часове... забравете да научите колко часа е.


Но не, съвременната технология не спира дотам. Garmin Forerunner 405cx разполага с Multi-Touch! При това чрез него е реализирано цялото му управление. Сензорна повърхност на часовника обаче не е дисплеят, а пластмасовата рамка около циферблата. И тя реагира чудесно на всичко, освен на човешки пръсти: и на дъждовни капки, и на ръкава на якето...

Не на последно място гениалният часовник е снабден с технология за безжично предаване на данни. Неподготвените хорица сега ще се зачудят - за чий му е на един часовник безжично предаване на данни? Първо, този часовник може да предава някакви данни към други подобни часовници. Второ, срещу допълнително заплащане можете да си купите цял куп допълнителни устройства, способни да предават безжично данни до часовника. Да си вземете сензор за сърдечния ритъм - и тогава настроеният по съответния начин часовник ще записва не само координатите, но и биенето на човешкото ви сърце във всяка точка на земното кълбо. Специален сензор в обувките може да предава на часовника и информация за всяка ваша крачка. Велосипедният сензор да предава до часовника информация за скоростта на въртене на педалите. А само за $270 плюс ДДС съвременният човек може да се снабди и с теглилка Tanita BC-1000, която да предава безжично до часовника теглото ви. Така че ако винаги сте мечтали за кантар за банята, който първо трябва да настроите за правилна автентификация по затворен протокол, вероятно за подобно устройство подобна сума ще ви се види смешна.


И за чий му е на часовникът да знае точното ви тегло и сърдечния ритъм на собственика си, бихте попитали, о вие невежи люде. Garmin отговарят: за да се пресметне точно разходът на калории. Трябва да отбележим, че пресмятането на разхода на калории далеч не е тривиална задача. Като начало никой не смята калории, а всъщност се пресмятат килокалории, просто производителите на дъвка без захар обичат да пишат на опаковката "съдържа само 3 Калории", тъй като това звучи много по-добре за маркетинга, отколкото "съдържа 3000 калории", макар второто да е по-точно. Точно както надписът върху опаковка сладкиши "не съдържа трансмазнини" въобще не означава, че трансмазнините (същите, които запушват кръвоносните съдове) въобще липсват, а значи само че производителят е успял да направи въпросния сладкиш достатъчно малък по размер, за да може съдържанието на трансмазнини в единичен сладкиш да е под грам, а съответно по международните правила на маркетинга това може да бъде закръглено на нула.

Странно защо форумите на Garmin са пълни с оплаквания на потребителите, че след 10 километра тичане с пълно натоварване часовникът им е пресметнал само 200 калории. На което отговорът на фирмата е изключително простичък: затова пък това са реални калории, и ако цифрата не ви допада, увеличете си теглото в часовника 10 пъти. Просто хората вече са привикнали, че производителите на храна занижават калориите (те въобще не ги пресмятат за индивидуална консумация, а ги изчисляват по таблици от стандартните калории на съставките), а производителите на пътечки за бягане завишават калориите поне два пъти (защото такива пътечки се купуват доста по-добре).

И естествено, най-важната част от безжичните технологии – възможността за свързване и предаване на данните от часовник върху PC. Което обаче само в рекламите звучи добре: да де, не се налага всеки път да се пъха в компа USB кабел. Но уви - протоколът за безжична връзка на часовника, както вече казахме, далеч не е стандартен, така че нито един компютър няма как да го разбере, ако не бъде първоначално снабден със специално устройство, поставено в USB порта.


Всички тези инвестиции в такъв часовник се оправдават по една-единствена причина - такъв часовник те мотивира да спортуваш повече.

Ей такъв ми ти триумф на технологиите

Без тъга

Или още да предположим, че живее човек. По-точно даже не човек, а Кърт.

Къртът, както е общоизвестно, копае дупка. Главното за Кърта е в дупката винаги да има Резервен Изход. Той започва да я строи именно от Резервния Изход, а едва след това достроява всичко останало. Иначе той нервничи, и въобще е един много внимателен Кърт - дори яйцата си държи в различни помещения.

И ето че копае Къртът своята дупка не надясно и не наляво, като някой тъп идиот, а строго в съответствие с линиите на магнитното поле, с всичките му завихряния и флуктуации, съобразно своите никому неизвестни представи за отпред и отзад. Той не е тактик, а по-скоро стратег, сверява се през секунда с показанията на амперметъра, който е разположен направо в носа му, там, където е и барометърът, анемометърът и резервът от хранителни вещества за случаи на гладни времена.

И веднъж, естествено, непременно се случва нещо с този Кърт: изведнъж вратата излита от рамката и от тавана се сипе мазилка — Мечокът е дошъл или просто така, Пиздец някакъв неодушевен.

И мъдрият предвидлив Кърт без да бърза, си облича палтото, взема под лявата си мишница увитата във вестник рибица, под дясната — дебеломер и пергел и спокойно тръгва към Резервния Изход.

А там стои и го очаква Смъртта.

Всичко е помнел Къртът: и за Нещастните, и за Щастливите, и за Доброто, и за Злото, и за Любовта всичко е пресметнал, и за Ненавистта, а за Смъртта е забравил. Защото, оказва се, не умее да държи в главата си повече от шест различни неща едновременно.

Толкин казваше, че човек след смъртта си пребивава в света, който е изфантазирал приживе. Значи за Дима Горчев не са се променили много нещата. Там той вероятно си има дом, печка, куче с лош характер и пиещи съседи. Мир и покой му желая, както се полага на един истински Маестро.
Може би и малко повече слънце. Там му е добре.
А на нас тук ще ни е малко пусто.

Пътят

Photo © Sandy Honig

Понякога те тегли към дълбините, в каквото и да се състои това. Дълбоко да заспиш, някъде да проникнеш, слячва ти се денем, за половин час - и носи пречистване и яснота. Да се замислиш, да се настроиш, все едно гледаш чиста, прозрачна вода - и оттам идват образи, отпускаш се, дишаш с пълни гърди, които незабелязано са се свили преди и са довели до напрежение, а вече го няма. Точните думи, нещо свое, а не взето назаем, някъде от не-близка реалност, все едно са чакали своя час.

А ако си загледнал в раклата на времето, отворил си старите тетрадки, ненужното и забравеното, мислено си влязъл в разговор с покойните си роднини, през завесата на тъгата и съжалението, не отвличаш вниманието си с глупости и се гмуркаш някъде… Ненужна разходка в далечни времена, в детството, където дърветата са пораснали, земята се е смалила и тъжно се е пръснала наоколо, а все пак изпуснатата някога топка и нелепото, криво растящо дърво те убождат с усещането за обреченост - и нищо не се е променило.

Качваш се на планината, поглеждаш надолу - колко вече си изминал, следиш разширяващия се под теб хоризонт. Мързелът и стремежът се събуждат като сладка двойка, спокойната крачка не ти насича дъха, защото е ясно, че именно там, горе е яснотата, към нея е нужен подход, стремеж - а ненужната, скучна, излишна като залепнали по дъно на кораб раковини, възрастна сериозност остава долу - там, където са обикновеното бърборене и нишките, привързващи те като Гъливер от детството към земята.

Това е твоята вертикала - тя по-добре от всичко напомня за живота, за това колко е важно, за да стигнеш до нея, да направиш крачки встрани от това, което се представя за грижи и препускане. Препускане по изглеждащо равно и обичайно пространство.

Ако пътуваш към морето, пристигаш там на сутринта, бягаш от съня и мързела, предвкусвайки възможното щастие, а то е в изобилие наоколо - иска да те хване и ти предлага да се гмурнеш без отлагане - но и в това трябва да бъдеш внимателен, защото да се гмурнеш естествено не е просто физическо действие.

Да затвориш очи, да се оставиш на силната и носеща те съвсем различна повърхност и да разрешиш на нови сънища да ти се явят наяве, когато нямаш тефтер подръка да ги запишеш, и можеш само да запишеш общия йероглиф на зареден с напрежение покой, който предшества нещо важно, но тепърва предстои да го разгадаеш, когато от нахлулата в теб простота изведнъж се покатериш на собствения си, намерен вътре в теб самия връх.

Гмуркаш се, наканваш се, оставяш настрана всичко, съсредоточаваш се, както изглежда на повърхността - все едно я правиш особено гладка за проникване някъде, ставаш по-малък, носиш в себе си тежестта за потапяне, това ти позволява да навлезеш по-бързо, и е много важна плавността, за да не стреснеш равномерността на потапянето - и това, което ще срещнеш по пътя си.

А когато се движиш нагоре, надигаш глава малко като птица, която пие, все едно си почти горе, но не съвсем, защото трябва да гледаш внимателно под краката си, защото бърборенето на тълпата може да се засили, да те издърпа за обичайните нишки - и вече не си съвсем тук, може да се препънеш, да не усетиш ехото на гордостта, сякаш си си въобразил, че вече си някъде, а всъщност си дори още повече тук, отколкото си бил преди.

Катерейки се, повече мечтаеш, картините прелитат пред очите ти и се оплитат, по начало, с думите, но движейки се правилно, виждаш все повече образи, те търпеливо стоят пред теб и ти започваш с тях странен танц, ту леко задавайки темпото, ту послушно следвайки леките струи на този поток.

Трябва да не забравяш за приказката - всеки срещнат, клонка, птица, могат да са знак и трябва да не ги отминеш, а да ги вплетеш в своето макраме, където вътрешното изплува във външното, а то се отваря все по-широко, както и очите, които, оказва се, преди са били почти затворени. Или са работили като часовой в наряд - който се интересува само от тясната задача, да пази границите.

Особен дар откриваш в себе си, когато, катерейки се, се гмуркаш, а гмуркайки се, държиш в фокуса на вниманието си възможността за движение нагоре, а не просто връщането към нивото, от което си тръгнал. Това изисква спокойствие и такт, трябва да успееш да се опазиш от съблазни, прелести, имитации и баналност, които могат да те подлагат на изпитание доколко си истински - и доколко си готов да следваш уроците, в които има истинска простота, в полетата на които са скрити необходимите бележки.

И още, за да се катериш или гмуркаш, ти е нужна яснота за това, което си свикнал да наричаш свое съзнание. То е като сняг, а понякога е като зелена ливада, нещо отразява, придава му оттенъци, добавя измерение на другост, но студено, или топло, има своя температура и аромат, очаква от теб разбиране и подкрепа, а също така и радост, докосване от разстояние. Ако само умееш да не го уплашиш… когато се върнеш - тези сънища наяве ще бъдат винаги с теб и ще ти дават опора.

Google: победиха юристите

Днес се наложи да пусна материал за Google и хитрия ход, при който да останат в Китай е да станат evil, а да се махнат от най-големия Интернет пазар, би било тъпо. Изглежда обаче повечето хора тълкуват не по най-логичния начин следния цитат:

So earlier today we stopped censoring our search services-Google Search, Google News, and Google Images-on Google.cn. Users visiting Google.cn are now being redirected to Google.com.hk, where we are offering uncensored search in simplified Chinese, specifically designed for users in mainland China and delivered via our servers in Hong Kong. Users in Hong Kong will continue to receive their existing uncensored, traditional Chinese service, also from Google.com.hk.

Решението е очевидно чисто казуистично и не би издържало дори и на минимална пролетарска принципност, ако китайските бонзи решат да я проявят. Пък и китайците също могат да си поиграят на чисто юридически номерца и просто да резнат делегирането на домейна Google.cn. Или просто да блокират достъпа до хонконгския домейн.

Отделно пък, свръх-наивно изглежда следното твърдение:

In terms of Google’s wider business operations, we intend to continue R&D work in China and also to maintain a sales presence there, though the size of the sales team will obviously be partially dependent on the ability of mainland Chinese users to access Google.com.hk. Finally, we would like to make clear that all these decisions have been driven and implemented by our executives in the United States, and that none of our employees in China can, or should, be held responsible for them.

Мисля си, че не се налага да обяснявам никому как биха могли да реагират китайските власти.

Впрочем, по-интересно май е друго — цялата тази история за пореден път потвърждава подозренията, че Google е един от козовете на външната политика на САЩ - и не особено добър коз. Ако беше се получило, биха минали без редиректи, просто като махнат цензурирането на резултатите в Google.cn. Ако изясняването на отношенията продължаваше, пък Google щяха да се махнат с гръм и трясък, трясвайки вратата зад себе си и изкарвайки от Китай въпросните 700 свои служители. А щом не се е получило нито едното, нито другото — значи просто двете страни са се договорили, а Google се налага да пази достойнство с подобни юридически уловки.

Нещата вече се развиват - ето кратък списък с насрещни действия, които Китай е вероятно да предприеме след вчерашния отказ на Google от цензурирането на китайската си търсачка:

• най-големият китайски оператор China Mobile изглежда ще отмени споразумението за разполагане на Google Search на мобилния си портал;
• вторият по големина оператор China Unicom смята да отложи или отмени продажбите на смартфони с Google Android;
• големият китайски портал Tom.com вече махна Google Search;
• очакват се проблеми с продажбите на контекстна реклама от Google в Китай.

Чакаме следващите етапи в битката на слона и кита.

Утринно

Обичам да целувам тук, малко под крайчето на ухото, леко встрани от челюстта, близо до мястото, където започва косата - там, където се чувства биенето на кръвта. Усещането е леко вампирско, но просто там и вкусът, и ароматът са особени. Понякога ми се иска и да захапя.
И още - мирисът в гънката на ключицата. Лявата. И лекият гъдел по дланта ми - от косите на тила й, които обичам да роша с ръка.
И още - да лежа опрян в гърба й, и да чувствам как под лявата й лопатка бие сърцето й - почти в такт с моето.

Моментът, когато тя прокарва ръка по лицето ми... или по гърба, от кръста до раменете - и вътре в мен всичко става първо много студено, а после непоносимо горещо, и дъхът ми се насича от целувки веднага - защото не мога да се сдържам.
Когато я целувам в плавната гънка, където шията прелива в рамото - и не можейки да се спра, леко я захапвам.
Когато слагам ръка на гърдите й - и те щедро изпълват дланите ми, така че никога да не ми се стори недостатъчно…

И после, часове по-късно, прегръщайки я, отново и отново да й говоря нелепи нежности, леко да прокарвам пръсти по тялото й, до тръпки, рисувайки сложни картини върху още по-хитрите плетеници от мускули под тънката кожа - и да заспивам с усещането, че съм напълно, абсолютно, непредаваемо и необикновено щастлив.

The Lass That Made The Bed To Me

When Januar' wind was blawin cauld,
As to the North I took my way,
The mirksome night did me enfauld,
I knew na where to lodge till day.
By my guid luck a maid I met
Just in the middle o' my care,
And kindly she did me invite
To walk into a chamber fair.

I bow'd fu' low unto this maid,
And thank'd her for her courtesie;
I bow'd fu' low unto this maid,
An' bade her mak a bed to me,
She made the bed baith larger and wide,
Wi' twa white hands she spread it down,
She put the cup to her rosy lips,
And drank : - ' Young man, now sleep ye soun'.'

She snatch'd the candle in her hand,
And frae my chamber went wi' speed,
But I call'd her quickly back again
To lay some mair below my head:
A cod she laid below my head,
And served me with due respeck,
And, to salute her wi' a kiss,
I put my arms about her neck.

' Haud aff your hands, young man,' she said,
' And dinna sae uncivil be;
Gif ye hae onie luve for me,
O, wrang na my virginitie!'
Her hair was like the links o' gowd,
Her teeth were like the ivorie,
Her cheeks like lilies dipt in wine,
The lass that made the bed to me!

Her bosom was the driven snaw,
Twa drifted heaps sae fair to see;
Her limbs the polish'd marble stane,
The lass that made the bed to me!
I kiss'd her o'er and o'er again,
And ay she wist na what to say.
I laid her 'tween me an' the wa' -
The lassie thocht na lang till day.

Upon the morrow, when we raise,
I thank'd her for her courtesie,
But ay she blush'd, and ay she sigh'd,
And said: - ' Alas, ye've ruin'd me!'
I clasp'd her waist, and kiss'd her syne,
While the tear stood twinklin in her e'e.
I said: - ' My lassie, dinna cry,
For ye ay shall mak the bed to me.'

She took her mither's holland sheets,
An' made them a' in sarks to me.
Blythe and merry may she be,
The lass that made the bed to me!
The bonie lass made the bed to me,
The braw lass made the bed to me!
I'll ne'er forget till the day I die,
The lass that made the bed to me.

Robert Burns, 1795

Алиса в страната на... скуката

Тъййй, скъпи колеги. Да станат сега тези, които смятат Тим Бъртън за гений? Стоп, не скачайте така задружно и рязко, ще потрошите столовете. Просто вдигнете ръце. Да, и аз ще си вдигна моята. А сега, колеги, да вдигнат ръце тези, които плюеха "Аватар" за схематичния му сюжет? Така, аз също ще си вдигна ръката. Така, колеги, сега да вдигнат ръце тези, които смятат, че Джони Деп е толкова готин, че може да играе дори по телефонен указател, вместо сценарий? Не, този път, колкото и да ме къндърдисвате, няма чак да си вдигна ръката, макар че не му отричам таланта. Така, а сега главният въпрос, колеги: е тогава защо "Алиса в страната на чудесата" ще събере добър боксофис у нас? Благодарение на 3D? Седнете си, двойка. Благодарение на сюжета? Така, на поправка, колега! Благодарение на невероятна актьорска игра? Седнете си, тройка (по милост). Благодарение на гениалната режисура? Сори, колега, и на вас тройка също. Е какво, на никой ли не му стиска? Никой ли няма да се осмели да каже нещо срещу утвърдените мнения? Никой ли няма да тръгне срещу течението? Няма да поиска да изглежда в очите на дълбокоизисканата естестваща публика като селяндур, тъпанар с лош вкус, тотално лишен от влечение към прекрасното? Добре, тогава аз ще събера смелостта - и ще го кажа: боксофисът ще бъде само заради трепетното отношение към репутацията на режисьора, защото едва ли не Тим Бъртън не може за заснеме нищо лошо.

"Алиса в страната на чудесата" е унил и безрадостен филм с претенции за високо изкуство. Да, казах го! Да, нарекох този филм унил! Да имаш в ръцете всички козове и въпреки това да прецакаш цялата игра, на какво прилича това? Как се нарича? Визуално Бъртън е създал разкошен, невероятен филм, сътворил е интересен, невероятно красив свят - и го е населил с забележителни персонажи. За основа е взел историята, добре де, добре, не историята, а само аромата на историята на малката Алиса, да, същата онази на Люис Карол. Язък. Коктейлът от толкова чудесни съставки се оказва негоден за употреба. И тук вече няма как да го спаси нито актьорската игра, нито триизмерността, нито специалните ефекти. Когато го няма най-главното - духа на безумие, великолепния, ироничен, на места истерично смешен, добър, същия този на Люис Карол, характерния му уникален дух - то практически няма и филм. Той се оказва неуместно надут, изкуствен, на места откровено глупав. Някак си празни, безсмислени мятания, имащи за основата си по-скоро пубертетни изживявания, отколкото емоции, присъщи на вече възрастно момиче. Всичко в крайна сметка излиза толкова изкуствено и скучно, че няма как да го спаси каквото и да е. След това за сюжета на филма дори не ми се и иска да говоря - на неговия фон "Аватар" изглежда като шедьовър на сценарната мисъл! А за финала на филма просто срам ме хваща.

Да, Бъртън е гений и прочие дрън-дрън-дрън. Да, има уникална визия и отново порция дрън-дрън-дрън. Но "Алиса в страната на чудесата" е скучна до припадък. Вярно, на деца в предучилищна възраст много се харесва, и прочие присъщи на момента дрън-дрън-ярини.

Колекционерките

От сутринта Мадлен беше в ужасно настроение. Тя беше уверена, че в този момент по цялата територия на Земното кълбо нямаше жена, по-нещастна от нея. И всъщност, наистина, от какво да се радва? Животът й стремително се търкаляше от състоянието “никакъв” към “по-лош от никакъв”. Вчера мъжът й отново се беше прибрал в един и половина, нечленоразделно сумтейки за кашоните с тримесечни отчети в службата (по-вероятно ще да беше разтоварвал кашони с парфюм “Une Fleur de Chanel”). А днес от сутринта редакторът й се накрещя, непрозрачно намеквайки й, че не са му нужни на щат журналисти, които не са в състояние да напишат нещо сносно вече две седмици.

- Ама защо, защо?? - помисли си Лени, нахлузвайки старата барета от баба си. - Защо тая нацапана идиотка Въртиопашкова си кара на щат чудесно, даже без да се опита да изстиска поне някаква сериозна статийка от празната си глава?

- Ама тя нищо, абсолютно нищо не прави – продължаваше мислените си стенания Лени, закопчавайки подобното на чувал нещо, което преди петнайсет години е било пухено яке. - Просто минава край този стар плешив пън всяка сутрин и му се усмихва. Къде е? Кажете ми, къде е справедливостта??

С разбити чувства засега все още щатната журналистка от вестник “Светски живот” излезе от редакцията и се замисли.

- Такааааа. Трябва ми дописка-бомба. Нещо скандално-разобличително, при това задължително в жлъчно-ироничен тон. Точно, точно! Разобличителната жлъч винаги е на почит…

Тя замислено се отмъкна до ъгъла, купи си привичния дюнер и замислено предъвквайки ароматното парченце месо със съмнителен произход, продължи да размишлява на глас:

- За отровно иронична дописка трябва цел. Ех, ако можех да насоля тази Въртиопашкова… Жалко, фирмената етика не позволява да се упоменават колеги… Пък и мишената е дребничка… Тук трябва не една жертва, а група такива… В каква група влиза тя? Купувачки на модни парцалки? Потребители на козметика? Така, така – Лени нервно започна с изпохапани нокти да върти разбитото копче на якето:

- Тя нещо говореше за женски колекции, свързани с мъжете.

Малкият фокстериер вътре в професионалния журналист изведнъж се изпъна и замря, приповдигайки се на нокти.
- Да, да, да! Спомних си! Тези “колекционерки” се събират по неделите в дворчето на университета!

Лени очакваше неделята с такова нетърпение, че нито равнодушието на мъжа й, нито нападките на шефа й, нито негодяйското поведение на всички останали представители на мъжкия пол в маршрутките, магазините и на улицата не я дразнеха. Тя живееше в предвкусване на това колко много материал ще събере за своята язвителна статия. Наброските за материала й вече бяха изпъстрени с жлъчни и хапливи обрати, ехидни, граничещи с грубост, определения, иронични клишета и изобличаващи изводи.

- Всички тези Въртиопашкови ще бъдат направо унищожени! – в страстна възбуда си мислеше магьосницата на перото.

Апетитът и сънят напуснаха всенародната изобличителка много преди очаквания ден, така че в неделя сутринта измъчената от предвкусване девойка просто се успа. Скачайки като побъркана, без да влиза в банята и без да закусва, тя буквално долетя в малкото дворче, обградено от високи бели сгради, опасявайки се от риска да се налага да отложи разобличенията си в продължение на цяла седмица.

- Ха, напразно съм бързала, – не без злорадство си помисли Лени, виждайки, че въобще не е закъсняла. - Тези гъски докато се събудят, облекат и нагримират, половин ден със сигурност ще мине.
По пътечките на малкия тих парк днес беше удивително многолюдно. Изобилие от представителки от приблизително същия пол като Лени бродеха наоколо, обсъждайки спокойно нещо, периодично се чуваше смях. Някои излагаха пред всеобщото внимание своите колекции направо на пейките, други - на малки, донесени със себе си малки сгъваеми столчета. Запазени малки кутийки внимателно се разтваряха за всеобщото внимание и събираха около себе си многобройни колекционери. 
Журналистката бавно започна да се разхожда в съседство, вслушвайки се в разговорите. Гледаха я с интерес, тъй като видът й поразително се отличаваше от пъстрото съцветие от присъстващи, но въпреки това разпалените обсъждания на колекциите продължаваха, в което Лени имаше възможността да се убеди.

- Заменям два горещи цигански за един Казанова!
- Че това не е ли едно и също??
- Ами вижте сами – разликата е налице!

- Заменям два генералски за един лейтенантски!
- Скъпа моя, струва ми се, че курсът е обратният.
- Знаете ли, миличка, за вкусовете не се спори!

- Момичета, никой ли няма неотразим куртоазен? Заменям го за каквото и да е, във всякакви количества!
- Какво говорите! Такъв сега е рядкост! Трябва да се внася от чужбина. И то контрабандно, иначе на митницата ще ви го конфискуват!

Малко озадачена, Лени се приближи до импозантна дама на възраст, с достойнство подредила пред себе си своята колекция. На сгъваемата масичка плътно една до друга стояха малки кутийки със старателно изписани етикетчета.
Момичето въпросително изгледа стопанката на съкровищата. Получавайки в отговор поглед на снизходително съгласие, тя внимателно взе инкрустираната кутийка, на етикетчето на която беше изписано “1974 г. Студент - съкурсник”. Внимателно отваряйки миниатюрното капаче, Лени загледна вътре.
В недрата на блестящата в черно кутийка, върху пухкава възглавничка от червено кадифе, имаше... празно пространство.

Потресеното момиче остави кутийката на мястото й, безцеремонно взе друга, отвори я. Остави я, взе трета, четвърта - но навсякъде я посрещаше единствено пустота.
Удивена, тя показа отсъствието на съдържание на стопанката и измуча нещо нечленоразделно…

- Виждам, че за първи път идвате тук. - меко произнесе стопанката на кутийките, плътно увивайки се в прекрасния си шарен шал.

- Какво? Какво е това? Какво колекционирате?- с трескав блясък в очите попита момичето.

С лека загадъчна полуусмивка жената бавно отговори:
- Всички ние тук колекционираме мъжко внимание, по-точно мъжки погледи, скъпа моя. Защото жената без мъжко внимание…

- Бе вие всички тук сте се побъркали!!! – прекъсна я с ужасен вик Лени. - Що за дивотии – да колекционирате погледи? На вас всичките мястото ви е на четвърти километър! До живот! Без право на свиждане!!!

Момичето рязко се обърна и бързо закрачи към автобусната спирка. Ожесточението дотолкова я изпълваше, че дори мислите за подготвяната статия останаха на заден план. Омраза, огромна омраза към всички тези въртиопашки, към всички тези похотливи мъже, към всички и всичко наоколо!
Тя профуча с уверена крачка край весело чирикащия, благоухаещ на букет от аромати, облак.

- Тук имам три поглъщащи студентски погледа. А Вие какво имате?
- О, аз имам няколко творчески. Замъглен поглед на музикант и лениво-игрив на актьор.

- Някой да има случайно тайнствено-сумрачен поглед?
- Той е голяма рядкост! Мога да Ви предложа в замяна сияйно-слънчев!

- О, я оставете, разсъбличащи не ми трябват. Имам си достатъчно, даже не знам какво вече да ги правя!
- Тогава има екстремен вариант – цинично-проникновен поглед. Как Ви се струва?

Лени изпадна направо в бяс. Здраво стиснала зъби, за да сдържа напиращия да се излее на бял свят не вик, а направо вопъл, тя се устреми към спирката.

- Че всички вие с това си колекционерство тласкате тези самци да виждат във вас само външността!!! - кипеше вътрешно журналистката, като ледоразбивач пробивайки тълпата от всички тези безсрамни колекционерки. - Защо, защо не може жената да бъде ценена само за ума й или душевните й качества?

- Вижте! Тук имам увлекателен! Не, не, за нищо не го заменям!
- Какъв? Увлекателен? И как Ви се струва?
- Момичета! Това е като да се къпеш в детски сметанов йогурт!

- Някой да има нужда от студено-оценяващ бизнесменски поглед?
- Извинете, но Вашият още не е достатъчно узрял. Ето, гледайте, тук имам самодоволен шефски поглед!

- Момичета, някоя от вас да разменя влюбен поглед?
- Искрено влюбен, скъпа моя, едва ли някой ще Ви даде. Твърде е ценен.

Опустошено, прехапало устни от обида към целия свят, с труд сдържайки сълзите си, момичето бродеше край цяла серия лъскави витрини с модни колекции. Решавайки, че е необходимо просто да се поуспокои, то бе решило да се поразходи малко пеша - и сега разглеждаше ярки постери с красавци и красавици от всякакви видове.

Минавайки край поредния дворец от стъкло и неон, Лени хвърли поглед на ефектната блондинка, излизаща на високи токове от магазина. Охранителят услужливо отвори пред нея вратата и я дари с такъв похотливо-оценяващ поглед, че за пълнота на образа не достигаше само да пусне и слюнка. Блондинката, с фалшива гордост преструвайки се, че не го забелязва, радостно закрачи по улицата с пакетите от магазина.

Тракането на токчетата на поредната въртиопашка се отдалечаваше. Лени равнодушно погледна подир нея, след което се загледа във витрината. От огледалното отражение тъжно й се усмихваше нещастен сив човечец, обиден на целия свят.

В някакво странно вцепенение момичето отново погледна след токчетата, после отново прехвърли поглед върху себе си. Дълго се вглеждаше, сякаш опитвайки се да проумее нещо. Още веднъж погледна подир блондинката, после отново себе си. И неловко, с бавно, неуверено движение, премести баретката си кокетно на една страна.

Осмомартенско, на патерица

Скъпи мъже! Всъщност не, обръщението не е достатъчно подобаващо. Скъпи колеги по хромозомен набор!
Сега някои от вас се чешат объркано по главите и си задават въпроса защо аджеба се обръщам към вас, все едно вчера не е бил точно празникът на жените. И ако пък точно за него ще пиша, защо всъщност го правя днес, а не вчера. Ще разберете след малко.
И така, още веднъж:

Скъпи колеги по хромозомен набор!
В този вчерашен прекрасен снежен ден имахме шанса да покажем на скъпите ни жени какво означават те за нас. И нека да разкрием една малка мръсна тайна - в края на краищата, ако ни е толкова неприятен този празник, имаме огромното мнозинство в парламента, правителството и прочие важни държавни органи, чрез което бихме могли като едното нищо да го отменим - с едно перфектно демократично гласуване. Но доколкото не сме го направили до момента, значи този празник е нужен преди всичко на нас самите.

Да, измисляме му разни идиотски названия от рода на Ден на Клара Цеткин, Главен гинекологичен празник и разни други недотам прилични вариации. Съчиняваме вицове за този празник с различна степен на пошлост и доста условен хумор, ругаем го и го кълнем. Но все така магазините, продаващи цветя и всякакви разнообразни дреболии за жените, си правят годишния оборот основно в дните преди 8 март. И всички тези опърпани рози, мимози и леко омачкани лалета, реални и виртуални, се сипят в краката на нашите жени. Както и разни дреболии с неясно предназначение, които жените никога не биха тръгнали да си купуват сами, се приемат с благодарност и искрена нежност.

Скъпи колеги по хромозомен набор - хайде да си признаем това, което ни тежи от доста време. В крайна сметка си оставаме деца, независимо на каква възраст сме.
Смешно се притесняваме от чувствата си и се терзаем от неумението си да ги изразим. Вероятно именно за такива, така и непораснали момчета - все още съществува този празник. Като законен повод веднъж в годината да покажем, че нашите жени значат нещо за нас. Нежността не е нещо особено мъжко, нали? Старите войници не знаят думата любов. Суровите офисни супермени старателно крият смущението си с цинична усмивка и не особено пристойни вицове.

Много се надявам тези от вас, които не празнуват този ден, вече да са пораснали и да са разбрали, че няма нищо по-прекрасно за една жена от нежността на нейния мъж. И вече да сте се научили да правите празници на жените си не само в специално запазения за тази цел ден, а доста по-често - даже и без специален повод. И особено се надявам жените, които не зачитат тази дата, да имат и без нея винаги празник в живота си - с повод или без такъв.

И да, в крайна сметка и аз се надявам този иначе нелош празник в някой момент да бъде отменен. Защото това за мен ще означава, че най-после ние сме се научили да правим на жените си подаръци и без допълнително напомняне - и да говорим на любимите ни дами всякакви мили глупости, които те незнайно защо смятат за безценни. В крайна сметка не е толкова много, нали?

И последно - защо пиша това днес, а не вчера. Ами защото вчера само който не го досърбя, само той не писа за 8 март. До степен, че аз самият накрая се уморих да чета всичко по този повод. Искрено се надявам поне половината от хората, които си остриха перото така упорито по тази тема, да са намерили и времето, и желанието да зачетат прекрасните жени около себе си. А аз държа да чуете това, което ви казвам, на трезва глава, и да го осмислите. И, дай боже, да ви дойде акълът в главите до следващия 8 март... :)

Sony се забравиха окончателно

Помните ли как преди няколко месeца си говорихме за Sony Vaio TT и за трансректалните способи за инсталиране върху него на Windows 7 x64 през EFI? С всякакви вулгарни извращения и прочие. Е, приятна изненада - в момента си имам работа вече със Sony Vaio Z590, в който достъпът до EFI просто е тотално забранен. За да може хората не просто "да отидат - да си купят диска - да си го качат", а "да отнесат ноутбука в сервизния център на Sony, където да им налеят системата от файл-образ, зашото стандартният начин за инсталиране вече е невъзможен". И естествено образът се налива срещу весела сумичка, която далеч не е по джоба на някои хора... а и да е, аджеба, за чий да се плаща за подобно нещо?


Не знам, може би аз нещо съм дефектен, ама на мен такъв подход ми се вижда адски вулгарен и некоректен. Колкото и да тача Sony, занапред ще имам едно наум, преди да се захвана да купувам нещо от тях. Не обичам да ме принуждават да плащам за нещо, което досега е можело да си направиш сам безплатно. Което ни отвежда до основния реален въпрос: аз ли съм тъп и некадърен, или опасенията ми не са напълно безпочвени? И да, гугълнах по въпроса: Microsoft препоръчват стандартната рецепта за такъв случай. Само че ползата от нея е нулева, ако няма как да заредиш EFI shell. А в шибаната 590-ца точно туй не можеш да го направиш и посмъртно, защото просто въобще липсва опцията Boot from file...

Майтапът е, че с x86 версията естествено няма проблеми - само че при нея не използваш пълните възможности на хардуера, така че този вариант отпада. Последното, което измъдрихме със собственика на въпросния ноутбук, е да се инсталира от USB DVD, по принципа, по който се прави с нетбуците, ама и там си трябват извращения, докато се получи. Щото за инсталацията на X64 е необходимо да укажеш къде точно се намира проклетият зареждащ EFI образ. Иначе си имаме веселичкото съобщение "Missing operating system" и дотам.

Така че... ако някой се е насаждал на подобни подводни камъни, разпишете се в коментарите как сте се измъкнали и дали се е получило. Мерси в аванс за което.

Архивно

Из един стар тефтер, circa 90s

The young one

She comes
Looking for secrets,
armed with a tape recorder
holding her youth around her
like a flower
asking you how you come
to be a writer.

You show her
wounds, wounds,
the canyons in your face
the swamps of your battered hands,
your wrung neck,
your stove-in chest.
She asks, But where
are the gifts,
the sweet lip-prints,
the lover's tokens?

You show her the burn scars,
livid, ropy, thick,
with connective tissue
mindlessly run amok,
doggedly trying to cover
everything over,
pressing back entrails,
pressing back emptiness
And she cries, Where
is the light, the sacred flame
that doesn't consume?

You show her amulets
of seeds, leaves, riverwater,
stones, dropped feathers,
bones
from an owl hair-bail,
dry branches, sterile soil
waiting for burials.
She stammers, Where
are the magic mantras
the tendons of the mind
that never snap? Where
is the believing?

And then you show her
the still lips, the naked ears,
the flung-back hair,
the eyes on the bare horizon,
the hung breath,
the drumming, listening fingers,
the raised windows,
the nailed-wide-open door.

The questions

Forgive me, I am waning poetic
and your questions fall short
of the substance of dreams -
my dreams are so varied
and often so vague
and mostly so private
that I cannot tell you
which instrument I would play now
out of all I have tried
and which changing, mythical animal
presides over my soul...
or the wish I blow on every dandelion,
or what costume I would wear,
for I want to wear many,
or what I invented, when we invent all things daily,
the Wheel, the Word,
the first bit of fire,
or even where I go when I want not to be where I am...

How do you ask me these things
when most often I, who have the right to know,
do not?

Ode to voyeurism

The snow and wind danced madly in the streetlights
the mercury stood still at twenty two
the evening's choice TV was Johnny Carson
So I decided I would look at you.
Ten thirty, as I reached into the closet,
Alarm clock numbers told me through the dark
Your shade was up, binoculars on ready, I focused in
The images were stark.
The lights came on, the show was close to starting
You tuned in 99, I did the same.
First went the shoes, you'd looked six inches taller
Then went the blouse - I almost went insane.
The skirt was next, it snaked down to your ankles
Anticipation tightened my face
The pantyhose and slip performed together
A melody of nylon, silk and lace.
The best was yet to come, my breath was heavy,
The radio crooned "Talking in Your Sleep"
You reached your hands behind you, almost teasing
The bra fell softly inches from the slip
And what was left - a pair of french-cut panties
Much whiter than the freshly fallen snow
Before the snow was over for the evening
I had no doubt - they would have to go.
A whisp of blonde-brown hair peeked out boldly
As, both thumbs hooked, you statuesquely stood.
The radio obscenely started playing
"Relax" by Frankie Goes to Hollywood.
And then they fell like Rome fell to Atilla.
You killed the lights - I stayed to watch the street
Because you made me wonder, if the snowflakes
Would melt, when near your scorching body heat.

Последният от рода

Той беше последният представител на именит род.

Най-последният. Отвъд прозореца виеше вятърът, вече започваше да се стъмва - не най-доброто време за разходки, но той имаше свои планове. Сега просто убиваше времето. Стоеше край вече изгасналия огън и разлистваше стария фотоалбум. В албума бяха събрани снимки на портретите на неговите предци - самите портрети отдавна бяха продадени или стояха в музеите, имаше и снимки на членовете на семейството му, родителите и прародителите му. Понякога, когато му беше необходима подкрепата на роднините, той отваряше албума и по израженията на лицата им се опитваше да отгатне - правилно решение ли е взел? От време на време му се струваше, че те са доволни от него. Роднините от снимките гледаха дружелюбно и благожелателно, кимаха или се усмихваха - едва-едва. Но днес всички портрети бяха строги. Печални, сериозни, упорити, така или иначе, предците му не одобряваха действията му.

Той беше последният представител на именит род. Самият род отдавна вече вече беше в историята, покрит от праха на миналото. Имаше само предци на портрети и ненужна фамилна гордост, която в наши дни пречеше като заседнала кост в гърлото.

И името. Дълго, заплетено, което редовно хората объркваха напоследък. И гербът. Няма нищо по-лошо от изпаднал в мизерия аристократичен род, особено за дете в училище, когато децата са особено жестоки... после дойде напускането на родния дом и завръщането в него... и оставането там. Неговата история беше кратка по времетраенето си, в сравнение с жизнената линия на рода, но толкова богата със събития, колкото някога са били богати със съкровища неговите предци.

Винаги е много трудно да съответстваш на името си.

Последните десет години последният представител на рода бе живял като затворник, занимавайки се с генеалогията на собствения си род и воювайки с молците, обилно размножили се в шкафовете и нишите на дома. И двете войни бяха изгубени. Молците продължиха победното си шествие по малкото останали дрехи, а изследването на живота на предците доведе до това; до това, което той се канеше да стори сега.

Той въздъхна.

Погледна камината и стопли измръзналите си ръце с дъха си.

Отново погледна снимките, предците му както и преди не одобряваха постъпката му.

Последният представител на именития някога род стана, протегна се, усмихна се, за първи път от много години - искрено и радостно.

Днес той бе открил отговора на един въпрос, който бе задал отдавна... Въпрос, който беше особено важен за него. Оставаше само да затвори вратите на дома, в който беше прекарал по-голямата част от живота си, на света, с който беше привикнал, на малкото останали познанства, които беше имал през отминалите години.

Време беше да започне начисто. С ново име, което той си беше избрал. Колко добре е да бъдеш просто едно име. Писател, преводач, дизайнер, компютърджия... каквото си пожелаеш. И да не бъдеш последният в рода си, а да станеш първият - в своя собствен род, в своя собствен свят.